Анди се опитваше да върши работата си - да пише, което той намираше за близко до невъзможно.
Томи - шестгодишният му син, облечен като каубой, блъскаше едно камионче в земята, както обикновенно обичаше да прави - поне така се струваше на баща му. Девет-годишната му дъщеря - Сара се караше на кучето, което пък се скъсваше да лае. От всички най-много за шума допринасяше жена му Лора - сякаш нарочно нареждаше на висок глас на децата да пазят тишина и да оставят баща си да работи; междувременно се опитваше да успокой ревящото бебе, Лина, което носеше на ръце.
Анди се хвана за главата. Беше донякъде успешен писател - поне можеше да издържа семейството си с писане. От издателската къща с която работеше му бяха дали аванс за сборник с разкази - Анди беше казал, че има много идеи. Оказа се, че няма чак толкова много идеи, но работата по сборника все пак напредваше - бавно, мъчно, а крайният срок бе близо. Колко по-добре би било ако не го разсейваха. Ако имаше малко тишина...Беше почти завършил сборника от двайсет истории. Бе написал деветнайсет. Беше що-годе доволен от качеството на написаното дотук, но му трябваше една история флагман, първата история. Трябваше да е силна, най-добрата. Но не можеше и не можеше да измисли такава. Все нещо не бе наред. Компютърът му бе пълен с започнати разкази, но така и нямаше довършен. Голяма част от вината за това беше постоянното разсейване с децата и жена му. Колкото повече мислеше за това толкова повече Анди се нервираше - докато той се блъскаше за семейството, то не правеше нищо за да му помогне, улесни, а напротив - всичко възможно да му попречи.
Томи блъсна за пореден път камиончето в земята и направи звук с уста:
- Буууум!
- Престани - изкрещя Анди, взе камиончето от Томи и го изхвърли през прозореца. Детето изгледа с известна изненада изчезването на играчката, даже се усмихна, но после като разбра, че няма да си я получи обратно се разплака с шумни хлипове. Лора дочу плача някак си и се качи до втория етаж до кабинета на съпруга си и гушна детето си със ръка, с която не държеше бебето.
- Какво стана пък сега? - попита тя Анди, който се беше подпрял на прозореца и гледаше навън.
- Какво може да става? Шум. Шуми се, а някой хора се опитват да работят. Нима е възможно? Ще ти дам отчетлив отговор - не! - надигна глас Анди.
- Боже, Боже - все същото. Не можеш да изтърпиш сина си за една минута?
- Да го изтърпя - това е думата...
- Трябва да си по-търпелив с него, не мислиш ли? - каза Лора. - И въобще да обръщаш повече време на децата си. Остави работата за малко.
- О, така ли? И кой ще изкарва парите? Нали тези деца ядат, ходят на училище. Сама знаеш.
- Ти сам знаеш, какво трябва да направиш, Анди. Не съжалявай, по-късно в живота си, за това което изпускаш сега. - каза Лора, хвана Томи за ръка и слезе по стълбите за долния етаж.
- Не е честно. Просто не е честно. - извика той след нея.
- Има време и за работа и за децата ти - отвърна му Лора.
Анди помисли малко, след което слезе след нея и отиде отвън с намерението да донесе обратно камиончето, в някакъв знак на помирение с Томи, но когато стигна до него с яд, който беше изненада и за самия него го стъпка с крака докато не останаха само няколко пластмасови парчета. Странно ободрен от делото си Анди отиде в предния двор на къщата, взе велосипеда си, слезе по пътеката и излезе от двора. Излезе и подкара колелото безцелно по улиците.
Неусетно се насочи към парка, близо до дома им, до реката, която пресичаше града. Паркът бе приятен - малък, с плачещи върби, насадени покрай брега, чийто клони слизаха досаме реката и я галеха нежно, докато тя бавно течеше надолу. В единия край бяха избуяли рози, от които се разнасяше приятно ухание; по средата на парка имаше бронзова плочка с историята за основаването на града, чието местоположение някак бе свързано с реката - по какъв начин Анди никога не бе прочел и не му се и четеше.
