Мъртвият мъж лежеше по гръб върху пейката. Лявата му ръка висеше надолу, дясната беше на корема. Оредяла сива коса стърчеше върху отпусната глава, морава линия опасваше оголения, нашарен със старчески петна, врат. Върху сакото му беше навлечена странна зеленикаво-кафява дреха, подобна на тренировъчен футболен потник, а на нея се жълтееше неголям грубо изрисуван кръст.

– Лука, изглежда, че закъсняхме – промърмори навъсено Морати. – Мисля, че и този тук е удушен като Краньоти. С гарота. Оставили са ни характерния си подпис.

Лука Дорато се приближи плахо и застана до все още занемелия от ужас свещеник, без да се приближава до проснатия върху пейката труп. Изпитваше вродено чувство на страх и отвращение от смъртта. За целия си съзнателен живот беше присъствал само на две погребения, на колеги от библиотеката, но за първи път се сблъскваше лице в лице със смърт, причинена от убийство. Задържа поглед върху назъбената линия по шията, където гаротата бе прекъснала дишането на жертвата, после го премести към жълтия кръст на гърдите. Обърна се към свещеника, с колкото се може по-спокоен глас:

– Отче, сигурен ли сте, че това е г-н Бернар Гийом?

– Няма съмнение! – отвърна отривисто свещеникът. – Но кои сте вие и защо спътникът Ви каза, че сте закъснели? – попита на свой ред отец Жан Пиер, нервно стискайки сребърния кръст, който висеше на гърдите му.

Морати извади документите си и ги приближи към лицето на французина.

– Комисар Морати от италианската полиция – рече той сухо.

По лицето на свещеника се изписа пълна изненада, а очите му широко се разтвориха.

– Между впрочем няма да е зле да повикате охраната на храма и да известите местната полиция за това убийство. Извършителите със сигурност се намират някъде наблизо – добави комисарят.

– Разбира се, разбира се – отвърна припряно Жан Пиер, видимо посъвзел се след първоначалното изумление.

Обърна се и тръгна към изхода. Морати се наведе над трупа, извади носна кърпичка и химикалка.

– Какво правиш? – учудено попита Лука и уплашено погледна към входа на параклиса.

– Да не мислиш, че френските полицаи много ще ни се зарадват, когато ни видят тук. Така че, ако искаме да научим нещо повече за този човек, по-добре да не си губим времето и да го огледаме по-подробно – отвърна невъзмутимо Морати, който вече тършуваше из джобовете на сакото.

Оказаха се празни. Неизвестно защо Бернар Гийом не носеше документи за самоличност. Във вътрешния му джоб имаше само 200 евро – четири банкноти от по 50. Под сакото носеше елече, от чието малко джобче се подаваше сребърна верижка. Морати изтегли внимателно джобния часовник, отвори капака му и в параклиса се разнесе класически мотив. Морати побърза да затвори сребристия капак.

– Позната ли ти е мелодията? – попита той, пъхайки обр атно часовника в джобчето, като преди това не пропусна да го разгледа и от двете страни.

– Да – отвърна Лука. – Вълшебната флейта от Моцарт.

Морати продължи да претърсва дрехите на мъртвия – разочарованието му нарастваше, тъй като не откри нищо интересно: обичайната носна кърпичка в горното джобче на сакото, ключодържател с два секретни ключа и брошура за някаква изложба в музей на киното. Без да се двоуми Морати взе брошурата и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Общо взето това бяха всички вещи, ако не се броеше допреният до стената черен чадър и падналият абаносов бастун. Именно той предизвика любопитството на Лука. Изработката беше изящна. Цялата дължина на бастуна бе осеяна с фино издълбани цветя, дървета и други флорални мотиви. Погледът му се отмести към златната тумбеста дръжка и се задържа точно под нея. Лука посегна да го вземе, но ръката му замръзна във въздуха.

– Не пипай с голи ръце! Не искам да открият отпечатъците ни по вещите на Гийом – рече Морати и подаде кърпичката си.

Лука я взе, кимайки разбиращо. Обхвана бастуна с едната си ръка, точно под дръжката, като остави достатъчно парче от кърпата, за да може да хване с нея и самата дръжка. Леко я натисна вляво и за негова изненада тя се завъртя, продължи да я развива внимателно и я отдели напълно от абаносовата основа. Не можа да сдържи изумлението си и възкликна:

– Виж какво има тук!

Морати се надвеси над рамото му и погледна в кръглия резбован край на бастуна. Точно отгоре бе гравирана фигура от златни окръжности, които се преплитаха една в друга по същия начин, както и при пръстена на Краньоти. С единствената разлика, че вече не бяха три, а четири. Морати и Лука се спогледаха.

– Е това е вече нещо – промърмори Морати. – Без съмнение е човекът, с когото се е свързвал Краньоти. Изглежда че двамата са членове на някаква тайна организация и този знак с нарастващ брой окръжности го доказва.

