Киречът

Поезията беше жена, на която сърцето беше разбивано толкова пъти, че дори да тръгнеш пеш откъдето си до Китай, пак ще е повече, отколкото крачките, които ще извървиш. Тя мина през всички пътеки, които се надяваше да водят до някъде. И през трагикомедията, и през сатирата, мина през драматургията, но, когато погледна към хоръра, Господ се събуди и я дръпна за ушите.

• Какво си разпищолила такава, ти... Поезийо моя...

• Дефинирай „разпищолила“, моля - отвърна тя с премерен тон, тон, който умишлено лиши от всякакви емоционални искри.

Господ, обаче, не обичаше да го апострофират и в повечето случаи успяваше да се измъкне сух от водата - я с малко хумор, я като замете боклука под килима, яяя като обърне фокус към опонента си.

• Имам оферта за теб, ела! - каза той с леко снизходителен тон. - Седи тук до мен.

Поезията го усети още преди да си отвори устата. Тона имам предвид. Както вече ви казах - сърцето ѝ беше разбивано толкова много пъти, че най-лекият студен полъх на вятъра тя усещаше като стогодишна зима.

• Слушам Ви, Господи - прошепна тя, та даже и сведе поглед към земята, за да изобрази смирението по-достоверно.

Господ, обаче, не беше вчерашен, нищо че даваше много успешен вид за обратното. Знаеше, че щом Поезията изобразява смирение, вътре в нея ври и гърми не ураган, ами цяло стадо от триглави змейове. Беше му влязла под кожата, как и той не разбра, и това ощипа достатъчно силно подреденото му, скучно ежедневие, та чак лекичко се уплаши. Видял я беше как търси посока безспир и все не намираше къде да се кротне. Когато опита всички законни методи и вече се оглеждаше за брадва, с която да цепи дървата... една невидима аларма го събуди, при това баш навреме, както се случва само с онези, които наистина са си паднали по някого.

• Създавам литературно списание, любимата ми... Трябва ми редактор. Какво ще кажеш? - предпазливо почна той.

• Кинти? Работно време? Премии? Служебен транспорт?

• Ча... чакай, чакай - прекъсна я Господ. - Ти първо почни, да видим как ще тръгнат нещата, и стъпка по стъп...

• Ако довършиш, си тръгвам и няма да ме видиш повече! - изсъска тя и се обърна с гръб.

• Ех, нетърпелива си, знам, но...

• Няма но! Стара съм колкото света, той щял да ме тества стъпка по стъпка?! Колко го мразя този израз, знаеш ли? М?

Господ триумфираше вътрешно и никак не се уплаши от нейните емоции. Беше доволен, че е пропукал леда над блатясалото езеро, в което я беше почувствал да гние. Отне му точно трохичка от секундата, обаче, да прецени, че ако ѝ покаже, че няма барометър спрямо нея, това, което беше успял да постигне, ще затрупа всичко отново.

• Работата ти ще е да преценяваш кои творби да пускаш, кои не, става ли? Ще се пробваш ли?

И така Поезията започна като редактор в литературното списание. В началото беше много строга, отхвърляше наред всички онези творби, които имаха дързостта да притежават и най-малката грешка. Тогава Господ я сложи на коленете си, помилва я по косичката и бащински ѝ прошепна да бъде малко по-възвишена. Не след дълго списанието излезе от печат при земните хора с напълно бели страници.

Телефонът на Господ прегря! Той ходеше напред-назад в офиса си и не знаеше на кой свет се намира. Дългата му брада се вееше при това ходене и създаваше енергии, които докараха много ветрове по земята. Накрая се реши и извика Поезията в кабинета си.

• Какви са тия бели страници, любимата ми?

• Възвишени - отговори тя.

• Добре де, ама там няма нищо написано...

• Тъкмо де! Който каквото иска, ще може да го напише...

• Хитро! - отвърна Господ в противовес на пълното си отчаяние.

• Бялото е цветът на края и на началото, но... то е и възможност за всеки читател да нарисува въображението си каквото е, а не да го търси в написаното от друг - допълни Поезията.

• Много добре! Отлично, бих казал даже, но... трябва да има баланс, Единствената ми, не може две крайности... Предлагам ти да интервюираш в кратко интервю всеки поет, решил да сподели творбата си в списанието. Това ще ти помогне да преценяваш по-лесно нещата и да усетиш малко баланс.

Дойде първият поет след нововъведението. Творбата му носела смисъла на копнеж да намери любима жена и да бъде щастлив.

• Години? - почна го тя.

• 50+ - отвърна поетът.

В стомаха ѝ веднага нещо се вкисна. Ще ти дам аз на тебе един плюс! Плюс ще ми вика той?! Ле-леее - мислеше си тя.

• Каква е Вашата представа за тази любима, каква трябва да бъде? - мина Поезията в тежката артилерия. Нямаше поет, който да беше отговорил правилно на тоя въпрос.

• Ами... умна - почна поетът - къщовница, в леглото - тигрица, и да не ревнува...

• Да не ревнува значи, м? Ти вече гониш шестдесетака, досега не свари жена да завъдиш, щото то... освен кочан, трябва и акъл да имаш да знаеш как се гледа царевица, па как се полива и как се бере... Ами сега, тръгнал си да си търсиш жена-сляпа и няма да е, така ли? За какво ти е аджеба тя, след като имаш намерение и по други да ходиш? М?

• Крайно време ми е вече... Пък и нашите много натискат. Тате каза - няма наследство, без семейство.

• В кирееечаааааа!! - извика Поезията.

