ГЛАВА ПЕТА: ЖЕНАТА В ЧЕРВЕНО

 

Сделката, която бях сключил с жената в червено, беше впечатляваща. Тя щеше да ми предостави наследството на Фелистър, а аз да стана проводник между него и отвъдното и този свят. Звучеше шантаво, но ми беше заявено, че такава била съдбата ми.

С течение на времето тази жена ми правеше впечатление, че е меко казано особена. Не исках и да я питам откъде реално беше почерпила информация за самия Фелистър, нито пък какво се криеше зад замисъла.

- Знаеш, че Фелистър те обичаше -  по свой собствен начин, но все пак те обичаше! Ти беше неговото бягство от реалността.

Стиснах зъбите си! Тя беше права. Съгласих се да направим спиритически сеанс и да се свържа с духа му от отвъдното, който да ми разкрие нужните подробности, включително и как да стигна до скритото му богатство.

Приготвихме спиритическа дъска и аз откровено я запитах:

- Нима вярваш в тези глупости? Това ми изглежда като една гигантска шмекерия. Но се надявам да проработи! При това може би както трябва!

Скоро усетих специфична топлина и мирис на тамян. Може би се беше вмъкнал някакъв демон или пък аз не бях в състояние да усетя фините вибрации на душата.

Спиритическия сеанс не вървеше много гладко и докато мърдах планшета по повърхността на дъската, започнах да се колебая.

Жената в червено открито заяви:

- Дух на Фелистър, желаем да ни разкриеш какво се случи онази нощ! И какво те накара да предприемеш онези действия!

Последва многозначителна тишина и малко по малко отговорът на този ентитет се разкри пред нас. Усетих присъствието му в стаята и неволно потръпнах. Това беше моят предишен работодател – вече беше мъртъв.

- Вечната чистка между картелите не е от вчера. Но и в живота е същото – провлачено отговори духът, използвайки буквите на дъската. – Какво точно искате да научите?

Духът застина в мълчание. Но знаех, че се крие в сенките.

- Къде е наследството ти? – повтори не толкова уверено жената, опитвайки се да разбере колкото се можеше повече от духа.

- Ами това е въпрос, който няма точен отговор – заинати се духът.

- Опитай се поне да ни насочиш – настоя тя.

- Ако искате парите, - продължи в същия монотонен стил духът, - то тогава, лесно ще ги вземете. Намират се в…

Точно тогава нещо перна спиритическата дъска. И сесията прекъсна.

- Дали да не го потърсим отново? – лицемерно се учудих аз. – Може би има някакви планове и не иска да споделя с нас.

- Напротив. Убедена съм, че ще каже абсолютно всичко – обърна се към мен жената в червено.

Опитахме отново.

Този път духът наистина ни посочи мястото. Намираше се някъде между Мисури и Охайо.

- Ще отнеме доста време да отидем дотам  - обърнах се към нея аз.

- Не се тревожи, имаме хора навсякъде – беше краткият й отговор. – Там, където Фелистър е оставил нещо, вероятно се крие и нещо друго.

Тогава на заден фон се чу следната песен:

 

"Нося тъга,

където и да ида,

нямам миг покой,

духът ми не е за тук.

Ти ме забрави,

но винаги помни

доброто старо време!"

 

Огледах се и не забелязах никой наоколо. Беше адски пусто. Тогава жената в червено се обърна към мен и ми каза.

- Ще открием завещанието на Фелистър и неговото наследство. Скоро ще възвърнем своите позиции и всичко ще се върне към предишното си положение!

- Звучи ми като приключение, само че аз отдавна не съм фен на подобни глупости – измъчено и провлачено произнесох аз. – Това, което искам е да получа отговор на въпросите си.

Тя ме изгледа изпитателно – за трети път:

- Добре!

Междувременно цялата тази спиритическа сесия се беше провеждала в нейната хасиенда, както тя я наричаше.

Като всяка хасиенда обширното по площ имение разполагаше с всичко и също си имаше своите обори, плевни и складове.

- Сега върви да почиваш – ми каза моята настойница. – Довечера ще говорим по-подробно.

Почувствах прилива на адреналин. Явно щяхме да тръгнем да издирваме истинското лице на Фелистър.

Из главата ми се завъртя “Ще пораснеш ли с мен?” подобно на рефрен на някаква забравена песен.

Тъгата има следното свойство. В душата ни тя се задържа само ако й позволим да го направи. През очите на тъгата виждаме света различно.

Нямаше какво да се прави, оттеглих се в покоите на настойницата ми. Осъзнавах, че животът ми е пълна лъжа и се чувствах като във филм, който просто щеше да свърши – дали по-рано или по-късно нямаше особено значение.

Заспах и сънувах отвратителен кошмар. Някъде там имаше корито на река – в огледалната му повърхност се отразяваше луната. Наоколо имаше хора, но те бяха някъде далеч – като едва забележими точици. Бях сам. Беше толкова красиво и приятно, но усещах странния вкус в устата си. Дали това не беше духът?

Онези, които са се занимавали с демонология и окултизъм, знаеха това. Цялата същност на комуникацията с отвъдното, базирана на желанието ни да научим повече и да усетим нещо, което най-вероятно го няма.

Спах като заклан. Просто не съм способен да дам различно определение за прекараното време, през което сетивата ми имаха времето да се отпуснат и да очаквам някой да насочи пистолет в слепоочието ми. И въпреки кошмарите, когато красивата ми настойница дойде да ме събуди, бях достатъчно отпочинал.

- Стягай се – нареди ми сериозно тя. – Нямаме много време за губене.

Бяхме получили информация, че някои от картелите, опериращи край Мексиканския залив, можеха да навредят на сигурността ни. Малко по-късно напуснахме имението.

Но, тогава разбрах едно – можех да се доверя на тази жена. Тя знаеше накъде отива и какво иска от живота, а аз – не.

Фелистър беше отправната ми точка за толкова много неща, които ме караха да се чувствам като част от лошо нареден пъзел. Но с времето разбрах, че не е добре да бъда прекалено критичен към покойния си благодетел. Фелистър беше за едни ангел, а за други – дявол!

Разбрах, че прехвърлянето ни през границата щеше да бъде по-сложно този път.