Лука завинти обратно дръжката на мястото ù, а Морати се върна при тялото на Гийом. Безуспешно опитваше да смъкне надолу набралата се дреха с жълтия кръст на гърдите, която се бе заклещила. Без да се двоуми Морати подхвана и обърна безжизненото тяло настрани, подпря го на коляното си, така че да не падне от пейката. Намери края на дрехата откъм гърба и я дръпна силно надолу: показа се друг грубо изрисуван жълт кръст, същият като този отпред.

– Хей, Лука, виж!

Лука се изправи и приближи до пейката. Видя кръста откъм гърба и за миг се замисли.

– Е, какво ще кажеш? При Краньоти имахме само един кръст и то доста по-голям, тук вече са два, но по-малки.

– Двата кръста изглеждат напълно идентични.

– Така е.

– Ако можехме да ги измерим с нещо.

– Защо?

– Попадал съм на нещо подобно, но доколкото си спомням размерите са точни и трябва да бъдат около 20 см за дългото рамо и 15 за късото.

– Имаме късмет – рече Морати и бръкна в страничния джоб на сакото си.

Измъкна многофункционално швейцарско ножче и го показа на Лука:

– Подарък за Паоло от мой колега. Момчето ми го даде снощи, когато разбра, че ще летя за Париж. Хей така за всеки случай. Можело да ми потрябва.

– Предвидлив кръщелник имам.

Морати отвори метална измервателна скала със сантиметри от едната страна и инчове от другата, положи трупа по гръб и плътно изпъна дрехата с кръста. Започна да измерва дългото рамо:

– Двадесет сантиметра – обяви той.

След още няколко секунди измери и късото:

– Петнадесет сантиметра! Откъде знаеше размерите на кръста?

– Е, не бях напълно сигурен, но швейцарското ножче на Паоло отвя съмненията ми. Дрехата отново е от типа санбенито – започна да обяснява Лука.

– Същата, както при Краньоти, с която инквизиторите са обличали осъдените на смърт еретици? – прекъсна го Морати.

– Да, същата.

– Тогава защо има два кръста?

– Тази е леко модифицирана – с нея са обличали отреклите се еретици. Онези, които първоначално са се покаяли пред църквата, но по-късно отново са се отдали на ереста. Дрехата е била символ на позора сред католиците.

– Че какво е сторил Гийом, за да попадне в тази категория?

– Не си ли спомняш?

– Какво да си спомня?

– Думите на свещеника. Когато идвахме насам отец Жан Пиер ни разказа, че Гийом е дарил голяма сума пари, за да се направи ремонт на фасадата на катедралата.

– И въпреки това явно е продължил да се занимава със своята ерес, иначе сега нямаше да лежи удушен на тази пейка.

– Каква ли е тази ерес, заради която са убити двама мъже? – промърмори Лука и извърна глава към входа на параклиса, тъй като оттам се дочуха стъпки. – Анджело, някой идва! – добави той и се дръпна встрани от пейката.

След миг се зададе младият мъж със синята риза, когото бяха видели на входа на катедралата. Зад него подтичваше отец Жан Пиер. Човекът от охраната даваше нареждания по радиостанцията си. Щом влезе в параклиса огледа трупа на Гийом и бързо заговори на френски.

– Жан Пиер му е разказал всичко. Знае, че сме от италианската полиция, но ни моли да останем тук, докато не дойдат парижките полицаи, които вече са известени и са на път – преведе Лука. – Освен това заяви, че е разпоредено да се затвори катедралата.

– Добра работа – отвърна Морати. – А би ли го попитал дали е забелязвал двама посетители – единият слаб и висок, а другият нисък и дебел с черни кепета и бели костюми?

Охранителят се замисли, отново включи радиостанцията и изстреля няколко думи. Превключи на приемане и наред с шума се чу някакъв отговор. Последваха още два разговора: никой от охраната не бе забелязвал да влизат хора, облечени по този начин.

– Може да са носели други дрехи – предположи Лука.

– Възможно е извършителите да са съвсем различни хора – отвърна Морати.

Френските полицаи пристигнаха с рев на сирени. Бяха много. Явно мястото на престъплението и името на жертвата бяха впрегнали служителите на реда и те отцепваха района около Нотр Дам. Предвождаше ги дребен мъж с груби черти на лицето – приличаше повече на отруден селянин от прованса, отколкото на висш полицейски служител от столицата. Той огледа с подозрение документите на Морати и веднага разпореди да се провери дали е искано сътрудничество от страна на италианската полиция. След положителния отговор нищо не се промени по каменната му физиономия:

– И така, какво търсите тук? – попита с леко раздразнен тон французинът.

– Разследваме убийството на виден банкер от Венеция, а то е твърде сходно с това. И в двата случая е използвана гарота, а жертвата е облечена с дреха, на която е изрисуван жълт кръст – отвърна Лука, превеждайки обяснението на Морати.

– Не отговорихте точно на въпроса ми, колега! Защо сте дошли точно в Нотр Дам?

