Това е история за едно младо момиче, бедно сираче, което обаче бе невероятно красиво и ако не беше прокълнато, всяко момче, че даже и момиче би се влюбвало в нея. Прокълната? Да, точно така. Където и да идеше, над нея валеше дъжд. Всеки път, когато излезеше от къщи, започваше най-страховитата буря и се разнасяше над града. И така вместо харесвана, тя бе мразена от всички. От съученици, от съседи, абсолютно от всички хора населяващи този малък град. Хората я избягваха, никой не искаше да попада в проливния й дъжд. Това момиче малко по малко умираше. Нейната красота с всеки ден се погубваше. Тя мразеше себе си. Искаше и тя да види слънцето, чистото небе, дори звездите. Искаше да мечтае и да живее като другите, но всичко, което виждаше бяха мрачните и депресиращи облаци, които винаги я следваха и обидните думи, които се носеха във въздуха за нея. Всеки ден тя излизаше с един висок и син чадър, който на места беше скъсан, но все пак пазеше дългите й коси, които красиво се стичаха надолу по гърба й. Очите й от сини и то ярки като лятното чисто небе, вече бяха кафяви и губещи светлинката в тях. Момичето обичаше дъжда и често излизаше без чадъра. Тези дъждовни капки бяха единствените й приятели, дори когато бяха причината всеки да я мрази. Сякаш тя общуваше с този дъжд и той бе живо същество за нея. Това момиче си нямаше никого. Нито родители, нито братя или сестри, нито дори приятели. Бе все още млада, но вече мразеше живота си. И как да не го мрази, щом причиняваше такова зло на всички около нея и бе нежелана и отхвърлена. Жителите на малкия град дори се опитваха да я изгонят от този град, замеряйки я с развалена храна от прозорците и викащи обидни думи, но красивото момиче сякаш не обръщаше внимание. И тя не знаеше защо точно още е в този град или защо изобщо още е жива. Може би трябваше да сложи край на живота си и така да сложи край на това проклятие, направено от някоя неземна зла сила още при раждането ѝ. И ето че един ден реши да сложи край на живота си. Тя обмисляше как да го направи, докато вървеше към дома си, а силният дъжд сякаш я разубеждаваше. Красавицата бе забравила чадъра си, но това не беше проблем за нея. Докато вървеше из тясната улица тя видя едно момче, което се подпираше на една висока сграда, явно се криеше от дъжда. Това момче имаше черна коса, която в момента бе смазана от дъжда и падаше пред очите му. Сякаш в този момент излизаше от банята. Тайнствения младеж носеше бяла риза, която също беше подгизнала от дъжда. Момичето изпитваше страх да мине покрай него, защото често разминаването с други хора завършваше с обиди или презрителни погледи от тяхна страна. Тя все пак се престраши и тръгна напред без да поглежда към момчето, но истина беше, че тя по някакъв мистериозен начин бе привлечена от момчето. Нейният план да мине безшумно покрай него пропадна, защото то извика:

- Хей, извинете, че питам, но имате ли чадър? – момчето бе възпитано, те бяха на една и съща възраст, но той говореше така сякаш се обръщаше към госпожата в училище. Момичето изобщо не отговори, защото си помисли, че това странно момче, което за нея не беше от този свят, се шегува с нея. Често се случваше, някой да се преструва мил само за да може накрая да й погоди някоя ужасна шега. Нея дори я беше срам да се обърне към момчето, но някак си усещаше топлата му усмивка и светещите му очи. Може би не от злина, а именно от добрина. Тази случка не напусна умът й през целия ден и може би това бе единственото, което я спираше да сложи край на живота си, засега. Мислите в главата й се бяха смесили и разбъркали, всичко беше на каша и тя не знаеше какво да мисли и какво да направи. Това мистериозно момче обаче не излизаше от ума й. И ето че на следващия ден отново го видя. Отново на обърнал гръб на онази стена, криещ се от дъжда. Веднага, когато забеляза момичето, което този път се задаваше с чадър, момчето се затича към нея.

- Хей, отново ти – засмя се той с наистина чаровна усмивка, която не криеше никаква злина. – Може ли и аз да се скрия под чадъра ти, доста голям е – момчето, което се обръщаше към нея толкова възпитано преди ден, сега говореше се нея сякаш бяха стари приятели от детството. Момичето изпадна в шок, ръцете й трепереха, а умът й се замъгли, тя не знаеше как да постъпи. Пусна чадъра и тръгна да тича, оставяйки момчето насред пътя. Ден или два тя не отиде на училище, не искаше да среща отново чернокосото момче. След като позабрави тези случки и си изби онзи образ на усмихващото се момче, тя реши да отиде на училище. Искаше да мине по друг път или да се прибере по-късно, за да не види отново там момчето. Направи второто, защото това все пак бе единственият път към дома й. Тя се запиля в училищната библиотека, просто за да мине някакво време и да се прибере по-късно. Вече навън се стъмваше, но дъждът бе изключително жесток, едри капки, които тропаха силно по покривите, а някъде в далечината дори се чуваха страшни гръмотевици. Тя вървеше по тясната и тъмна уличка и накрая стигна и до онази сграда, под която стоеше момчето, но не и този път. Тя погледна натам и видя, че синият й чадър е там на земята, просто оставен. Вдигна го и се зачуди дали онова момче не го е оставило там, за да по този начин й го върне след като тя не се е появила няколко дни. Мислите в глава й бяха безброй, но тя продължи напред към дома си вече със защита над главата си. Дъждът бе все така жесток, такъв дори и тя не беше виждала. Гръмотевиците се усилиха и наближиха като вече падаха точно над града. Следващият ден тя тръгна към дома си по обичайното време като искаше да благодари на момчето, че е върнало чадъра й, но него го нямаше. Това я остави трепереща на място, имаше чувството, че нещо лошо се е случило, но продължи напред. Минаха още няколко дни, а след това и седмица. Момчето го нямаше. Тя разпозна една негова снимка във вестника, на която попадна съвсем случайно. Новината обаче сякаш прониза сърцето й с нож. Малката статия беше именно за момчето, което тя толкова искаше да срещне, но уви нямаше как да стане. Момчето вече не беше сред живите. Явно го бе покосила някаква страшна болест. Момичето се натъжи и проумя какво всъщност е станало и че това момче може би е била любовта, която тя търсеше през всички тези години, може би нейното слънце и звезди, но уви навярно именно тя бе виновна за неговата смърт. Това студено време и този убийствен дъжд определено биха докарали болест на всеки. Нима той не бе използвал чадъра й? Но защо? Тя знаеше какво трябва да направи. Обърна се и затича обратно към училище като захвърли чадъра насред пътя точно там, където за първи път го срещна. Тя стигна до училището, което все още беше отключено, а след това стигна и до покрива на сградата. Без да се замисли, тя полетя надолу към асфалта като някаква красива птичка, изглеждаше щастлива. Докато падаше надолу тя усещаше, че вместо дъжда да я удря по гърба, именно слънчеви лъчи грееха над полета й. Тя продължи да следва светлината, докато отново не срещна момчето и двамата най-накрая се събраха някъде там в небесата.