Капанът
Динко Донкин живееше в малка, схлупена къщурка на северния край на селото. Отпреде ѝ той беше подредил китна градинка с най-различни цветя и зеленчуци, а в задния ѝ двор един до друг се гушеха нисък обор и кокошарник. Единствен обитател на обора беше шарената крава Петя, а в кокошарника се разпореждаха десетина кокошки и един петел. Наскоро за компания на кокошето семейство Динко беше взел шест патици, които смяташе да използва наместо мюрета. Наближаваше патешкият лов, беше си направил удобно скришно гюме на брега на язовира и тази година младият ловец смяташе да не се прибира с празни висулки. Затова той с мерак се зае с отглеждането на новите си животни.
Имаше обаче нещо, което го тревожеше. Не, не бяха крадци, в селото отдавна не помнеха последната кражба. Човъркаше го мисълта за зачестилите набези на лисици, които тормозеха питомците му. Гората беше на един хвърлей от двора му и рунтавите хитруши час по час се навъртаха край дървената ограда. Мине се не мине и кучето ще лавне, птиците ще се разкрякат, кравата ще замучи и тогава Динко излизаше навън с пушка в ръце.
– Мама ви, поганска! – стискаше зъби той и ако имаше сгода изпращаше по някой сачмен поздрав подир тях. – Ще ви науча аз вас! Всички ви ще изтрепя, до една ще ви затрия!
Сетне се прибираше, мърморейки под нос, а разбойниците вече се бяха шмугнали из гъсталаците и се прегрупираха за ново нападение. Не стига всичко това, но не след дълго птиците започнаха да изчезват една по една. Изпърво лисиците грабеха само кокошките, но после посегнаха и на патките. Само за няколко вечери бъдещите му мамци от шест останаха само два. Ако продължаваше така, скоро от тях нямаше да има и помен, а пачият лов ей го, на, след два месеца.
Посърна лицето на Динко, кахърно сви вежди. Сиромах човек беше, не му се даваха пари за нови юрдеци. А и какъв смисъл имаше да купува, като лисиците и тях щяха да изядат. Трябваше да измисли как да се отърве от тази напаст, иначе нищо добро не го чакаше. Ходи насам-натам, пита онзи и оногова, получи много съвети и поучения. Най-напред прегледа кокошарника и закърпи местата, откъдето можеха да се проврат натрапниците. После пробва да варди покрай дома си с чифтето, но това нямаше кой знае какъв ефект. А и как се става сутрин за работа, като цяла нощ си клечал до дувара. Дойде му на ум да пробва и със стрихнин, но освен, че отрови пастирското куче на селската черда, нищо друго не постигна. За разправиите му с кмета след това само той си знаеше. Накрая вдигна ръце и тъжно поклати глава.
Една вечер, докато се прибираше от работа, по пътя го застигна патрулната кола на кварталния Хваникрадецов. Полицаят спря возилото, провря рошавата си глава през отворения прозорец и дрезгаво му викна:
– Ей, Динко, ела да те питам нещо!
Ловецът се спря и неохотно се обърна към него. Двамата не хранеха добри чувства един към друг. Откакто веднъж униформеният го хвана, как на своя глава организираше изтребване на скитащите кучета до сметището, оттогава им тръгна на кавга.
– Чувам, че откъм вас пак се гърми – със строг глас продължи служителят на реда. – Искам да те предупредя да спреш с тези своеволия, че хората се оплакват. Знаеш какъв е законът – стреля се на повече от двеста метра от крайните къщи. Ако не ти дойде акълът в главата, ще се наложи да ти взема пушката.
– Ама вижте сега, господин полицай! – заоправдава се Динко. – Тези крастави лисици не ми оставят животните на мира. Всяка вечер се навират в двора и ми отмъкват по нещо – я кокошка, я някоя патица. Скоро ще ми опразнят кокошарника като черква след Великден. Какво да направя? Ако бяхте на мое място, щяхте ли да стоите с пръст в уста?
– Е, хубава работа! – ухили се Хваникрадецов и белите му зъби светнаха изпод засуканите му мустаци. – Аз ли да те уча? Като не става с рало, пробвай с копало. Що не попиташ комшията си Кольо, дали не може да ти услужи с капана си за порове. Залагаш го нейде по вървищата им и една по една ще ги изловиш.
– Ей, как не се сетих по-рано! Благодаря за съвета, г-н полицай! Обещавам ви, че повече няма да чуете лоша дума за мен.
Хваникрадецов махна с ръка, запали колата и отпраши надолу по пътя. Поколеба се Динко Донкин, не беше много по молбите, ама нямаше как – работа трябваше да се върши. Цъфна на вратата на съседа си и хъкъта-мъката, измоли го да му услужи с капана. Отново провери тук-там, увери се по дирите откъде се промушват най-често хищниците и се зае с изпълнението на задачата. Първо изкопа плитка дупка, положи в нея капана и като затегна клюсите му, започна да го замаскирва с опадали листа и клонки. След това поръси около него с овча лой, за да не подушат лисиците човешката миризма и си влезе вкъщи.
Не се мина много време и новата тактика даде резултат. На заранта на втория ден, в капана се беше хванала първата лисица. Зарадва се Динко, нададе боен вик като съвременен Винету и с два удара на брадвата присвои своя първи трофей. Въодушевен от своя успех, той изчисти кървавите следи, притегна отново зловещите челюсти, заложи за стръв парче месо и се зае с другите си ежедневни грижи.