Мексиканската граница е едно от най-живописните места. Но и от най-опасните. Обикновено стоката пътуваше за Финикс Аризона, тъй като пустинята Сонора, която се намираше на мексиканска територия, също благоприятстваше наркотрафика. Можеше да се каже, че Тусон, също беше част от трасето, но ние нямаше как да отседнем там, тъй като много от хората ме познаваха. Там имаше доста бивши сътрудници на Фелистър. Това нямаше да ми бъде от полза, ако някой от тях имаше лоши спомени за мен.

Бях чувал, че някой от най-бруталните убийци, унищожавали телата на неудобните във варели с киселина. Но все пак бяхме на американска територия. Тук действаха законите на цивилизацията!

А идеята за разпределителна зона за наркотиците също едва ли беше цялостно решение на проблема.

Не ме питайте как корумпираните митнически служители ни пропуснаха, защото това е друга тема. Но явно моята покровителка имаше връзки навсякъде и нейната дума отваряше прекалено много врати. Разбира се, не исках да научавам напълно докъде точно се разпростираше нейното влияние.

Знаех обаче, че тя разчита да намерим наследството и ще положи определени усилия това да се случи. Не можех обаче да си представя какво ли щеше да бъде онова “друго”, за което тя беше намекнала.

Феликс беше по-опасен и от змия пепелянка – така че от него можеше да се очаква абсолютно всичко. Дори и от проклетия гроб, в който го бяха натикали!

Да ви кажа честно в този момент си представих как червеите си проправят път през изгризаните му очни ябълки и ми стана гадно.

Зонара ме погледна някак кисело.

- Кръстена съм на онзи молец, който унищожава всичко до което се докосне – така че Фелистър ще изпита моя нрав.

Не исках да й противореча. Тя явно си беше наумила да прави, каквото си поиска и щеше да го направи въпреки моето мнение или отношение.

Стана ми ясно само едно. Пътят на Фелистър надолу явно е бил много, ама много дълъг. И в следването на този път той е бил напълно сам.

Вижте, въпреки че обичах Фелистър не можех да кажа, че сълзите ми за него бяха искрени. В крайна сметка той се беше озовал там, където беше пожелал да бъде! И това в неговото объркано съзнание явно беше напълно логично!

Бих описал ситуацията в мексиканските наркокартели като насилие без край, където явно държавата губеше войната с по-мощните банди.

Фелистър обаче беше и демоничен последовател. Беше платил с душата си за някакви задгробни знания, които очевидно за него бяха по-ценни и интересни от някакви си хартийки.

Като гледах ентусиазма на Зонара виждах защо е толкова нахъсана. Ние явно се интересувахме от част от тези знания, а може би дори и от всичките.

Тя ми сподели, че детектив Донован е получил част от разработките на самия Фелистър и явно изпитва жив интерес от това, с което той се беше занимавал.

Непукизмът, с който тя говореше за институциите, беше повече от впечатляващ. Беше родена за това!

Решихме да заобиколим своя първоначален маршрут, защото по следите ни можеха да бъдат някои членове на наркокартелите, а ние не искахме да бъдем пречукани за нищо!

Някъде там усетих и още нещо.

Спомних си, че Зонара ми беше говорила за някаква гигантска катастрофа, която членовете на конкурентен картел бяха организирали. И след това, слизайки от колите, хвърлили коктейли със запалителна течност върху представители на конкурентна банда, разбивайки с бухалки стъклата на автомобилите.

Някои от хората изгорели като живи въглени!

- Те наистина не знаят милост! – загадъчно се засмя Зонара, но аз знаех, че в усмивката й се крие някаква тъга. – Толкова отдавна са изгубили способността си да обичат! А кой може да ти каже какво е нужда от любов освен някой, който е отдавна безнадеждно обречен?

- Разкажи ми за този демоничен култ – поинтересувах се аз. – Сигурен съм, че хитрецът Фелистър крие в ръкава си и други тайни. Този човек е истински дявол. Мир на праха му!

Тя се засмя, показвайки ми равните си бели зъби. Изглеждаше някак по-млада и някаква странна мисъл осени челото й. Кой знае какво очакваше от мен!

- Наследството на Фелистър е много важно по ред причини – ми каза тя. – Но най-важното е, че ще съумеем да играем неговата игра по неговите правила.

- А каква ще бъде нашата полза? – изумих се аз. – Та това ми звучи напълно налудничаво!

- Виждаш ли на този свят има прекалено много изгубени души? – обърна се Зонара към мен напълно сериозно. – Нашата работа е да ги върнем и да успеем да им издействаме право на нов живот!

- Та това ми звучи адски смахнато – усмихнах се аз. – Защо трябва да помагаме на някакви си души? Каква ни е ползата изобщо? И накъде ще излезе цялата тази работа?

- Проблемът е, че прекалено много хора нямат реалното желание да живеят. Някои от тях дори не разбират, че цял живот крачат като живи мъртъвци, а това вреди твърде много на астралното им развитие. Смятам, че Фелистър се е занимавал точно с това. Искал е да спаси душите им и е използвал парите от наркотиците точно за тази цел.

Имах чувството, че Зонара съвсем се беше смахнала. Та ако всичко беше вярно, то това означаваше само едно - щяхме да се опитваме да реабилитираме чудовището Фелистър и то по начин, който мнозина не биха възприели – дори сред бившите наркобарони имаше някаква форма на код на честта преди всичко да се срине и да отиде по дяволите. Тогава всички си обявиха тотална война. Вече нямаше никаква предсказуемост в отношенията им и убийствата напълно излязоха от контрол. Все пак много от наркокартелите бяха основани от бивши военни, жадуващи да усвоят някаква част от наркопазара. и когато ситуацията се променяше, те трябваше да се адаптират към нея.

Мексиканските готвачи бяха вдигнали нивото си, тъй като китайските им колеги ги бяха научили на някои хитрости и можеха да месят хероин и фентанил, който го правеше многократно по-силен. Този мощен опиотид силно променяше свойствата му и го правеше много по-желан на щатския пазар, а оттам печалбите се вдигаха до небето.

Но Зонара въобще не се интересуваше от наркопазара. Не, тя искаше да отиде по петите на Фелистър – чудовището, което беше лицето на всички мощни картели в САЩ. Бруталното копеле, което живя като бясно куче и напълно закономерно получи куршум в челото.

