Класната на Вероника беше млада учителка. От новото поколение. Атрактивна и отворена към промените, тя бързо спечели симпатиите на вечно забързаните родители. Прекалено заети със собствените си дела, с мъка догонващи поредните гениални идеи за просперитет на управляващите, те разчитаха на класната да отдалечи техните потомци от пътя на налаганото очалгаряване. Или поне повечето от тях.

      Всички я харесваха и бяха доволни, защото класът вървеше добре, постоянно се говореше за него и похвалите не спираха. Класът като цяло – да, но странно защо, започна да се усеща по-различно отношение към някои от децата. Най-голямо внимание тя отделяше на тези, които идваха с мобифони на училище и чиито родители се бяха определили като бизнесмени и, които рядко идваха на родителски срещи, а ако идваха, то това се забелязваше, най-вече поради факта, че редовно закъсняваха. След тях се нареждаха бабите-активистки. Тези мили създания не пропускаха да подкрепят всяко начинание и отделяха в името на бъдещето енергия колкото цял енергоблок на атомна електроцентрала.

      Аз бях скромен държавен служител, не се вяствах често в училище и поради това моето дете не беше включено в групата на перспективните. На мен също не ми стигаше времето и помолих госпожата да отдели малко повече грижи и за моята дъщеря. Бях успокоен, че тя прави необходимото и че не трябва да пренапрягаме малката, защото толкова са ѝ възможностите и не можем да искаме повече.

      С това приключихме. До някое време аз се намесвах несръчно в образованието на детето, след което нещата се размиха в процеса на съзряване. Улисани, пропуснахме да забележим как преминаха годините, как пораснаха децата. Пораснахме и ние, но не колкото тях. Те ни изпревариха. Някои хора се промениха вътрешно, други – външно, трети изобщо не проумяха накъде отиват. Влязохме в новото хилядолетие, всеки търсейки нещо, и всички в името на доброто.

      Наскоро случайна среща ни даде няколко минути за разговор. Беше ранна сутрин, когато я видях да се бори с една жилава баничка, бързайки за нулев час. Пак в същото училище, класна на поредния успешен клас. Аз разполагах с цялото свободно време на Вселената, тъй като безкрайната реформа беше засегнала и моето ведомство. Бях започнал да търся нови пътища за реализация и това допринесе съвкупността от всичките ми атоми и молекули, барабар със свободните електрони и елементарни частици да се стовари на това място и по това време.

      Бях дочул, че е успяла да промени семейния си статус. И само толкова. Друго за нея не знаех, пък и не беше редно да я разпитвам. Попита ме какво ново има при нас.

      - Вероника завърши успешно и сега Ви е колежка. – отговорих накратко. После допълних: В момента кара втора магистратура.

      Погледът ѝ се промени. Концентрира го за кратко в неопределена точка, някъде встрани. После отпусна и го насочи към мен. Не разбрах дали си спомни за някогашния ни разговор. Само промълви нещо от сорта на: „Предай ѝ много поздрави и нека ми се обади, когато има възможност...”, припряно прибра баничката с найлоновото пликче в чантата и пак се забърза нататък.

04.ХІІ.2013