Ден 18-ти от домашната карантина: тръгвам на експедиция до хола, с междинен лагер в антрето. За по-пълна илюзия, че съм в планината, отварям вратата на тоалетната и се провиквам за ехо. Вместо ехо, комшията отгоре ми крещи, че съм му стреснал котката и тя се е изпуснала на килима. С ново провикване му обещавам, че след карантината ще го обезщетя с нов килим, който от 10 години събира прах в мазето, след което  разпъвам палатката в антрето. Преходът до хола е дълъг, освен това се нуждая от аклиматизация – от три седмици не съм отварял вратата му и въздухът вероятно ще ме убие, ако не съм подготвен. Самообдишвам се със специалния ми респиратор от вътрешна гума на велосипед и маркуч от бензинова помпа, бузите ми позруменяват от свежия кислород,  след което се гмурвам в дебрите на съня. Сънувам генерал Мутафчийски, който ми се усмихва благосклонно.

Ден 19 -ти от домашната карантина. Събуждам се от птичи песни – кокошката от долния етаж пак крещи на мъжа си! Ставам, събирам оборудването и се отправям към хола. Чувствам се като Беър Грилс – винаги подготвен. Леко натискам бравата, вратата се отваря с проскърцване, влизам – двама инкасатори проверяват показанията на радиатора. Затръшвам вратата и си се прибирам в стаята – някои експедиции са твърде рисковани! Оставам в тази стая, дори да вдигна температура!

 Само на радиатора му е лесно – не е вдигал температура повече от 5 години, и няма никакви изгледи да вдигне и за в бъдеще.