Симпатичната френска комисарка удържа на обещанието си и уреди италианските си колеги да огледат жилището на Бернар Гийом. Това стана едва в късния следобед, след като всички останали заинтересовани страни като местната полиция, прокуратурата и най-вече журналистите си бяха отишли. Внушителната шестетажна жълтеникава сграда се намираше на сравнително тиха уличка, близо до Шанз Елизе. Пред входа ù имаше градинка с паметник, откъдето се виждаше Айфеловата кула.

Апартаментът на Гийом заемаше цели два етажа от сградата, включвайки поне три спални, което изглеждаше странно, при положение, че обитателят на жилището живееше сам. Мебелировката бе сравнително съвременна и достатъчно практична, без излишно разточителство. Личеше, че въпреки богатството, Гийом не си падаше по лукса или редките антикварни предмети. Картините по стените бяха от съвременни художници и в повечето случаи, както можеше да се забележи по надписите на рамките, подарени.

Библиотеката в кабинета бе мизерна според разбиранията на Лука. Включваше издания, предимно от областта на финансите и маркетинга, автобиографични книги на изтъкнати актьори и хора на изкуството, както и няколко сценария за игрални филми. По стените висяха стари оригинални плакати на филми от ерата на нямото кино. По надписите можеше да се разбере, че повечето бяха дело на френски кинематографисти от началото на миналия век. Сред тях се мъдреше и първата филмова фантастика – „Пътуване към луната” на пионера на френското кино Жорж Мелиес. От плаката гледаше кръглата луна, с човешко лице и забит в дясното око снаряд, с който бяха летели земните жители.

Плакат от филма „Пътуване към луната” на Жорж Мелиес

С една дума разликата между жилищата на банкера и това на Гийом бе наистина крещяща. Липсваха текстове, поставени на видно място. Липсваха уникални произведения на изкуството. За капак нямаше и нищо древноегипетско, което би могло да загатне къде да се търси петият. Впечатление правеше само внушителната колекция от дискове с класическа музика.

– Събрал е цялото творчество на Моцарт – отбеляза Лука, докато разглеждаше обложките на дисковете. – Явно е бил голям негов почитател, щом и джобният му часовник свиреше фрагмент от „Вълшебната флейта”. Нали си спомняш?

– Така беше – промърмори Морати с навъсена физиономия.

– Ако това ще те утеши поне малко, мога да ти кажа, че Моцарт е бил масон.

– Така ли! – оживи се Морати.

– В онези времена не е било нещо кой знае какво. Просто модна тенденция. Бил е член на две ложи, едната от които се казваше „Добромислие”. Посветен е в пета степен на масонската йерархия.

– Пета степен! – възкликна Морати.

– Мислиш, че може да има нещо с нашето издирване?

– Защо не.

– Може би си прав. Ако Краньоти и Гийом са били членове на някаква тайна масонска ложа, със сигурност биха си падали по подобна символика. Древен Египет, гностицизъм, видни масонски личности и така нататък – бърбореше Лука, ровейки из дисковете. – А, ето го! – извика със задоволство той и измъкна един от рафта.

– Какво е това? – заинтересува се Морати.

– „Вълшебната флейта”, едно от масонските произведения на Моцарт – отвърна Лука и повдигна диска пред лицето на комисаря.

Бе в изпълнение на оркестъра на Лондонската филхармония, но не това впечатли очите на комисаря, озарили се от внезапен блясък. На лицевата страна на обложката беше изобразена дървена флейта – на фона на нощното небе, увиснало над пирамидите в Гиза. Морати веднага обърна диска от към гърба. Пак нощ, пак пирамиди, но без флейтата. За сметка на това бяха добавени египетски йероглифи.

– Това е единственият намек за Древен Египет – отбеляза многозначително той и върна диска на Лука.

Лука го взе, отвори кутията, включи уредбата и пъхна диска в отворилия се слот. От тонколоните се разнесе музика. Акустиката в кабинета беше много добра.

– Последната опера на Моцарт, завършена е в годината на неговата смърт. Има две действия и е композирана по либретото на Емануел Шикандер – друг масон, който пък е използвал поемата на Кристоф Виланд „Лулу или вълшебната флейта”. Моцарт композира тази опера в отговор на слуховете, разпространили се във Виена, че ще бъдат закрити масонските ложи. Иначе произведението е с приказен сюжет и защитава каузата на просветителския абсолютизъм. Един от ревностните фенове на тази философия е бил не кой да е, а самият Наполеон Бонапарт.

– Ето, че започнаха да се появяват стари познайници – отбеляза с лека усмивка Морати и отново заразглежда обложката на диска.

– Освен това един от героите в операта Зарастро е жрец на египетските богове Озирис и Изида – добави многозначително Лука.

– Изида?! – прекъсна го Морати и се почеса по брадичката.

– Да, пак Изида – потвърди Лука.

Двамата мъже останаха безмълвни, наслаждавайки се на прелестната музика...

– Какъв е този номер? – попита Морати, нарушавайки блаженото спокойствие, в което беше изпаднал Лука.

Библиотекарят погледна към обложката. Под показалеца на комисаря бе изписано КV 620.

– Това е хронологичният номер, даден на творбата от един австрийски ботаник и минералог. Казвал се е Лудвиг ван Кьохел и е систематизирал всички произведения на Моцарт. Затова пред всяко едно от тях стои първата буква от фамилията му „К”, следва „V”, което пък е първата буква от немската дума за списък „verzeichnis” и накрая се изписва съответният номер.

Морати кимна разбиращо и върна квадратната кутия на Лука. Той я огледа от двете страни, спря уредбата, извади диска, прибра го и върна кутията на мястото ù. Двамата мъже решиха, че няма какво повече да гледат в жилището на Гийом и го напуснаха.