- Пътят на душите е особен – ми каза твърде уверено Зонара. – Не всички вярват в ортодоксалните твърдения. Но онези, които са паднали в бой, ще се преродят и това е отдавна известно. Но Фелистър се е занимавал с нещо особено интересно. Предизвиквал е демони, които да му помагат и да му дават сили, за да насочва тези души в пътя им в отвъдното.

- Но защо изобщо го е правил? – учудих се аз. – Та това е брутално опасно и тялото му е било застрашено от обсебване.

- Не това е била крайната му цел –опонира ме Зонара. – Фелистър е бил крайно отдаден на своята кауза, а финансите от картелите просто са му помагали да преживява. Спомни си неговият подземен килер, който беше разбит от детектив Донован. Фелистър не е целял да разрушава енергията, тъй като това е невъзможно по принцип, а само да я преработва или поне да се опита.

Слушах в захлас странните й брътвежи – думи на една обсебена жена, която си беше наумила категорично да стигне докрай в своите търсения, а аз трябваше да бъда нейният помощник.

 

ГЛАВА ШЕСТА: ФИЛОСОФИЯТА НА КАСТРАТОРА

 

Да дишам свободен въздух винаги е било привлекателно за мен, особено в онези романтични години във фермата на Фелистър. Той жадуваше да ни покаже правият път, макар този път да беше твърде мимолетен.

- Романтиката – говореше Фелистър, - e добра до едно време, но в крайна сметка се запитайте на кого сте нужни в този живот. Повечето от вас знаят само дребните кражби в района на Мисури или пък някои по-добре замислени обири на хипермаркети и дотам. Свикнали сте полицията да Ви гони, надувайки сирената, и Вие да се чувствате като герои, които изпълняват някоя важна мисия, а накрая отчитате парите на своя бос. Някои от Вас са били задържани и като дилъри на дрога, което ги издигна до ранг на помощник-кастратори в моята ферма.

Закоравелите катили го гледаха в захлас, жадувайки да усетят онзи трепет на синя пролет, който трябваше да ги съживи. Те не знаеха как да продължат своя живот, защото не умееха да правят нищо друго освен престъпления. Но тук имаше и един психологически момент, който Фелистър като тънък и ловък психолог използваше чудесно. Той не им даваше надеждата, че е техен баща или пък ментор, нито техен духовен учител, а равнопоставен партньор – един вид общата работа ги свързваше, а те вярваха, че едва ли не са богоизбрани, защото са попаднали в мрежата на картелите, които държаха такива важни портове като вече споменатото Лазаро Карденас.

Тъгата в очите на Фелистър смътно си личеше, а той се стремеше да получи опрощение от онези демони, на които си мислеше, че може да държи юздите образно казано. Той работеше чрез спиритически сеанси с Марбас, Абраксис, Агарес и много други демони, но обичаше и да прави така нареченото канализиране на енергията, което означаваше, че докато беше в плен духът можеше да “изпълнява” някои негови желания. Това не беше особено точно казано, но на практика Фелистър можеше да получава някаква информация, която смяташе, че може да му помогне при неговата работа с отвъдното.

Сподвижниците му дори и не подозираха за неговите занимания въпреки че някои смътно се досещаха и жадуваха някаква форма на компенсация особено когато работата във фермата беше в повече. Стряскащото нещо беше, че прекалено много от тях бяха готови да стоят дори и извънредни часове, което беше меко казано подозрително. Фелистър беше особено грижлив към своите гримоари, които беше купувал на някои от най-интересните книжни аукциони – обикновено повечето от които напълно анонимни. Цената на най-скъпият от тях достигаше до над триста хиляди долара и Фелистър имаше сериозни опасения, че някой можеше и да духне с книгата по най-брутален начин, затова беше взел мерки срещу нейното открадване. Най-простия и доста груб метод беше, че той беше оставил спиритическа дъска в близост до гримоарите, призованият демон беше подлуден чрез силното разклащане на спиритическата дъска и нейното символично ритуално изгаряне – така той не можеше да напусне този свят. Но Фелистър беше умел и в некромантията и беше направил някои допълнителни заклинания, където използваше мъртвите като оръжие – не беше много оригинално, но пък понякога демоните имаха обичая да духнат нанякъде след около седмица, така че той предпочиташе да разчита и на човешки души за целите на своята работа.

Фелистър изпитваше странни чувства и влечения към живота – пълен аскет, той беше смятан за пример за истински умен гангстер от останалите катили, които му се подчиняваха. Понякога Фелистър трябваше да подкупва някои сериозни конгресмени, които се опитваха да бъдат неговите очи и уши пред властите, опитващи се да надничат в бизнеса му, но някъде там се появи един странен тип на име Щайнер. Немската фамилия беше гаранция за неговата дълбока прецизност в работата му и желанието да вникне в детайла.

Както можем да се досетим той обичаше следната формулировка “Ако животът ми е лъжа, смъртта ми също ще бъде лъжа!” и пожела да разбере повече за Фелистър и детектив Донован, който някак странно се беше намесил в делата му въпреки мощния бюрократичен чадър, който беше широко опънат над Фелистър.

Хората, които го пазеха, знаеха добре, че той не само можеше да плати следващите им предизборни кампании, но беше и дълбоко свързан с бюрократичната машина в щата.

Като щат, Мисури беше също част от така наречената бюрокрация на улично ниво, която осигуряваше пряк контакт на работа между държавните служители и обществеността. Фелистър беше предугадил някои ходове и политиците и гражданите работеха в негова полза. Общественото мнение вследствие на внимателно изграждан пиар беше много важно.

За да си върже гащите, Фелистър беше изградил широка мрежа от ферми, където се осъществяваше кастрацията на животните. Може би над двеста различни стопанства на територията на страната се занимаваха точно с това. Но всъщност лозунгът му беше, че развиват животновъдството.

Житейски Фелистър беше разбрал, че нищо не идва даром и всяко нещо се заплаща прескъпо. Катилите му също го знаеха. Всяко тяхно провинение можеше да им коства обесване на вратата на плевника. Някои дори бяха и насилвани с дръжка от метла. Но Фелистър беше – подобно на един истинския педагог – твърде наясно, че възпитателните му методи щяха да ги накарат да си вършат работата още по-добре. Да, тези копелета го ненавиждаха и искаха да влачат червата му по асфалта чак до Канзас Сити. Но Фелистър просто си гледаше работата! И дните се нижеха монотонно.