Анджело не би търпял подобно поведение, но отлично съзнаваше, че се намира на чужда територия. Деструктивният подход не бе за предпочитане и само щеше да им навлече допълнителни главоболия. Затова реши да бъде максимално дипломатичен:

– Страхувам се, че е твърде дълго за обяснение, колега…

– Главен комисар Валоа – рече французинът, извърна глава, вдигна ръка и с жест повика цивилна жена, стояща недалеч от него. – Нямам време за дълги обяснения, затова ще ги споделите с шефката на отдел „Убийства” – комисар Перек – добави той и се запъти към приближаващата група от петима мъже, които носеха сребристи куфари.

Явно бе екипът от криминологията. След кратко представяне и ръкостискане Морати, Лука и комисар Перек се дръпнаха настрани, за да не пречат на работата на криминолозите.

– Не му обръщайте внимание! В момента не бих желала да съм на негово място. Той трябва да намери отговори на въпросите, които ще започнат да задават всички политици – рече Перек и се усмихна с края на тънките си устни.

Беше слаба, около четиридесетте, в елегантен масленозелен костюм. Повече приличаше на делова жена, отколкото на полицейски служител. Имаше дълги кестеняви коси, пристегнати на опашка. Единственото, което не се връзваше със стилния ù външен вид, бяха обувките: мокасини, пригодени за дълго ходене. Или имаше проблеми с ходилата си, или пък предпочиташе удобството и не ù пукаше как изглежда.

– Звучи като извинение – отвърна без враждебност в гласа си Анджело.

– Приемете го както искате. В създалата се ситуация ще бъда доволна на каквато и да е информация.

– Разбирам Ви. Механиката на полицейската машина е една и съща по целия свят. Големите колела се въртят по-бавно, а малките по-бързо – това ги прави по-уязвими, тъй като се износват по-бързо.

– Не и ако са добре смазани!

– С информация?

– Досещате се бързо, комисар Морати!

– Анджело – рече Морати и се усмихна широко.

– Така да бъде… Катрин – отвърна французойката и също се усмихна. – А сега ще ми разкажете ли какво знаете по този случай?

– С най-голямо удоволствие.

В следващите петнадесетина минути Морати представи в сбита форма събитията, разиграли се в Местре и Венеция, и доводите, които ги бяха довели в Париж. В разказа си обаче подмина анонимния имейл с трите кръга, получен от Лука. Пропусна да спомене и за знака с четирите кръга, който откриха в бастуна на Гийом.

– Казвате, че господин Краньоти всяка година на този ден е посещавал Париж? – попита Перек.

– Точно така. Личната му секретарка е абсолютно сигурна – отговори Морати.

– И тя не знае с кого се е срещал?

– Не, пътуванията не са били свързани с бизнеса му. Били са от частен характер.

– От всичко, което чух досега, само този факт е сигурен, но и той по никакъв начин не свързва Краньоти с Гийом. Всичко останало е в полето на предположенията, особено що се касае до онези подправени текстове, египетски богове и така нататък – отбеляза Перек, без да крие лекото си разочарование.

– Но не можете да отречете очевидната прилика в маниера на извършване на убийствата – удушаване с гарота и обличане на жертвите с тази дреха с кръстовете.

– Така е, но Вие споменахте, че първата жертва е била измъчвана. А сега не се натъкваме на това.

– Убийците не са разполагали с време, а и Нотр Дам едва ли е подходящо място за подобни занимания.

– Или пък са научили каквото искат да знаят още от първата жертва и просто елиминират свръзката му в Париж? Но какво свързва двете жертви и какъв е мотивът за премахването им?

– А какво знаете за Гийом? – контрира Морати.

– Не е кой знае колко – отвърна Перек и отметна встрани кичур от косите си. – Уважаван човек, с положение. Ухажван е от политическите партии заради състоянието, което е натрупал от киноиндустрията. Но той не им обръща особено внимание. Никога не се е занимавал с политика и открито не е подкрепял някоя от основните партии. Не обича публичните изяви. Доколкото ми е известно влага огромни суми в благотворителност, но смятам, че го прави заради егото си, тъй като не е женен и няма кой да го наследи. Сега богатството му сигурно ще бъде поделено между най-различни фондации. Добре, това е достатъчно засега. Но бих желала да сте на разположение, ако възникнат някакви въпроси.

– Естествено, отседнали сме наблизо, в хотел „Маноар” – отвърна Морати.

– Колко време възнамерявате да останете в Париж?

– Не повече от два, три дни, надявам се. Все пак трябва да пестим държавните пари – засмя се Морати.

– Уведомете ме, когато решите да си тръгнете – отвърна Перек, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади визитна картичка.

– Разбира се – рече Морати и пое визитката.

– Радвам се, че се запознахме!

– Аз също – отвърна италианецът и протегна дясната си ръка. – И още нещо – добави той.

– Какво е то?

– Една молба. Бих желал да се възползвам от сътрудничеството ни и да хвърля едно око на жилището на жертвата.

– Какво се надявате да откриете? – попита Перек.

– Не знам. Може би някаква връзка с нашия банкер – рече Морати и леко повдигна рамене.

– Добре. Ще гледам да го уредя – отвърна жената и се отправи към параклиса, откъдето вече изнасяха в тъмен найлонов чувал трупа на Гийом.