Закръгленият униформен полицай почти подтичваше по коридора, без да обръща каквото и да е внимание на насмешливите погледи на колегите си, които подминаваше по пътя. Бързането изобщо не беше характерно за татко Карло и всички знаеха отлично, че той извършва тези почти непосилни за възрастта и килограмите си действия само в един единствен случай – когато искаше да съобщи важна информация на комисар Анджело Морати. В началото полицаите недоумяваха защо татко Карло го прави, като просто можеше да вдигне телефона и да съобщи на любимеца си каквото има да му казва. Но разбраха, че ветеранът е готов на всякакви изпитания, само и само да поддържа постоянен личен контакт с човека, на когото държеше. А какъв по-сгоден случай от това да докладва нещо важно по някой парлив случай.

Когато спря пред вратата на комисаря, татко Карло вече бе плувнал в пот, а дишането му беше така учестено, че издаваше хриптящи звуци. Той извади носна кърпа от горния джоб на униформата си, свали фуражката и попи потта от челото и врата. Отново нахлупи шапка и почука на вратата. Щом чу гласа на Морати, натисна дръжката и влезе в кабинета.

– А, старче здравей! Точно мислех да ти се обадя и да ти предам благодарностите на Паоло за швейцарското ножче, което му подари за рождения ден – посрещна го Морати с отворена папка с документи в ръце.

– Радвам се, че му е харесало. Всички хлапета обичат да си играят с такива джунджурии – отвърна татко Карло, все още не успял да нормализира дишането си.

– Защо не седнеш на стола? – предложи Морати и без да пита наля чаша вода и я постави на бюрото пред него.

Без да чака втора покана, полицаят се настани с пухтене и в следващите секунди водата изчезна мигновено в пресъхналото му гърло.

– Предполагам, че не идваш само за да ме видиш? – полюбопитства весело Морати и седна зад бюрото.

– Така е Анджело. Свързано е с трупа, който открихте вчера на пристанището.

– Така ли? Какво за него?

– Казва се Енрико Краньоти – каза татко Карло със сериозен тон, привеждайки се леко напред.

– Познато ми е! – възкликна Морати. – Чакай, чакай, това не беше ли онзи банкер филантроп от Венеция...

– Същият! – прекъсна го полицаят.

– И откъде научи?

– Току-що се обадиха от полицейското управление във Венеция. Попаднали на бюлетина, който пуснахме вчера, и личната му секретарка, някоя си сеньора Роси, го разпознала по снимката.

– Виж ти – промърмори замислено Морати, докато пръстите му си играеха с химикалката.

– Е, надявам се, знаеш какво да очакваш оттук нататък – рече многозначително татко Карло и отново се облегна назад, сякаш бе свалил излишен товар от плещите си.

– Какво имаш предвид?

– Ами това, че жертвата е известна личност и сега началството от Венеция ще иска да ни отнеме случая. Убит банкер, представяш ли си? Утре вестниците ще гръмнат. А който разкрие престъплението, без съмнение ще е на първа страница… Може и да бъде изтеглен в Рим, в министерството. Знае ли човек?

– Татко Карло, доколкото разбирам, пак си се загрижил за кариерата ми – рече Морати. – Но ще се успокоиш ли, ако ти обещая, че няма да се дам така лесно. Смятам да разкрия това убийство, тъй като е станало на територията на нашето управление. А това, че жертвата е виден венецианец, още повече ме задължава да работя с максимални усилия по случая.

– Така те искам, момчето ми! – възкликна възрастният полицай. – Няма да им се даваме на ония земноводни от острова, я! – добави той и се изправи от стола. – Е, аз да си тръгвам, ако имаш някакви нареждания, само ми се обади.

– Знам, знам, татко Карло. Винаги си бил на ниво! – похвали го Морати, след което с лека усмивка изгледа клатещата се фигура на полицая, докато се отправяше към вратата.

Тази новина променяше коренно хода на случая. Щеше да стане приоритетен, тъй като, без съмнение, убийството на виден банкер - и то по този начин - щеше да разбуни духовете на всички нива. Несъмнено политици с всякакъв цвят ще започнат да оказват натиск върху полицията, което допълнително ще усложни обстановката. Но такава бе играта и, за съжаление, професионалното оцеляване и особено изграждането на успешна кариера зависеше от познаването на правилата ù. Умът на Морати работеше трескаво, а заключенията му не бяха кой знае колко обнадеждаващи. Знаеше, че не може да се справи сам. Трябваше му стабилна подкрепа и имаше намерение да я поиска от директора на полицейското управление. Можеше да се обади и на един-двама депутати, на които беше правил дребни услуги в миналото. Ако искаше да запази случая, трябваше да атакува, примерно с доводи за запазване на реномето на управлението. А, веднъж осигурил си спокойствие, можеше да продължи работата по него.

