Allegro vivace

Здравей Цвети,

китарата е едно пaрче дърво както искаш така го гледай, струните ѝ са мазни и миришат на пот и са зеленясали...вътре има прах колкото щеш ....и освен това е един много сложен апарат ...представяш ли си какво ми е отношението към моето оръдие на труда...хахаха

Валентин

Здравей, Вальо!

Китари има всякакви – и стари – излъскани от употреба, очукани оттук-оттам,  какво ли не видели, ама нали не могат да разкажат, мълчат си, даже често понасят лошото настроение и житейски несгоди на собствениците си, както се случи и с китарата на моя познат, или по-точно – с общата китара, любовната китара, с други думи, китарата, на която се редуваха да свирят в омачканите чаршафи – и за прелюдия и за следлюдия, даже спяха тримата - с китарата, имената си бяха гравирали отдолу на китарата, изобщо – трима бяха в тая връзка – той, тя и китарата, тя, той и китарата, китарата , китарата, за нея именно говорим, това едно парче дърво, от нея започна всичко.

Тя се разхождаше един ден, преметнала шлифера през дамската чанта, костюмено-скучна след работа, с изморена усмивка, разсеяно оглеждайки превъзбудените шахматисти, веселия оркестър на тримата цигани, китайците с апаратите, майките с колички, децата на площадката, гаджетата по пейките, е, тогава точно се появи Той, в най-подходящия момент точно, е нямаше как да не се появи три дена преди сватбеното пътешествие – Рим, Неапол, Помпей, а после – Верона и Венеция, планирано, изпипано, изчислено до най-малкия детайл – от хотелите, до фонтаните и малките сладки неаполски кафетерии, Той просто си седеше на една пейка и подрънкваше със струните, силеше се всячески да подрънква непукизъм, да подрънка презрение към тоя глупав и шарен весело-пролетен свят около него, неизвестно защо – захилен и тържествуващ точно когато него го зарязаха за една къща в Бояна, геройски подрънкваше глупавия шлагер

…un amore grande, grande piu’ del mondo... и така нататък, за това проклето аморе, дето само по филмите го има, обаче вместо да му съчувства поне тя малко –китарата, проклетото парче дърво плачеше, поне в няколко баби извика сълзи, а покрай тях и други се събраха и се заслушаха, така че изведнъж Той се почувства като на първия си концерт, е, колкото и да страдаше, нямаше как да не забележи това внимание и да не се почувства поласкан, как да не угодиш на публиката, а Тя, подразнена от тълпата, си запробива път, без да си обясни защо изведнъж цялата пламна като чу страдащата китара с изтърканото парче и докато я гледаха възмутено как се блъска за да мине, усети, че дори трепери, посегна да отмахне един нахален кичур от очите си и точно тогава едно бабино сладко пуделче се омота в краката й, бабата ревеше с глас и изобщо не забеляза как кучето й три пъти обиколи с въжето поизнервената поизчервена наша героиня, а като видя, тя вече заедно с кучето, сред бесен лай и писъци, със счупено токче и вдигната на кръста пола, летеше право към скута на страдащия музикант, който обаче всичко забеляза, протегна се и ловко я пое в прегръдките си, все едно че цял живот това беше правил, сложи я после да седне на пейката и я погали по главата, а Тя - точно в тоя момент на нея й се прииска едновременно да го захапе, да го смачка, да го набие тоя нагъл непознат, на всичкото отгоре и с толкова дълги и живи и кокалести и гъвкави пръсти, да го бие с юмруци, докато спре да диша това нахално двукрако с толкова тъжни очи, да го целува до кръв по изпръхналите нацупени устни, така че – просто се хвърли на гърдите му и се разрева

разбираш, сватбеното й пътешествие естествено, не се състоя, тримата заживяха в неговата тясна музикантска квартира, Тя денем ходеше на работа в скучните си костюми, Той изкарваше по някой лев с уроци по китара и свирене по разни барове от време на време, напълно нехаеха всъщност за живота извън любовното гнездо, той просто си течеше някак, а те бързаха необезпокоявани вечер да се подхранват с любов и музика, малко тревичка понякога, вино, музика и любов, а когато се напушиха зверски и се чукаха на терасата, а когато Тя спечели бас и Той трябваше да излезе да марширува гол на улицата, колко се моли на полицаите да не го арестуват, а когато една нощ се лееше проливен дъжд и както сладко си спяха, увити един в друг, и двамата заедно в единственото одеяло и изведнъж таванът просто се срина, полетяха едри парчета мазилка, а от една дупка се лееше бесен дъжд, буквално върху леглото, пак празнуваха оцеляването подобаващо, дивашки, директно под дъжда, а когато Той се прибра една сутрин – замаян, повече от щастлив след откриването на едно заведение, с новина, от която бе сигурен, че Тя просто ще загуби дъх, прегърнал огромен куп червени рози, просто ги грабна всичките от кофата на продавачката, побъркан, зашеметен от тая единствена мисъл, която препускаше като луда по вените – „постоянен договор, бебче, постоянен договор, как по дяволите да й го кажа, китарист на бенд, бебче, заминаваме в Италия, в Милано заминаваме, постоянен договор, ухилен се щураше из малката квартирка, непохватен с розите, гълташе парфюма й, полепнал по стените, заглушаващ нежния глас на розите, „ама, ама, къде си, бебче, ама излез, де”, без дори да забележи празната тоалетка, олекналите етажерки, засрамените голи закачалки, новата спалня, единственото, което си взеха – безсмислено огромна сега с китарата отгоре и едно малко билетче подпряно на китарата

обичам те...обичам те толкова, че се губя

трябва вече да порасна

и...глупавото усещане за присъствието й – как обичаше сутрин да залепи глава на гърдите й, да послуша тишината бременна с гласа й

и така, китари има всякакви, Вальо – онази беше любовната, тяхната си китара, а иначе беше много стара и много очукана, позалята с вино и с какво ли още не, и Той тогава много дълго я гали с подпухнали ненужни дълги кокалести пръсти, които Тя така обичаше да целува, да усеща, да ги има навсякъде в себе си, и все едно, че галеше нея, полудя от възбуда и свири, дълго свири, какво ли не, както преди свиреше на нея, докато Тя бавно се събличаше, и свири и пи, и пи и свири, а после грабна глупавото парче дърво и го метна от прозореца, чу ясно как трамвая минава отгоре, чу съвсем ясно как изхрущя малкото сърчице, как цял свят звуци се пръсва и избухва и се разпилява по въздуха, по трамвайните жици, по електрическите стълбове, по антените с клюмащите хилави софийски гълъби, после трябва да е заспал, цяло шише абсент бил изпил, а на сутринта се събудил, посегнал разсеяно да я прегърне, учуден къде ли може да е, посегнал и за главата си дали е на мястото си и накрая я прегърнал – там си била, точно до него – жива и здрава, макар и поочукана,  там си била китарата.       

както искаш така го гледай, Вальо...