Плажът беше безлюден. Ако това място изобщо можеше да се нарече плаж. Пясък нямаше. По-скоро приличаше на каменна кариера с откъсналите се от стръмната скала огромни късове, които се търкаляха безразборно навсякъде по брега. Нагоре по възвишението се виеше тясна пътека – истинско екстремно изпитание за всеки, дръзнал да премине по нея. Накрая тя излизаше на шосето, опасващо езерото Гарда.

Именно по тази пътека бе слязъл здравенякът, чието мускулесто тяло в кафяв загар блестеше под лъчите на утринното слънце. Движенията му бяха леки и елегантни, загатващи за добре поддържана и тренирана фигура. Тъмната му коса вече изрусяваше, а това бе сигурен знак, че младежът често прекарваше времето си на открито.

  Мястото беше пусто. Никой не желаеше да се пребие, докато се свлича по пътечката. А и водата тук бе твърде дълбока и студена. Точно това пък желаеше Джовани – използваше всеки свободен миг, за да се отдаде на любимото си хоби – гмуркането. До него имаше огромен черен платнен сак. Скоро оттам той измъкна жълта кислородна бутилка, маска, плавници и неопренов костюм, който прилепна плътно по него. Пробата на въздуха в бутилката го задоволи, нагласи часовника на лявата си китка, сложи качулката, нахлузи маската на врата си, грабна плавниците и бутилката и започна внимателно да се изкачва по една канара. Щом се покатери седна върху нея, обу плавниците, нарами кислородната бутилка на гърба и нагласи маската на лицето си. Изправи се и се приближи на крачка от ръба на канарата. Погледна към езерото – на около 300 м навътре се мяркаха платната на няколко сърфа. Пристъпи напред, отскочи и потъна под синьо-зеленикавата повърхност на езерото.

Когато мехурчетата от скока се разсеяха, Джовани се огледа наоколо и бавно се спусна надолу, без да се отдалечава от бреговата ивица. Бе на около десетина метра навътре, когато почувства, че температурата на водата започна стремително да пада. Това не го обезпокои, тъй като дебелият 5-милиметров неопренов костюм предпазваше тялото му от студа. Наблюдаваше компаса на дясната си китка и мислено пресмяташе още колко метра му остават, преди да свърне на запад и да поеме към целта си – все още недостижима или по-скоро невидима за него. Военна амфибия, потънала някъде наоколо с около 25-ма американци на борда по време на военните действия през 1945 г. Твърдеше се, че един швейцарец е успял да открие подводницата на около 100 м дълбочина през 70-те години, но никой не вярваше на това. През 2004 г. самите американци организираха експедиция за издирване на останките, но и тя се оказа безуспешна.

Беше време да завие на запад, когато нещо отдясно проблесна и предизвика вниманието му. Джовани заплува натам и само след двайсетина метра пред погледа му изникна силует на автомобил: стоеше с муцуната надолу върху скален праг и задница, опряна върху самата скала. Това, че имаше автомобил във водите на езерото, не беше странно, дъното му бе осеяно с тях. Но този тук не бе на дъното и изобщо не изглеждаше стар и ръждясал. Напротив, промъкващите се през водата слънчеви лъчи ясно осветяваха сребристата металическа повърхност на возилото. Оказа се нов мерцедес, попаднал във водата съвсем отскоро. За последно Джовани се бе гмурнал на същото място само преди три дни, но тогава автомобилът го нямаше. Водолазът се приближи странично към колата и с лъча на прожектора си започна да изследва вътрешността на купето. Беше празно. С изключение на едно сако, проснато на задните седалки. Джовани се намръщи. Явно днес отново нямаше да достигне до целта си.

 ٭ ٭ ٭

  Общинският паркинг на Венеция работеше под пълна пара, за да поеме потока от автомобили, който не секваше нито за миг. Шестетажната модерна сграда разполагаше с 1400 паркоместа, почти заети заради наплива на туристите. Дори и покривът бе запълнен с коли, чиито регистрационни номера обозначаваха инициалите на държави от цяла Европа. Пред входната бариера също чакаше дълга колона, пристигаща през моста Понте дела Либерта.

  Охраната току-що беше застъпила за сутрешната смяна, заедно с един полицейски служител. За радост на охранителите това бе доста добре изглеждаща млада полицайка, забола съсредоточен поглед в монитора пред себе си. Разсейваше се единствено, с глътки топло капучино. Изведнъж служителката на реда се наведе и стопира видеото, ала с рязкото си движение без да иска разля чашата. Жената скочи от стола, за да се предпази от горещата течност. В отговор на приближилия се към нея шеф на охраната на лицето й се изписа извинителна физиономия.

– С нещо да помогна? – попита вежливо униформеният с лека усмивка.

– Съжалявам, стана неволно – отвърна жената, мъчейки се да попие разлятата течност с лист хартия.

– Не е беда, а доколкото виждам сте открили обекта на търсенията си – рече охранителят и хвърли поглед към сребристия мерцедес на монитора.

– Така е – отвърна тя с уморени, но светнали очи. – А, къде се намира тоалетната?

– Не се безпокойте. Аз ще се погрижа, а вие продължавайте да си вършите работата – предложи охранителят, обърна се и тръгна към изхода.

Полицай Кристина Маринели отново седна на стола и започна да превърта кадър по кадър. Автомобилът се движеше бавно, но ракурсът на камерата, заснела колата, бе твърде висок и това не позволяваше да се види кой седи зад волана. Жената увеличи образа и се увери, че регистрационният номер отговаря на търсения. Беше автомобилът на убития банкер Краньоти. Продължи да увеличава картината с надеждата да види нещо повече през предното стъкло, но усилията й останаха напразни. Това не я обезсърчи. Погледна часовника в горния десен ъгъл на монитора – показваше 8.45.

Когато отвори плана на сградата на ниво 1, младата жена видя, че следващата камера по пътя на автомобила бе № 3 – последната, точно преди изхода, обслужващ постоянни клиенти. Така не се налагаше те да се редят на опашка заедно с останалите наематели на гаража. Зададе параметрите на търсене с датата и времето за тази камера и натисна ОК. На екрана се появи новото видео. Едновременно с появата на сребристия мерцедес се върна и усмивката по лицето на полицайката. Тя започна отново да мести кадър по кадър, докато не приближи максимално предницата на автомобила. Отново увеличи образа и видя лицето на шофьора: странно, сковано, и твърде бледо. Жената приближи още повече изображението и въпреки лошото качество разбра, защо това лице й беше направило толкова впечатление. Беше маска. Бледа карнавална маска, каквато можеше да се купи от всеки магазин за сувенири в града. Лицето, криещо се зад нея, в никакъв случай не принадлежеше на Краньоти. Беше по-слабо, на значително по-млад мъж, а косата над маската изобщо не бе прошарена.