Фелистър беше привърженик и на историята и освен демонология жадно четеше исторически книги – не че имаше много време за това. Картелите изискваха фермата да работи на двадесет и четиричасови смени, което да гарантира по-висок оборот и печалба. В една от тези книги беше прочел следната формулировка “Няма никой от вас, но ще ме обеси, знам, винаги когато можете да ме докоснете по силите си.[1]" Затова се стараеше силите никога да не бъдат равни. И това задържаше положението.

Фелистър разбираше и от менажиране на бизнеса си, а също и от финанси. И знанията му за целият свят свършваха дотам. Но на него не му и трябваше повече. Той си беше самодостатъчен. Колкото и много да се опитваха и да виждаха странностите му, неговите подчинени си мълчаха, знаейки че той им дава хляба, а също им осигурява и стабилен гръб от формална гледна точка. Както и да го въртяха с въпросите си, Фелистър беше невъзмутим и не се поддаваше на нечии провокации. Простата му житейска философия беше, че е дошъл на този свят с някаква мисия и скоро тя ще приключи.

Детектив Донован го беше идентифицирал в моргата по недвусмислен начин, тъй като от него не беше останало кой знае какво. Една осколочна граната, хвърлена от един от щурмоваците, му беше откъснала краката до над коляното, а също и части от торса.

В моргата беше достатъчно тягостно и потискащо и дори и самите стени сякаш шепнеха тайни. Сякаш казваха на Донован “Ти го уби! Ти беше! Ти! Ти! Ти! Ти! Ти!”

Донован щеше да повърне. Желаеше да излезе на чист въздух. В управлението също не го свърташе, а той знаеше, че все пак трябва да отчита някаква дейност и да не лежи завинаги на тези стари лаври.

Бяха му дали самостоятелен кабинет, където можеше да си прави каквото си поиска и беше получил почти двойно увеличение на заплатата си, а в края на годината можеше да се надява и на някой доста тлъст бонус. Какво повече можеше да иска?

Можеше да командва по-нисшите от него и да получава удоволствие от сравнително голямата си власт на полицейски началник. Толкова много и брутални придобивки, получени на цената на една нищо и никаква смърт на един вреден престъпен мерзавец!

Да, Донован като професионалист беше обучен да гледа по този начин на онези от другата страна на закона. На онези отвратителни нарушители, които подобно на брутална гъсеница

И все пак нещо го безпокоеше.

Той беше наредил правилно изготвянето на балистична експертиза на оръжието, убило Фелистър – не, че имаше нужда, но за всеки случай реши да го направи понеже се боеше Фелистър да няма мощни покровители, които да му търсят сметка. Искаше да изглежда впечатляващо и беше надъхан да се задържи на самия връх, където може би щастието да му се усмихнеше и дори някой ден да го издигнат още повече.

След това нареди проучване на гримоарите на своя враг, когото дори и не познаваше лично, но благодарение на когото беше получил всичко това, което имаше в момента, Донован като че ли се успокои за момент. Ако беше пушач, сигурно би запалил някоя гигантска пура и гордо ми се излегнал назад в огромния и сравнително скъп кожен стол. Но проблемът беше, че той не беше пушач. Пък и не му се даваха някакви си четиристотин и петдесет долара за пури като “Кохиба”, където дълбокият и деликатен аромат галеше не само дробовете, но и егото ти на преуспяло парвеню. Е, Донован беше на държавната хранилка отдавна, но обичаше в собственото си въображение да се смята за парвеню. Детективът може би беше считан за способно ченге, но на практика беше изградил своя образ благодарение на много хора, които стояха зад гърба му и го крепяха сериозно.

Вече повече от петнадесет години беше киснал във вмирисаната канцелария, където беше тръпнал в очакване да получи някакъв по-сериозен случай – но такъв нямаше. Каквото и да си говорим Донован беше честолюбив и желаеше за себе си повече, отколкото заслужаваше.

След известно време някой дойде, за да му съобщи докъде бяха стигнали с разчитането на гримоарите. Оказаха се стари книги. Беше оригиналът на “Арс Алмадел”, който трябваше да помогне на Фелистър да осигури комуникация с ангелите, които можеха да му помогнат в начинанията му. Това на практика беше четвъртата книга от Малкия ключ на Соломон, който даваше дълбоки познания на практикуващия.

Донован само се почеса по главата. Тези простотии явно му идваха в повече. Но той забеляза нещо – нито един от конгресмените не дойде да го поздрави за така добре свършената работа. Получи само служебна честитка и нищо повече – не че очакваше онези богопомазани души да му обърнат огромно внимание, но организираната от него спецоперация беше проведена като по учебник. Да не говорим, че беше влошил цялата си душа в нея.

Стори му се, че другите сътрудници в полицията също се отнасят малко особено към неговите мераци за повишение. Донован обаче нехаеше. Винаги пристигаше на работа с идеално изгладен костюм и беше много внимателен към детайлите.

Донован очакваше края на работния ден, за да може да се прибере от работа и да се наспи. Дори и в кабинета си беше нащрек, защото понякога идваха сигнали за някои брутални престъпления като побои с цел грабеж или пък поръчкови палежи.

Донован знаеше, че Канзас Сити беше едно не лошо място, където човек можеше да се отдаде на воля на забавления, но според официалната класация беше петият най-опасен град в САЩ.

Ченгето разполагаше с малка хижа, която се намираше недалеч от Канзас Сити – може би на около тридесетина мили югоизточно от мегаполиса. Беше масивна двуетажна постройка и понеже имаше някакви връзки Донован реши да се възползва от създалата се ситуация и да обсеби земята наоколо. Не беше много земя може би около три-четири акра, но той жадуваше да направи нещо и не желаеше никой да го наблюдава.

Защо Фелистър се беше оставил да бъде заловен? Защо никой не беше поискал сметка на Донован? Нима хората, които стояха зад този гигантски наркотрафик нехаеха?

Тук нещо не се връзваше и то изобщо. Колкото и да се опитваше да го проумее, Донован не беше в състояние да стигне сам до пълната истина.

- Фелистър изглежда наистина е бил особняк – измърмори той, загледан в камината, която весело припукваше.