Мястото се наричаше Паркът долу при Реката, което и ако да не бе най-находчивото название, поне бе подходящо.
Анди подпря колелото на една пейка и слезе внимателно по брега към реката. Подпря се на една върба. Загледа се в реката и се замисли. Жена му си нямаше и най-малката представа какво му беше. Обичаше да е покрай семейството си - те бяха за него нещо незаменимо, стимулираха го, бяха живителна сила. Но в същото време трябваше да работи, да работи, да работи. Да изкарва пари.
Не го свърташе така подпрян на върбата. Огледа се наоколо и като не видя никой събу обувките си, махна чорапите и нави крачолите на панталона си нагоре. После влезе до коленете във водата. Беше студено, но ободрително. Усещаше пясъкът и камъчетата под стъпалата си. Анди въздъхна доволно. Той постоя във водата известно време, после излезе на брега. След като изчака да се исъхне се обу.
Анди излезе отново в парка и постоя, стъпил върху плочата която описваше създаването на града, гледайки към реката.
- Добър ден - чу глас зад себе си.
Обърна се учуден. На една пейка до розите седеше възрастен мъж. Сигурно беше бил там през цялото време. Храстът го беше прикривал. Беше облечен като каубой - кафяви ботуши, черен панталон с висящи резки, червена риза, синьо шалче и жълта широкопола шапка допълваше видът му. На кръста имаше два детски револвера. Приличаше на излязъл от някаква реклама на Малборо за деца. Анди си помисли за сина си Томи.
- Добър да е. - отговори той.
- Хубав следобед да си намокри краката човек.
- Отнема стреса - опита да обясни Анди.
- Разбира се. Хладната вода на реката е подходяща за това. Е, не и когато е студено.
- Аха.
- Срещали ли сме се преди?
- Мисля, че не - каза Анди. Той огледа каубоя отблизо. Дрехите му изглеждаха евтини - като купени от карнавал. Малък, прегърбен старец и дрехите му като нищо можеха да са детски.
- Аз съм каубой. - каза възрастният човек и посочи пистолетите си - Пазя града от индианци.
- Хубаво е това, което правите, въпреки, че аз бих се споразумял нещо с тях.
- Интересно. И аз. Само така го казах, на шега. - засмя се старецът. После допълни сериозно - но съм и каубой само наужким. Даже револверите не са истински. Вижте. - при тези думи старецът извади един от пистолетите и го насочи за всеки случай към реката . Натисна спусъка. Пистолета направи презаписан звук: "Бам, Бам, Бам". - Пълен боклук. - добави той.
- Съгласен съм. - Анди помисли малко - Вие живеете наблизо, навярно?
- Старецът се наведе напред сякаш искаше да каже някаква тайна:
- Да живея във Форта на хълма.
За секунда Анди се хвана. Помисли, че е луд. Тогава старецът се засмя.
- Честно да Ви кажа нямам представа къде живея. Някак си се озовах тук, на тази пейка. В този парк. Стоя си, наблюдавам реката, птиците, дърветата и отвреме-навреме някой и друг човек. Приятно е, но си нямам и идея къде съм или кой съм. А това е важно...донякъде. Мислих си, че паметта ми ще се върне. Но когато ви видях и се реших да Ви заговоря. Това, че влязохте във водата ме накара да Ви почувствам някак си близък. И вие сте - един вид...изгубен, нали?
- Чак загубен... Но не ми е лесно.”
- Защо?
- Трудно е да се обясни.
- Опитайте все пак. Най-малкото мога да пазя тайни - изкиска се старецът.
- Трябва да работя, а от друга страна май не обръщам достатъчно внимание на семейството си.
- Човек трябва да обръща внимание на семейството си.