Морати посегна към телефонната слушалка, вдигна я, набра външен номер и зачака:

– Хей, Лука, здравей! Ще можеш ли да се откачиш днес от работа?

– Здравей Анджело! Защо?

– Има развитие по случая, за който си говорехме снощи. Няма да повярваш, но се оказа, че жертвата е мастит банкер – Енрико Краньоти.

– Не може да бъде! – възкликна Лука след известна пауза. – Та той е един от най-видните дарители на библиотека „Марциана” и на още куп музеи и различни културни институции.

– Е, поне шефът ти ще бъде достатъчно мотивиран, за да съдейства за разкриването на това престъпление, нали така?

– Без съмнение. Какво се иска от мен?

– Засега нищо. Имам да свърша някоя и друга работа тук, по-късно ще дойда да те взема. Става ли?

– Добре, чакам те.

Лука остави внимателно клетъчния си телефон върху бюрото. Все още не можеше да повярва, че жизнерадостен и благороден човек като Енрико Краньоти можеше да бъде застигнат от такава жестока съдба. Беше го виждал на два-три пъти, миналата година дори се здрависа лично с него. Лука веднага осъзна как тази трагедия ще се отрази в библиотеката. Краньоти беше в списъка на почетните гости за откриването на предстоящата изложба, а някои от предстоящите проекти зависеха изцяло от финансовата подкрепа на неговата банка.

Директор Зорзи направо се втрещи от новината и в първия момент си помисли, че Лука е превъртял. Но факсът, който пристигна от полицейското управление в Местре, напълно го отрезви и го накара да осъзнае сериозността на положението. Лично директорът на полицията искаше съдействие от него и разрешение да включи неговия служител Лука Дорато към разследващия екип.

– Защо ти, Лука!? – искрено се учуди Зорзи, току-що прочел написаното във факса.

– Просто познавам комисаря, който води разследването, той ме помоли за помощ – отвърна Лука, повдигайки рамене.

– Но не разбирам, нямат ли си достатъчно квалифицирани кадри, че са опрели до теб!? – продължи Зорзи и несъзнателно охлаби възела на вратовръзката си.

– Има аспекти в това престъпление, които налагат даването на съвети от консултант с познания извън областта на чистата криминалистика – рече сухо Лука, като в същото време се забавляваше от объркването на шефа си.

– Какви аспекти?

– За съжаление, не мога да ги коментирам, тъй като са следствена тайна.

– Аха! – отрони само директорът, след което изведнъж се сепна и възкликна: – Пресвета Дево, ами откриването на изложбата! Та то е утре. Не е възможно да го отложим. Всички покани са вече разпратени!

– Така е и затова предлагам да започнем с минута мълчание, като отдадем нужната почит на господин Краньоти и изтъкнем неговите изключителни заслуги към библиотека „Марциана” – предложи Лука.

– Прав си, точно така. Не можем да си позволим да провалим откриването на изложбата – рече с видимо облекчение Зорзи и отново оправи възела на вратовръзката си, което беше знак, че объркването му вече е преминало.

– И така, какво е Вашето решение?

– Какво решение?

– Молбата на полицията от Местре – каза Лука и погледът му се насочи към факса, който Зорзи все още стискаше в ръка.

– А, това ли! Разбира се, че ще съдействаме с всички сили и средства на полицията. Това е най-малкото, което можем да направим в създалата се ситуация. Лично аз ще изпратя отговор до директора на полицията в Местре. А ти, Лука, помагай с каквото можеш и защити достойно името на библиотеката.

– Разбира се, господин директор – кимна Лука, но, точно преди да напусне кабинета, Зорзи го спря на вратата.

– А, и още нещо. Ще можем ли да съобщим на пресата, че активно съдействаме на разследването?

Лука леко се усмихна, помисли за момент, и отвърна:

– Ще трябва да попитам комисар Морати, но мисля, че няма да има нищо против.

Само след час Лука се намираше на борда на полицейски катер в компанията на комисар Морати и неговия помощник Сержо – на път за банка „Кредито Универсале”. Когато влязоха в старата ренесансова сграда, се натъкнаха на служители на реда от полицейското управление на Венеция.

– Изпреварили са ни – промърмори Сержо, оглеждайки високите богато орнаментирани сводове на залата, докато се ориентираше за офисите на управата.

– Не се безпокой, длъжни са да ни сътрудничат! – отвърна Морати и решително се насочи към стълбището вляво.

Пред вратата на директора стоеше униформен полицай. Той огледа недоверчиво служебната карта на Морати, отдаде чест и се отдръпна, за да стори път на новодошлите. В приемната имаше двама полицаи, които вземаха показания от млад служител. Той седеше срещу тях видимо притеснен и постоянно мачкаше пръстите си.

– Комисар Морати от управлението в Местре, а това са помощниците ми – удовлетвори веднага любопитството им Морати и се насочи към директорския кабинет.