Беше адска жега, но в хижата беше някак хладно и все пак на пръв поглед направеното от детектива беше измислено, но той искаше сам да достигне до прозренията на Фелистър – своя смъртен и безпощаден враг.

- Огънят пречиства – каза като в транс той и се залови да разгръща гримоара, който кой знае защо беше в неговите ръце.

Да, точно така, той го беше взел, защото ясно осъзнаваше, че му беше необходим. Същата книга се водеше веществено доказателство, но Донован я беше преснимал със специален

фотоапарат и беше сглобил принтираните материали, оформяйки ги старателно в книга.

Не мина много време и той разбра най-важното – Фелистър не се беше опитвал да осъществи комуникация с демоните, с които беше общувал през целия си живот, а с ангелите, които сякаш го бяха забравили.

Ченгето се изненада защо Фелистър беше толкова решен да помага на останалите. Може би някои от душите в действителност имаха нужда, но не кастраторът беше най-подходящ за това.

Донован беше взел и някои от записките на смахнатия маг, които бяха също прилежно сканирани без знанието на неговите колеги. Искаше да ги разгледа на спокойствие и да проумее какво се криеше зад всичко това.

 

ГЛАВА СЕДМА: НАСЛЕДСТВОТО НА ФЕЛИСТЪР

 

Колкото повече се зачиташе Донован, толкова повече установяваше, че тук имаше нещо доста, ама доста гнило. Просто да ти се догади. Никъде не можеше да улови логиката на мисълта на Фелистър, а беше сигурен, че такава имаше. Тогава ненадейно в един от многобройните пасажи той попадна на някакъв много далечен намек за неговото наследство. Според инструкциите на Фелистър то се намираше някъде между щатите Мисури и Охайо – същата информация беше споделила Зонара със мен.

Съобщението гласеше горе-долу следното:

“Който намери наследството, ще наследи и тъгата ми. Който се изправи пред лицето на смъртта, ще осъзнае вътрешната си сила. А онзи, който тръгне против волята на боговете, ще страда!”

Детектив Донован не виждаше как обърканите инструкции можеха да му бъдат от полза. Между Мисури и Охайо бяха разположени Илиноис и Индиана, но дори и тази информация беше твърде обща.

- По дяволите! – ревна Донован. – Това мръсно копеле определено знае как да играе тези игрички!

И с яростен вик запрати останалите хартии в камината. Вдигнаха се пламъци, които за малко не подпалиха пода.

Донован започна да подозира, че наследството на Фелистър беше да ги вкара в игра, която се водеше по някакви негови правила, но каква точно?

При обиска на вилата не бяха намерили абсолютно никакви пари, нито някакви особени ценности, да не говорим за ловни трофеи или нещо друго. Оставаше само стоката, която трябваше да бъде унищожена по надлежния ред.

- Болен мозък! – изпищя Донован, - Явно тук се крие нещо много по-дълбоко!

През цялото време жената в червено се опитваше да ме убеди, че трябва да приема офертата й.

- Ще делим петдесет на петдесет – уверено ми каза тя.

Не бях способен да проумея какъв беше смисълът да ме използва за пушечно месо освен, за да спаси собствената си кожа.

- Допускам, че детектив Донован също ще тръгне по петите ни и ще трябва да го изпреварим – добави тя, опитвайки се да игнорира протестите ми да се присъединя, породени от моето недоумение.

- Колко малко е нужно на човек, за да бъде щастлив – казах тихо в опит да убедя и самия себе си.

Докато дишахме свободния американски въздух, ние отдавна бяхме напуснали Финикс в щата Аризона и вече навлизахме в друг щат, но нещо ме притесняваше. По петите ни нямаше никаква опашка, а Зонара дори не беше взела охрана, която да ни пази в случай на произшествия.

- Какво по дяволите става? – не се стърпях аз. – Нещата може и да излязат извън контрол.

- Спокойно, пътуваш назад към корените си, което не е чак толкова лошо – със известна доза състрадание ми каза тя.

Знаех, че Зонара беше способна на различни жестокости и буйства. Най-вероятно също беше поръчала да накиснат някого във варел с киселина, но не желаех да я разпитвам.

- Знаеш ли, човек претръпва и започва да усеща живота по-иначе? – ми каза тя. – Не ми казвай, че съзнанието ти не изпитва никакви угризения.

Замислих се. Фелистър бичуваше провинилите си, веднъж дори беше премазал главата на един от затворниците с камък, но никога не беше закъснявал с доставката на дрога за мексиканските картели.

- Добре, нека играем на открити карти – опитах се да бъда сериозен аз. – Какво точно знаеш, а не ми казваш? Сигурен съм, че някъде дълбоко в себе си таиш още нещо за Фелистър, но не го споделяш.

Вече бяхме влезли в Юта, а това беше място, което дори и на самите американци рядко идваше наум. Този щат представляваше Далечния Див Запад – такъв, какъвто беше! Тук имаше каньони и много причудливи скални образувания.

Наложи ни се да спрем за момент, за да презаредим с гориво.

Отбихме се по магистрала седемдесет, но правехме фалшиви отбивки, които имаха за цел да проверяват отново дали зад гърба ни имаше или нямаше опашка.

Тук за първи път Зонара стана неспокойна и ясно усетих, че нещо я притеснява. Явно не беше само тайната, която тя пазеше твърде ревностно от мен и която най-вероятно никога, ама никога нямаше и да науча.

- Истината е, че Фелистър дължеше прекалено много пари на конкурентни картели. Някои от тях искаха да промени търговската си политика спрямо тях, но той се опъваше. Бяха готови да му простят дори само заради това и да продължат да работят с него. Но той се смахна и посочи, че нищо не е в състояние да промени решението му, а демоничния контрол над онези същности ще му пази гърба.

Започнах да се обърквам – уж търсехме наследството на Фелистър, а най-вероятно той имаше дългове. Нещо съвсем не се връзваше.

- Виж – обърна се отново към мен Зонара, - Фелистър си изплати всичко дължимо и всичко е наред. Той не е длъжник никому. Поне не в този свят! Ако има да плаща, ще плаща в отвъдното!

Карахме по магистралата, която беше доста пуста. Край нас се разкриваше суровата пустота на природата която навяваше онази тъга, за която говореше Фелистър.

По едно време обаче осъзнахме, че действително имахме опашка – как се бяха крили през цялото това време от нас така и не бяхме разбрали.