- Така ли?
- Разбира се. Аз имам трима сина - Джордж, Андрю и ….как се казваше, а да Джони. Най-малкият. - започна бавно да си припомня старецът.
- Браво - каза Анди.- Ето че си припомняте неща. Между другото може ли да проверя нещо. Просто да видя китката Ви.
С тези думи той дръпна нагоре ръкава на ризата и наистина - имаше гривна. Старецът се казваше Гордън. Пишеше, че е с деменция и че живее в дома за възрастни на Главната улица. Имаше и телефонен номер за свръзка. Домът беше наблизо. Старецът дори и да бе с проблеми с паметта, изглеждаше доста жизнен. Също би трябвало някак да е стигнал дотук. Анди реши да не се обажда на телефона, а сам да придружи старецът до дома за възрастни. Колкото и да беше странно, разговорът с него го успокояваше.
- Гордън? - Попита Анди.
- Така ли се казвам?
- Да. Аз съм Анди. Искате ли да ви придружа до дома? - попита Анди стария каубой.
- Разбира се. Далече ли е?
- Не наистина. Пет пресечки. Ще сме там за петнайсет минути.
- Нека тръгваме тогава.
Анди взе колелото си и двамата тръгнаха бавно един до друг. Излязаха извън парка и тръгнаха по тротоара.
- Вие не знаете кой сте, но си спомнихте за децата си.
- Интересно, нали? Изникна от някъде..
- Кога видяхте синовете си за последно? - попита Анди.
- Не знам.
- Обаждате им се навярно?
– Не съм сигурен. Мисля, че не.
- Може пък да се обаждате. Откъде сте сигурен ако не помните?
Старецът се замисли. После каза:
- Имам чувството, че не съм човек, който обича да се пречка. Не бих искал да съм в живота на някого ако не им трябвам. Ако се обадят ще се радвам. Сигурно те се обаждат.
- Дали имате внуци?
- Мисля, че имам. Много внуци. Мисля че дойдоха да ме видят за рождения ми ден - чакайте да видя дали ще си спомня - Али, Сара и Али и после Сара…не помня
- Важното е, че са дошли. Ще си спомните по-късно - каза Анди.
- Да. Чудя се дали идват често у дома, да ме видят. Дали има въобще някакво значение това? Аз дори и не помня дали някой идва или не.
Гордън се спря на пътя:
- Би било ужасно ако съм бил лош баща, обаче и да не идват затова. Дори и да не го помня.
- Надали. Толкова сте любезен. Със сигурност сте били добър баща. Само това, че се питате дали сте били добър баща ви прави донякъде добър. Виждате ли и мен това ме притеснява като баща.
- Ако се чудите - грижете се повече - дори за собствено успокоение. Дано да съм бил добър баща.Ужасно е човек да не знае. - забелязаГордън
- Разбирам.
- Предполагам, че как се казваше - ек...думата ми убягва. За живот в момента. За сега,..
- Екзистенциализъм?
- Да. Аз явно съществувам постоянно в сега. Кога ли ще започна да забравям.. Как се запознахме...а да, в парка. Е още го помня.
- Не се притеснявайте. Приемете живота, така, както дойде. Няма много, което може да направите сега за забравянето. Ако трябва живейте за мига. - каза Анди успокойтелно.
-Хубав съвет. Ще го спазвам докато го забравя - и двамата се засмяха.
Скоро стигнаха до старческия дом.
- Ето и къде живеете. - пред тях се издигаше ниско блокче.
- Аз не живея тук. Имам си малка къщичка. Живея там със съпругата си...Хелън.
- Може би, може би Хелън е там - посочи Анди несигурно към блокчето.- Нека попитаме.
Те се приближиха към будката на пазача. Той ги видя и възкликна:
- Гордън, къде се изгуби? Търсим те от два часа. Вече щяхме да викаме полиция.
- Мисля, че не Ви познавам...