Лека-полека капанът се отплати за даденото му доверие и през ден, през два улавяше по една лисица. Динко грижливо ги одираше, обработваше кожите им и ги оставяше да висят опънати под навеса на сушина. Приповдигна се настроението на нашия ловец, олекна му на душата и най-накрая се успокои за своите юрдеци. По-често взе да влиза в кафенето и да разговаря с хората, а в мислите му отново изникнаха увисналите на висулките му диви патици. Откриването на лова идеше, а неговите мамци щяха да оцелеят.
Оттогава се изминаха няколко дни. Веднъж, както си копаеше в градината, Кольо го съзря и весело му викна през оградата:
– Ей, комши! Нищо не казваш. Как е капанът? Върши ли работа?
– Е, ти съмняваш ли се? – подпря се ухилен на мотиката Динко. – Направо им видя сметката на цялата лисича фамилия оттук до „Тенчовата кория” и обратно. Цапвам ги с брадвата, одирам им кожичките и ги нареждам да съхнат, като манекенки на кастинг. Знаеш ли колко много вече станаха? Ако имах жена, поне две палта щях да ѝ ушия.
Кольо смръщи вежди и внимателно попита:
– Абе, то всичко хубаво ама като нямаш снаха, що ще ги правиш тия кожи? Защо не вземеш да изкараш някой лев от цялата тая работа? Ей го, на, в ловното по пет лева дават на кожа. Онзи ден Тенчо Кривия ни черпи с парите от двете лисици, дето утрепал в неделята на лова. Ай, да те не бавя, че работа си имаш. Сполай ти и до скоро, съседе!
Позачуди се Динко, почеса се там, където не го сърби, пък накрая се реши да опита. Събра лисичите кожи в два чувала, метна се в колата и докато се усети, вече пътуваше към града. По обед той спря пред сградата на ловното. Отговорникът по лова Усъмников го прие в кабинета си и без да се бави много-много, Динко отвърза чувалите и трепетно зачака какви пари ще му предложат.
Усъмников бавно бръкна в единия чувал, внимателно поопипа ръждиво-червеникавите опашки във втория и като поглади замислено брадата си, накрая рече:
– Абе, Динко! Няма лошо, че искаш да изкараш някой лев от кожите, ама я ми кажи честно, твои ли са тези лисици? Откакто те знам като ловец, една кюмюрджийка не си ми донесъл, а сега изведнъж – два пълни чувала. Какво се е случило тоя път?
Динко се усмихна и гордо му отвърна:
– Такъв капан за лисици ми даде Кольо комшията, старши, че няма втори като него. По две, по три на вечер ги хваща. Не мога да сваря да ги вадя от клюсите. Чакам само да чатне в тъмното, а другото е лесно – бум, тряс с брадвата и ето ти нова кожичка.Защо ми е пушка и за какво ми е да гоня Михаля в гората, като те самички ми идват на сгода. От лесно по-лесно.
Усъмни се Усъмников, не повярва много-много на думите на младия ловджия, но тихомълком му отброи парите и го изпрати да си върви по живо, по здраво.
„Ще проверя аз тая работа!” – процеди заканително през зъби той, докато гледаше как динковата фигура се изгуби зад завоя.
Беше началото на септември. Първите лъчи на ранобудното есенно слънце едва-едва докосваха ниските стобори на селските къщи, когато Динко стана от леглото, облече си вехтите дрехи и закрачи към обора. Трябваше да издои кравата и да занесе млякото на мандрата. Тъкмо се навеждаше, за да вземе трикракото столче и гюма, когато откъм сливата до кокошарника, където беше заложил капана, се разнесе страшна тупурдия. Уплашено кудкудякане, патешко грачене и кучешки лай се сляха в едно, напомняйки петата симфония на Бетовен.
„Сигур пак някоя лисица” – помисли си Динко Донкин.
Ловецът остави доенето, грабна брадвата от дръвника и хукна към мястото на концерта. Каква беше изненадата му, кога наместо лисица, в капана той видя да се мята голям щъркел. Огладняла и примамена от парчето месо заложено за стръв, птицата се беше хванала между назъбените щипци. Щъркелът отчаяно махаше с крила, опитвайки се да се освободи от мъртвата хватка на железния звяр.
Не щеш ли, точно в този момент на вратата се показа физиономията на ловния Усъмников. Без да чака покана, той влезе в двора и се приближи до сащисания Динко.
– Добро утро, Донкин! – поде с лукава усмивка отговорникът по лова. – Гледам хванал си поредната лисица. Само да ти кажа, че перушинци от този нов вид в ловното не приемаме. Сега за да не те глобявам, понеже щъркелите са защитени, ще те помоля да ми върнеш парите, които ти дадох онзи ден. И нека това да ти послужи за урок и да не се хвалиш толкова много.
Двамата мъже освободиха щъркела, като внимаваха да не му счупят притиснатия крак и го пуснаха на свобода. Усъмников си взе парите обратно, сбогува се набързо и си замина. Динко се надяваше да не разберат съселяните му за конфузната ситуация, но на следния ден, пред пътната му врата, някой зевзек беше нахвърлял купа сено под формата на щъркелово гнездо.
© Първан Киров Все права защищены