И на мига пристигнаха двама, облечени в бяло от горе до долу. Грабнаха поетина и го закараха в киреча. Какво е киреча ли? Нещо бяло. Така си го представете. Нещо бяло, което е като рестарт, като смяна на софтуер, след което да разбереш какво по дяволите наистина искаш. Киреча си беше баш киреч - една огромна дупка с киреч, за който хората на земята идваха с кофи, да си вземат от него, за да варосат стените си. Но... както много от нас знаят, всичко на земята... от стръкче тревичка, предмет, и до последното живо по нея, включително и хората, си имаха паралелен живот в друга реалност. А в другата реалност киреча беше предверието на ада. Преизподнята. Последната цедка - най-ситната, през която се отделяше плявата от най-ситното пшеничено зрънце. Защо? Защото от дори най-ситното пшеничено зрънце може да се създаде хляб, с който да храниш народи. Но от плявата нищо не ставаше.

След няколко дни Поезията отиде на киреча да скива как вървят работите. Имаше ли някой свестен или всичките бяха боклуци. Не признаваше пред никого, но всяко посещение на киреча я изпълваше с невероятен трепет. Хем да види беше ли сгрешила за някого, който изпрати тук, хем да се увери, че никога не грешеше. Около дупката с киреча стояха пазители, облечени в бяло, които с дълги трънливи сопи бутаха главите на тия, които стърчаха над киреча. Това беше забранено. Защо? Защото въздухът вкисва храната. Целта беше да се запази това съдържимо, което е станало повод да бъдат в киреча. Хубавинко да се видят какви са! Ако не, ще изгорят от собствения си боклук и толкоз!

• К’о става, брат, има ли нек’ъф проблем? - попита Поезията един, който и се видя по в час, но все пак му заговори на неговия език.

• Има една интересна личност, Кралице - отговори белият.

Поезията на секундата вдигна вежди от изумление. Толкова силно ги вдигна, че дори да имаше ботокс, и той не би и попречил. Не очакваше такъв изказ, първо, и второ - да има някой свестен в тоя ми ти киреч. Не искаше да показва интерес и запази мълчание, по онова старо клише в психологията, което всички ползваха, когато бяха любопитни, но не искаха да пресичат ищаха на разказвача с него.

Но както казват по-мъдрите от нас, всеки в тоя ми ти живот си намира Майстора. Майстор, който разбива не само всички клишета, ами и всички защити, които човек си слага, уж за да се защити, но всъщност показва къде е ключа за бараката.

Белият мълчеше. Поезията почна да обикаля около дупката, но в себе си тъпчеше на едно място и това място беше калната локва на егото ѝ. Не издържа. Върна се при белият и го попита:

• Какво му е интересното, разказвай!

• Камина без огън. Комин, който не дърпа. И една зверска буря отвън, която блъска по прозорците. - отговори белият.

• Енантиодромия?

• Да. Много точно го уловихте, Кралице! Това е онзи момент, в който всяко нещо стига до своята крайност и се превръща в противоположността си. Когато старото ти аз се изчерпва, а новото още не е оформено. И когато не искаш сам да пуснеш старото, но животът ти го взима с взлом.

• Идва момент, в който това, което си бил, вече не те събира - допълни Поезията - като омаляла ти вече дреха, но... не си купуваш нова, защото си надебелял от старото, а новото не знаеш кой размер е, дали ще ти пасне? И как, аджеба, да прецениш, когато още не си отслабнал?

Белият се засмя:

• Страхотен пример, Кралице!

Двамата замълчаха за миг, колкото да се насладят на осмисленото.

• Какво да го правим? - наруши мълчанието белият.

Поезията се замисли. За първи път нямаше бърз отговор. Много добре знаеше какво трябва да се направи. Как се лекува такъв сърбеж. Когато си в нова кожа, но облечен във вмирисана риза. Знаеше, че ако настъпят педала, колата ще литне за миг, без да гледа какво стои на пътя и. Малко и трябваше. Само поредният скандал, който отдавна не се случваше. Още малко дим от запушения комин. Още малко... Но тя не искаше така. Не искаше да форсира нещата, камо ли пък и вместо него... онзи с интересната личност. Тя вече не искаше да учи никого. Не искаше да спасява никого. Не искаше да помага на никого... нито да му дава упътване към себе си. На свой гръб беше разбрала, че човек трябва сам да се научи. Сам да падне в лайн... пардон, в киреча, да му завони и залюти хубавинко от себе си, та сам да хлопне мандалото. Или... да излети. Не помагаше нищо друго. Нито любов, нито болка, нито бой, ако в теб е объркано дотолкова, че вече повече си свикнал с вонята, отколкото с копнежа за чист въздух. Това беше школата на Адлер - саморефлексията.

Поезията, както казахме в началото, беше жена с разбито сърце. Толкова много разбивано... че вече се смееше на чакалите, които ръфаха от трупа ѝ, а междувременно вярваха в Бога и се опитваха да я пудрят с нескопосаните си стихчета. Не искаше да прилага клишета. Онези... изветрели от неупотреба клишета, които бяха втръснали и на тия, които ги прилагаха. Клишета... като повърня от обща трапеза, от която са учили всички.

• Изпрати му...

• Любов? - прекъсна я белият.

• Не. Дори да знае какво е да обичаш себе си и от там друг, понякога обстоятелствата са тези, които наистина могат да саботират новото.

• А какво тогава?

• Възможност - каза уверено Поезията. - Изпрати му възможност да реши нещата, както той наистина иска. Разчисти пътя му от тръните. Това е напълно достатъчно. Той ще се справи сам след това.