- Разбира се, че ме познаваш. Ние сме приятели. Вчера си говорихме един час за бейзбол.
- Здравейте. Аз съм Анди. Срещнах Гордън в парка и реших да го доведа. Съжалявам, че не се обадих, но беше само на петнайсет минути път.
- Благодаря, че сте го довели. - пазачът се обади по телефона в будката. - Ало Ан, Гордън е тук. Да, един човек го доведе.
После пазачът се обърна към Анди:
- Имахме карнавал. Някой е оставил вратата на пожарното стълбище, Гордън трябва да е намерил път навън оттам.
От асансьора на първия етаж излязоха медицинска сестра и болногледач.
- Анди, - прошепна Гордън. - Кои са тези хора? Какво е това място?
Анди клекна срещу старецът и му каза:
- Всичко е наред. Това е където живеете, Гордън. Тук се грижат за Вас. Не е лошо място.
- А Хелън? Къде е Хелън?
Анди погледна медицинската сестра, която бе дочула разговора. Тя поклати глава и се наведе над Гордън:
- Ти обичаш това място. Ще видиш, че ще си спомниш като влезеш вътре.
Гордън объркан тръгна с болногледача. Анди гледа след него, после се обърна към сестрата:
- Извинявайте, често ли го посещават роднините му?
- Всъщност, да. Почти по два пъти на седмица някой от синовете му или няйой друг роднина идва. Понякога хората смятат, че когато роднина е с деменция и няма нужда да го посещават. Децата на Гордън го обичат. Той ги познава като ги види.
- О - някаква буца в гърлото на Анди се стопи. Той попита пак - дали е възможно да го посетя и аз някога?
- Не виждам защо не. Ще е хубаво за него. Той няма да ви познае, сигурно, но в присъствието на човек от персонала може да го видите. Ако той разбира се се съгласи.
- Той може и да не ме помни, но с него имахме хубав разговор. И да не помни кой съм може като ме види да си спомни как се е почувствал с някога когато сме се разхождали от парка, а това е най-важното. Благодаря ви. Задължително ще дойда да го видя.
- И аз на Вас, че сте го довели.
- Беше удоволствие да си побъбря с него.- каза Анди искрено, после се качи на колелото и подкара към вкъщи.
Когато влезе през вратата завари цялото семейство в хола да играят на някаква игра. Анди отиде до тях и тихо седна на пода до Томи.
- Тати - каза Томи щастливо, отдавна забравил за изхвърленото камионче.
Лора го погледна въпросително:
- Къде беше?
- Да се разходя до реката...Здравей Сара...каква си се направила с тези панделки само, много си хубава. На какво играете? Може ли и аз?
- Ура...тати ще играе с нас. - плесна Сара с ръце.
- Измисли ли си историята? - попита Лора
- Мммм, да.
- Какво е "мммм, да"?
- Ще поработя на нещо, което вече съм написал. Ще го пренапиша. Историята за едно момче, което пораства, а баща му остарява. Той не му е обръщал внимание като е бил малък, разбираш и сега нещата се обръщат. Но ще я променя.
Лора го погледна леко развеселена.
- Това ли ще е флагманът на сборника - историята, която ще продаде книгата?
- Не е лоша история. Просто трябва да я пренапиша. Историите се написват и пренаписват. - Анди помисли малко и се обърна към Томи - Извинявай, че хвърлих камиончето. Ядосах се.
Томи се усмихна щастливо. Хареса му се, че баща му му се извинява. Лора ги погледна и каза:
- Хайде, хайде, голяма работа сега, хвърлил камиончето.
- Томи, искаш ли някой път да те запозная с един друг каубой? С револвери и шапка? - попита Анди
- Искам - отвърна въодушевено Томи.
- Важното е да се напише и историята. - напомни сериозно Лора.
- Ще я напиша Лора. Още сега я пиша.
© Роско Цолов Все права защищены