Автомобилът беше черен Шевролет, който беше толкова брутално екипиран за тези пустинни условия, че ум да ти зайде!

Опитаха се да ни отбият от пътя, но в крайна сметка не успяха. Явно целта им беше да се наместят между нас и противоположното пътна лента и да ни избутат, както ставаше по филмите.

Тогава се случи нещо неочаквано. Жената в червено зареди своите тайни проклятия, които може би беше научила от Фелистър и автомобилът леко изостана – явно шофьорът беше станал жертва на нейната енергийна намеса.

Ние отбихме автомобила и тя се обърна към мен:

- Сам виждаш, че купонът започва. Едва ли ще ни оставят намира.

- Ако законите за алкохола в Юта не бяха толкова рестриктивни, бих те поканил да пийнем по едно – пошегувах се аз, но останах сериозен.

Изглежда шегата ми малко я подразни, но въпреки всичко тя ми поръча да се стегна и двамата се отправихме към един крайпътен мотел. Изглеждаше достатъчно спокоен и надежден, но аз се бях научил отдавна да не вярвам на онова, което виждаха очите ми.

Никой повече не ни преследваше отникъде, но за да сме спокойни за през нощта Зонара си приготви револвера. Беше един прекрасен Smith&Wesson, който беше с толкова високо качество, че просто ти се иска да го погалиш с ръка. Иска ти се да го държиш, да натиснеш леко ударника в готовност да възпроизведеш смъртоносния изстрел.

Зонара го пъхна под възглавницата и заспа като пън, но ме предупреди да остана на пост. По някое време през нощта се сменихме.

Когато започна да се зазорява, тя съвсем сериозно ми каза:

- Сега наистина дойде времето да научиш истината, която беше пред очите ти през цялото време. Твърде много хора мразеха Фелистър, а аз бях истинският представител на наркокартелите, само че работех в сянка – аз бях дясната ръка на Фелистър. И да, скъпи мой, аз съм наследството на Фелистър. Или поне така би било нормално да бъде! Но Фелистър никога не е бил нормален!

Честно казано, едва ли не щях да получа нервен тик. Знаех, че нещата бяха меко казано неприятни, но пък от друга страна бях наясно, че имаше и някои други положения, които също трябваше да се вземат под внимание. Зонара беше всичко друго, но не и истеричка, интригантка или пък някоя фръцла, а много сериозен човек.

- Какво следва оттук нататък? – попитах я аз.

- Ако просто продължаваме по магистрала седемдесет не би било голям проблем, само че има нещо важно.

Зонара ме изведе за ръката и бавно тръгнахме през едни безкрайни треви, които се намираха зад мотела. Повървяхме малко и спряхме. Там се виеше скалисто-песъчлив път, а над него небето беше толкова красиво – с лилави оттенъци, а звездите – те просто бяха брилянтни и всяка искреше със своя собствена красота. Скоро утрото щеше да ги скрие от очите ни, но бях повече от сигурен, че Зонара въобще не се вълнува от някакви романтични гледки или други дивотии. Явно не се вълнуваше особено и от пари, защото остави бакшиш от повече от петдесет долара, което беше достатъчно, за да се отсрами и съвсем недостатъчно, за да направи прекалено впечатление.

- Истинската цел и наследство на Фелистър според мен – започна предпазливо тя, - e била да постигне големи висоти в магическото изкуство. Чувал ли си за Книгата на Абрамелин?

- Абра… - запелтечих аз, - това ми се струваше като шега, но лицето ми не трепваше. – Но защо му e било да го прави…

- Говори се – започна поверително тя, - че в тази книга се съдържа само един-единствен ритуал, който е много труден за изпълнение от адепта, но който е достатъчно благочестив и смирен, може да влезе в контакт със своя собствен ангел-пазител и той да му даде големи сили.

- Искаш да кажеш, че истинското наследство на Фелистър е чисто и просто една книга? – това ме довърши окончателно.

- Предполагам, че може да намерим и други ценности, но не за тях съм тръгнала. Фелистър разполагаше със сериозно състояние и по мои сметки беше спастрил поне към сто и петдесет милиона чисти пари, ако ли не и повече. Но да си дойдем на думата – сама не мога да го направя, така че онези, които за малко не ни направиха на пита по магистралата, може и да ни намерят и тогава да стане страшно. Донован също не е глупак и ще се усети рано или късно за какво е била цялата работа – че останалите гримоари са били като детски залъгалки в сравнение с този.

- Значи Фелистър все пак не е чак такъв милостив самарианин, за какъвто го мислехме и е искал огромна власт! – този път не се сдържах аз. – Но защо му бях нужен аз?

- Ще ти кажа и това – зауспокоява ме Зонара, - Фелистър вече беше твърде стар, а за този ритуал трябват по-млади момчета, които да са напълно пригодни да влязат в контакт с ангела-пазител. Силите, с които ангелът е способен да те дари, наистина излизат извън общоприетите представи.

Сега вече картинката започна да ми се изяснява. Аз, отритнатото от обществото дете, приютено от мистър Ембанкс, беше подготвяно като жертвено агне, за да задоволи желанието на този психопат за неизчерпаема власт. Осъзнах, че пътищата ни със Зонара не се бяха кръстосали случайно и че тя беше просто другата част от мозайката. Разбрах също, че детектив Донован не беше затрил Фелистър току-така.

- Аз исках да го премахна – разкри още повече картите си Зонара, - за да може след смъртта на Ембанкс пътят ни да бъде напълно чист и да можем да извършим ритуала необезпокоявани!

Вървяхме през полетата на Южна Юта, пълни и осеяни с красиви, разцъфнали кактуси и внезапно Зонара се обърна към мен, задавайки ми следващия си въпрос:

- Готов ли си да го направиш? Ти можеш да получиш всичко…

Разбирах, че отсрещната страна очакваше окончателния ми отговор.

- Знаеш ли? – обърнах се на свой ред към нея, а вятърът разпиляваше косите й, докато лекият ветрец, а лекият ветрец беше разпилял косите й. – Върнах се обратно в Америка, за да подишам чистият въздух на свободата.

Думите ми сякаш я жегнаха.

- Не те разбирам – плахо промълви тя, опитвайки се запази психологическото си предимство.

- Фелистър отдавна е част от едно минало, което няма да се върне. От друг живот, който няма да се повтори – говорех аз, крачейки към нея.

