Каляска за милейди - край

Таня се държеше странно от рождения си ден насам. Уж все така си се смееха заедно на обичайните дребни шеги, придаващи вкус на ежедневието, но не беше както преди... Диана я изучаваше с поглед, когато си мислеше, че не я вижда, а когато си говореха, все гледаше встрани. Не беше сигурна, но сякаш усещаше нещо като... или несъгласие, примесено с учудване?

Затова, нещо нечувано до този момент, не й беше казала за днешната си среща.

Виктор изглеждаше достоен за интереса й обект – беше на 35 (знаеше го съвсем точно, защото  беше попълвала формуляра му в центъра, където беше дошъл на консултация с кардиолог),  запален по фитнеса и изглеждаше в превъзходна форма, просто напоследък се чувствал уморен, най-вече около тревогите си в бизнеса. Имал собствен бизнес, каза го без излишна фукня и не с намерение да я впечатли точно с това. Обаче го постигна и тя прие поканата да се видят на следващата вечер.

Вечерта вече бе настъпила и сега те седяха един срещу друг в уютен ресторант под приглушената светлина на красивите лампи по масите. Разучаваха се крадешком един друг, докато си разменяха обичайните глупости за времето и транспортните проблеми на столицата. Виктор щедро я подканяше да избира, така че си поръчаха богато меню. Очевидно парите не бяха проблем за него, не беше и стиснат, както някои богаташи, които познаваше...

Говореше предимно той, най-вече за различните фитнес-уреди, хранителни добавки, калории, мускули, състезания по боди-билдинг, кариера, губернатора на Калифорния и т.н.

Диана вече едва сдържаше прозявките си. “Трябва да си променя времето за лягане, явно имам нужда от повече сън - отбеляза наум. – Не трябваше да се тъпча толкова, може да му се е видяло невъзпитано, особено както се мъча да го погълна за десерт сега!” Тя се усмихна на мислите си, а Виктор го прие като проява на интерес към това, което обясняваше в момента и се оживи. Диана беше позагубила нишката и не беше съвсем сигурна какво точно. Липсваше й желание да пуска в ход остроумието си, както обичайно, беше опитала един-два пъти, но се отказа. Ответната реакция нямаше нищо общо с тая на...

Тя трепна и волево насочи вниманието си към събеседника, този път за малко по-дълго.

- Не, няма.

- И защо? – Таня определено беше вложила ирония във въпроса си.

- Защото не искам.

- Брей, каква лаконичност! Направо си на крачка от обет за мълчание!

Диана се усмихна и развеселено каза:

- Не искам, защото няма какво да си кажем един на друг, това е. Иначе Виктор си е съвсем наред - млад е, неженен, бизнесмен, не е стиснат и изглежда чудесно, защото е фитнес-маниак, даже много...

Изреждаше нещата, които я бяха накарали да приеме опита за връзка и се чудеше защо сега те й звучаха някак... недостатъчни?

- Аха!

Таня не се въздържа от известно злорадство в тона на това възклицание. Диана го пусна покрай ушите си. Не желаеше да дава повод за разисквания около... Погледна си часовника и скочи, като се затюхка забързано.

- Закъснявам! Пак! Едва я намерих тая работа, а накрая ще ме уволнят! Тръгвам, миличка, дай целувчица!

Сигурна беше, че Таня продължаваше да седи гаднярски ухилена, докато я изпращаше с поглед!

Телефонът иззвъня, докато стоеше пред огледалото и я откъсна от не особено веселите й мисли, за жалост отразени и в него. Новината я порази като гръм.

Таня и Димо бяха катастрофирали.

Докато таксито препускаше към болницата, Диана едва успяваше да сдържа риданията, напиращи в гърлото й. От усилието те сякаш се бяха превърнали в буца лед, която все не успяваше да преглътне. Сълзите стояха в очите й, не потичаха, а пареха мъчително, дишаше на пресекулки и пръстите й нервно потропваха по облегалката отпред. Нахлу в болницата с такъв неотразимо притеснен вид, че всички й съдействаха незабавно и с желание.

Слава богу, положението се оказа не чак толкова страшно. Таня беше със счупен крак и доста охлузено чело, а Димо – с две пукнати ребра, разцепена вежда и много виновен вид. След като излезе от стаята на Димо, Диана се върна при Таня отново.

Застана до леглото и започна безпомощно да гали ръката й с надеждата да понамали болката. Неочаквано Таня изръси:

- Ти какво още чакаш?

Диана само примигна в отговор.

- Виждаш ли какво е животът? Свещичка на вятъра, като в оная песен... Затова те питам, какво чакаш?

- Нне разбирам...- заекна Диана, нещо съвсем нетипично за нея.

- Човекът е луд по тебе, само това опяваше на Димо от рождения ми ден насам, ама смее ли да ти се обади! Аз лично му дадох телефона ти, да знаеш! И хич не ме е грижа какво мислиш по тоя въпрос!

Предизвикателството в гласа й очевидно се дължеше не само на преживения шок. Диана усети как се изчервява. Досещаше се какви ще са следващите думи.

- Какво като е само шофьор на такси, а? Ти какво работиш в момента? Това ли си ти – администраторка на рецепция, на която нахални колеги гледат като на удобна неангажираща любовница? Или си моята приятелка от детинство, чието щастие ми е толкова скъпо...

Таня заплака, първо тихичко, после – с глас. Диана я прегърна и доста успешно се включи в концерта. “Просто реакция от шока - повтаряше си наум  - и за двете ни си беше ужасен шок...”

Но щом се прибра вкъщи и още преди да си е свалила якето, по навик взе четката за коса, замислено се втренчи насреща си.  Огледалото, за разлика от нея, не криеше истината. Не искаше да я види толкова време от страх. Най- обикновен страх. Отражението му в любимото огледало никак не й хареса.

Завъртя се рязко и започна трескаво да рови из чекмеджетата. “Дано не съм я изхвърлила, дано не съм!”

Намери я едва на десетата минута, забутана в най-малко вероятния ъгъл...

Вятърът беше доста силничък, а пред входа направо бръснеше. Диана не беше се стърпяла и   излезе по-рано от необходимото, затова сега се налагаше да чака, сгушена в лекото си пролетно манто. Но пък се чувстваше елегантна и изискана в него. А роклята отдолу си беше само за украса, нямаше никакви топлещи качества...

След десетина минути, когато вече проклинаше и на глас суетата си, иззад ъгъла на кооперацията блеснаха фарове. “Направо английска точност!” – отбеляза наум тя, докато възстановяваше добрата си стойка и се стараеше да не трепери видимо.

Таксито спря точно пред нея. Вратата се отвори и отвътре излезе усмихнатият широко шофьор. Кимна й леко с глава за поздрав, после заобиколи колата, без да бърза неприлично, хвана дръжката и тържествено й отвори вратата, като обяви с кипящ от вълнение глас:

- Каляската ви, милейди!

• от поредицата “Дорисувани портрети”

Заглавието на поредицата е резултат от начина, по който са създадени разказите в нея. Те са буквално това – дорисувани картини, понякога по един-единствен детайл или кратичка идея, възникнали в различни житейски ситуации и доразвити свободно от фантазията на автора. Героите в тях са измислени и нямат връзка с действително съществуващи лица и събития.