Почука на вратата и натисна дръжката, без да дочака отговор. В просторното помещение имаше трима мъже и възрастна жена, облечена в черно. Явно беше секретарката на покойния Краньоти. Всички отправиха поглед към Морати. Висок и строен мъж с малки, леко извити и грижливо поддържани мустачки пристъпи към него.

– Предполагам, че сте комисар Морати – рече с твърд глас той и подаде ръка за поздрав.

– Предположението Ви е вярно...

– Комисар Фратели от управлението във Венеция – прекъсна го той. – Трябва да призная, че действате доста бързо. Тази сутрин получих нареждане от министерството, в което недвусмислено ни беше известено, че трябва да си сътрудничим. Явно имате приятели доста нависоко – рече Фратели и присви леко кафявите си очи.

– И вие не стоите със скръстени ръце – отвърна без враждебност в гласа Морати, докато проучваше тясното аристократично лице на колегата си.

– Така е. Разпитваме най-близките сътрудници на г-н Краньоти, проучваме и документацията му с помощта на личната му секретарка – сеньора Роси – рече Фратели и посочи жената, която безмълвно слушаше разговора на полицаите.

– Нещо интересно?

– Засега няма. На пръв поглед делата на Краньоти са в ред, но, разбира се, ще можем да кажем повече след обстоен експертен преглед. Г-н Краньоти се е ползвал с всеобщо уважение сред подчинените си и поне засега нямаме данни да са възниквали конфликти на работното място. Липсват каквито и да било заплахи по негов адрес, което би ни насочило към някакви евентуални спречквания с бизнес партньори. Освен това г-н Краньоти е самотник и, доколкото знаем, няма живи близки роднини.

– По този начин отпада още една възможна версия за убийството: борба за наследство – вметна Морати.

– Какво имате предвид, комисарю?

– Това – отвърна Морати и извади папка с няколко листа в нея.

– Докладът от аутопсията? – рече Фратели, поемайки папката.

– Да, реших лично да Ви го донеса в знак на добра воля.

– Оценявам усилията Ви – рече сухо Фратели, отваряйки папката.

– На Краньоти са му оставали не повече от 3-4 месеца живот – продължи Морати и млъкна, за да проследи реакцията на Фратели.

Веднага продължи, тъй като колегата му само вдигна очи и го погледна изпитателно:

– Според патолога Краньоти е имал злокачествена астроцитома, вид тумор в мозъка.

– Явно убийците му не са били информирани колкото вас, иначе нямаше да си правят труда да отнемат живота му – рече бавно Фратели, затваряйки папката.

– Не и ако Краньоти е криел някаква тайна, която е щял да отнесе със себе си в гроба. Бил е жестоко измъчван преди да умре – отвърна Морати, бръкна в страничния джоб на сакото си и извади кутия „Лъки Страйт”.

Но още преди да извади цигара от кутията, срещна сърдития поглед на сеньора Роси:

– Господин Краньоти не позволяваше да се пуши в кабинета му – рече тя с любезен тон, в който обаче се долавяха метални нотки.

– Извинете, сеньора – отвърта сконфузено Морати и върна кутията в джоба си. – Между другото Вие знаехте ли, че г-н Краньоти страда от неизлечима болест? – попита той.

– Не, той не обичаше да говори за физическото си състояние.

– А да сте уреждали наскоро среща при личния му лекар, например?

– Налагало ми се е, но не виждам нищо ненормално в това. Все пак господин Краньоти беше на възраст и редовно следеше здравословното си състояние. Единственото, за което се сещам е, че преди около половин година, около Коледа, той отиде на изследвания в болницата, тъй като се оплакваше от световъртеж.

– И каква беше диагнозата?

– Доколкото си спомням, нямаше такава. Просто временно неразположение, примесено с умора от работата. Това беше всичко.

– Ясно. Все пак ще Ви бъда благодарен, ако ни дадете адреса и телефона на личния му лекар. Може би комисар Фратели ще изпрати някой от хората си при него.

Сеньора Роси кимна с глава и излезе от кабинета на покойния си шеф. През това време Морати реши да разгледа помещението.

– Надявам се скоро да ми изпратите доклада от огледа на местопрестъплението – дочу той зад гърба си гласа на комисар Фратели.

– Не се съмнявайте, ще го имате веднага щом бъде готов – отвърна Морати. – Радвам се, че се запознахме колега Фратели. Надявам се сътрудничеството ни да се окаже успешно. Ще бъде от полза и за двама ни. Доколкото виждам, вашите хора си вършат много съвестно работата тук, така че смятам да хвърля поглед в апартамента на покойния Краньоти.

– Вече бяхме там, но, щом искате, ще осигуря човек, който да ви отвори, тъй като апартаментът е запечатан.

– Ще Ви бъда искрено благодарен! – каза Морати и кимна на Лука и Сержо да го последват.