Ситуацията беше доста странна.

Не ни правеше особено впечатление, че наоколо можеше и да има койоти, които биха се радвали на неканените гости. И да койотите определено нападаха хора, когато бяха гладни!

- Искаш да кажеш… - гласът й потрепери и тя ме погледна някак особено, - че това би бил единственият живот, в който ти би живял.

- Не съвсем – прекъснах я аз. – Казах само, че Фелистър беше онзи, от който тръгна цялата история.

Думите ми сякаш я отрезвиха. Само нервно потракваше с пръстите на ръцете си, явно замислена като мен. Продължи да мисли – този кратък миг сякаш продължи цяла вечност и за него аз бих умрял. За този миг, в който гледах очите й, готови и студени като стъкло, но вперени в безкрая.

- Е, добре, партньоре – смотолеви тя.

- Ще участвам – приключих темата аз.

 

ГЛАВА ОСМА: ДЕМОНИЧНА СИЛА

 

Детектив Донован не желаеше да прави глупости като се опита да излезе на глава с всичко сам. За да се справи, той викна един от най-опитните демонолози – Езанднър Фоукс.

Демонологът беше специалист по всички тези гримоари и желаеше от сърце да помогне на детектива, тъй като знаеше, че материята е твърде специфична. Но някъде там се получи нещо непредвидено. Детектив Донован внезапно умря. Беше се обадил на демонолога, когато чу леко шумолене и някаква невидима ръка го хвана за гърлото. Стискаше ли стискаше, докато очите му едва ли не щяха да изскочат от орбитите. Но когато тази брутална, невидима ръка отпусна мощния си захват по врата му нямаше никакви белези. Просто детективът беше неволно активирал едно от защитните заклинания на Фелистър, хвърляйки хартиените страници в огъня на камината.

Когато демонологът пристигна стана свидетел на една чудовищна каша, която под никаква форма не можеше да се каже, че беше способна да го наведе на мисълта какво точно се беше случило, но Езанднър Фоукс не беше вчерашен – той знаеше, че демоничните създания действат по подобен начин. Демонологът беше достатъчно проницателен, за да проумее, че Донован не беше особено запознат с принципите на отвъдното и беше предизвикал своята кончина поради незнание. Оставаше само да проучи какво точно беше атакувало детектива и защо.

Фоукс знаеше, че Донован е сериозен човек, който не би тръгнал току-така да се разправя с Фелистър Ембанкс.

Славата на свинския кастратор се носеше надлъж и нашир и имаше прекалено много хора, които желаеха смъртта му. Той си купуваше синдикално влияние в околните щати, където местното население страдаше от безработица. А така имаше и това само работеше в негова полза.

Когато говорехме за безработица, трябваше да бъде отчетено също така и че Фелистър беше тънък манипулатор – особено когато се касаеше за специфичен труд, полаган през нощта. Имаше твърде много желаещи, които да станат част от измамните му схеми. Разбира се, Фелистър не можеше да приеме всички.

Трябваха му истински криминално проявени елементи, които да имат опит както на улицата, така и на бойното поле. А такива бяха малко. Искаше да вдигне стандартите според това, което ситуацията изискваше.

Фелистър приживе имаше навика дори да вади някои от затворниците под претекст, че те ще полагат определен труд при облекчен режим в неговата ферма. Така той командироваше и надзирателите – тези продажни и безсъвестни копелета!

Управата на затвора се правеше, че нехае – естествено, срещу особено солиден подкуп.

- Какъв човек е Фелистър! – възкликна един от затворниците на име Винс Реджиналд, който трябваше да работи във фермата му. – Та той ни дава втори шанс!

За по-запознатите това не беше точно така. Понякога бруталният Фелистър трябваше да разнася и допълнителни пратки от стоката из Щатите и по тази причина месото на някои от убитите затворници беше брутално намелено заедно със свинското.

Да, някои от клиентите на Фермата на Фелистър действително го консумираха и дори бяха заявили, че комбинацията на вкус и аромат между свинско и пилешко им допада особено много и че този собственик определено разбира от животновъдство. Но все пак Фелистър гледаше да не прекалява и в месомелачката отиваха само и единствено онези, които действително го заслужаваха. Например един от тях беше Винс Реджиналд, които се беше опитал да свие килограм от стоката и да го пласира на дребно по улиците на Канзас Сити – при това преди да му добавят фентанил. Фелистър го изтълкува не само като лоша професионална етика, но въобще и като проява на много, ама много лош вкус! Този неблагодарник беше пребит с метални тръби и брутално кастриран, а по-късно одран жив и намлян, заедно с месото на някои от скопените нерези.

По някое време Фелистър реши, че е далеч по-интересно да се възползва и от някои данъчни облекчения за извратения си бизнес. Данъчното законодателство в Щатите беше прекалено сложно и човек не можеше да се заиграва с него просто така – трябваше да наеме специалист по данъчно облагане, а също и отделен счетоводител, който да се занимава само с тази част от управлението на финансовите операции – разбира се, това касаеше някои от по-едрите предприятия, каквото на практика беше това на Фелистър. Между впрочем господин Ембанкс се доверяваше на един от бившите затворници, който беше влязъл в ролята на истинския счетоводител, а Фелистър беше наел за параван някаква бабичка от някакво много забутано градче – далеч от Канзас Сити. Самата регистрация на фермата му беше като акционерно дружество, което на практика трябваше да изплаща квалифицирани дивиденти на своите съакционери, а те попадаха в по-ниския сектор на данъчно облагане и често можеха да получат дори и нулева данъчна ставка. Но тук Фелистър отново беше намерил вратичка. Вписаните съакционери на практика бяха негови бивши работници, които бяха с богато криминално минало и той ги навестяваше, за да си прибере част от печалбите – как се случваше това ли? Ами кастраторът работеше основно със затворници под домашен арест в период на пробация и прехвърляше уж наследствени дялове от своето предприятие от предишните “балъци”, които се бяха хванали на въдицата му. И така въртележката беше безкрайна. По този начин печелеха и двете страни – никой не беше ощетен, защото обикновено затворниците не можеха да си намерят нормална работа, а обикновено не можеха и да извършват престъпления, а приличните дивиденти на Фелистър можеха да им докарат по пет хиляди долара месечно без да правят за тях абсолютно нищо!

За да не бие излишно на очи Фелистър караше адвокатите, които се занимаваха с делата им, да им предоставят специални пълномощни, които те разписваха на драго сърце, за да участват в престъпната схема. Разбира се, те също получаваха тлъст хонорар, който беше само началото на предълга серия на ползотворно сътрудничество.

Между впрочем данъчните душеха отдавна около всички тях, но Фелистър успяваше да им запуши устите!

Фелистър успяваше да спастри между милион-милион и половина на месец извън официалната договорка с картелите, която обикновено му осигуряваше около три или четири милиона. Скоро той се видя с прекалено много свеж финансов ресурс и започна да изгражда план как да се сдобие с митичния гримоар, по следите на който бяхме тръгнали Зонара и аз.

Книгата го плашеше с възможностите за власт, които можеше да му предостави. Жадуваше да бъде влиятелен и значим. Можеше дори и да прецака самите мексиканци, използвайки знанията си по некромантия, предоставени му от висшите сили.

Между друго знанията по некромантия бяха необходими на Фелистър и по още една причина, а именно да успее да осъществи заветната си цел. Некромантията, беше магия свързана със света на мъртвите, А Фелистър знаеше, че енергията на смъртта не беше нито добро, нито зло! Интересното беше, че в момента на смъртта можеше да се освободи толкова голямо количество отрицателна енергия, което можеше да убие десетки и десетки хора. Затова трябваше да борави с опасните знания с повишена доза внимание, тъй като можеше да причини някои непредвидими последици.

Този път той се надяваше да успее да се сдобие с гримоара на Абрамелин, който между другото беше използван навремето и от прочутия Алистър Кроули[2].

Фелистър жадуваше да успее да постигне нещо, което никой преди него в скоро време не беше правил – да може да управлява тази енергия на смъртта, но имаше и една уловка – той трябваше да се научи да живее с нея.

Фелистър беше получил гримоара след много продължително търсене и честно казано не беше особено очарован, когато той попадна в ръцете му за първи път.

Срещу толкова солидна сума беше очаквал повече, но по-късно мнението му значително се промени. Гримоарът можеше да му отвори вратите за кабала – онова древно учение, около което имаше толкова много мистерия, но и да му посочи правилното отношение към истинската магия, която наистина можеше да му даде неограничени възможности.

Фелистър имаше и млади момчета в своя екип – някои от тях бяха наистина прекалено млади, толкова, че почти не бяха живели. Онова красиво чувство на “синя пролет”, което те отчаяно търсеха, но всъщност беше пътят за никъде. Фелистър ги наричаше загубеното поколение – едно младо, бурно поколение, което искаше да прави нещо с живота си, но не знаеше какво, а мистър Ембанкс им даваше шанс да влязат в голямата игра – поне за малко или по-точно да си мислят, че са го направили. Те му бяха нужни, за да открие съвършения адепт, който да изпълни ритуала, а това изискваше време. А Фелистър трябваше да се оправя с прекалено много неща.

Фелистър жадуваше смъртта, но искаше да сложи преди това всичките си дела в ред, а те не бяха никак малко. Колко пъти се беше опитвал да осъзнае своето собствено проклятие, което бавно го тласкаше към ръба на бездната?

И какво следваше после? Да придобие неограничени знания за света или за самия отвъден свят? За онези предели, където не можеше да стъпи всеки!

За посвещението Фелистър намери истински практикуващ маг, когото беше домъкнал почти от другия край на света – чак от Египет.

Според инструкциите трябваше да направят посвещението на самия Фелистър на гробищата, а те не бяха толкова далеч. Но преди да се запътят натам, магът му заяви:

- Ако се използват така наречените “властни думи”, вложени в устата на мъртвия, на него ще се подчиняват дори и самите богове!

- Тогава направи така, че всичките ми зложелатели да си отидат – засмя се Фелистър със своята налудничава усмивка. Той просто беше един откачен психопат!

Дори египетският маг леко се стъписа – не защото думите му бяха необичайни, а заради непринудеността на изреклия ги.

В една дъждовна сутрин Фелистър просто тръгна с египтянина в уречената посока, тъй като мястото беше от огромно значение за извършване на ритуала:

- И запомни, че некромантът живее половин живот и ще умре, както му е било писано – доста странно му отговори онзи.

Фелистър имаше нужда от преводач, за да разбира обърканите му брътвежи. Но все пак успя да се справи и да схване замисъла на събеседника си. След като беше посветен, той окончателно проумя, че трябва да изпълни и втората част от работата си да посвети и адепта.

Скоро церемонията можеше да започне и той накара момчето да следва ритуала – за него бяха необходими цели осемнадесет месеца и огромна доза дисциплина.

Именно мен беше избрал, но според изискванията, аз не бях достатъчно чист – все пак бях убивал невинни животни!

Това беше поставило Фелистър в недоумение, но той не ми беше разкрил своя замисъл, а само че възнамерява да ме направи адепт, който да го наследи.

Доста често ме беше водил на гробищата, където ми казваше:

- Ако се отнасяш към мъртвите с уважение, те ще бъдат твои приятели по пътя. Те ще искат да ти помогнат за това, че си се отнесъл с нужното уважение към тях и по този начин си облекчил страданията им в отвъдното.

Така че в задълженията ми беше включена и поддръжката на много от тях. Гробището на Фелистър беше частно, главно заради юридическите рестрикции, които пречеха на външни наблюдатели да наблюдават какво точно се случваше в него.

С времето Фелистър се убеди, че използването на сериозна охрана никак не беше излишно, защото имаше няколко сериозни случая на ограбени гробове!

След известно време се спря на друго момче, което беше новодошло и беше единственото, което беше без криминално минало – него също го беше прибрал от някакво сиропиталище!

Но то не притежаваше моите качества – като безскрупулност и съобразителност!

Някои от затворниците недоволстваха, след като видяха какво се беше случило с другарите им и всичко това ставаше в момент, когато и данъчните започнаха да затягат кръга около Фелистър. А малко по-късно се появи и детектив Донован, който прекрати живота му чрез своята добре организирана операция.

 

---

[1] Думи на прочутия Самуел Белами, известен като “Черния Сам”, който е най-богатият пират на всички времена.

[2] Алистър Кроули - известен английски окултист и кабалист, церемониален маг.