Париж ги посрещна навъсен. Огромни сиви облаци се тълпяха по небето, а вятърът ги издухваше откъм запад. Въпреки че бе средата на лятото, термометрите на летище „Орли” не показваха повече от 16 градуса. Щом двамата мъже излязоха от терминала на пристигащите пътници, веднага съжалиха, че не бяха взели по-топли якета. Лука потрепери и вдигна яката на сакото си в опит да са се предпази от вятъра. С тъга си припомни уютното местенце на борда на самолета и приятния вкус на сутрешното кафе. Стори му се, че полетът от Венеция бе протекъл твърде бързо. През цялото време осмисляше фактите за абатството „Сен Жермен де Пре”, до които се бе добрал от интернет. Оказа се, че от него бе останала само църквата „Сен Винсен”, построена от крал Хилдеберт през VI век, както и домът на абата. Лука сподели, че бе открил информация за трите преплетени кръга от златния пръстен на Краньоти. Докато през изминалата нощ сърфираше, се бе натъкнал на любопитния факт, че тези кръгове присъстват в емблемата на германския концерн „Тисен-Круп” и всъщност изобразяват влакови колела. Самата емблема била създадена и регистрирана от Алфред Круп през 1875 г. Лука и Анджело дълго умуваха какво би могло да свързва Краньоти с емблемата на концерна, но не стигнаха до никакво смислено заключение и решиха, че това е просто съвпадение. Трите преплетени кръга се оказаха част и от логото на Световната федерация на глухите. Но тяхното значение, както би могло да се предположи, беше съвсем тривиално – символизираха обединение, сътрудничество и мир.

Двамата отново обсъдиха инцидента с умишлено повредения компютър, без да достигнат до окончателни изводи относно мотива за това деяние. Анджело махна с ръка на първото такси и съобщи на шофьора името на хотел „Маноар”, където имаха запазени стаи. Тъкмо влязоха в автомобила и по ламарините му започнаха да трополят първите едри капки дъжд. Трафикът по пътя до центъра на града беше натоварен и заради местните жители, придвижващи се до работните си места, и най-вече заради летния отпускарски сезон. Хотелът бе малък и кокетен, намираше се на булевард „Сен Жермен”, точно срещу известните в интелектуалните среди кафенета „Флора” и „Дюкс Магот”, а от дясната му страна се помещаваше бирарията „Лип”. Местоположението му беше стратегическо. Лесно можеше да се стигне до повечето парижки забележителности, както и да се пазарува в модните бутици, които изобилстваха наоколо. По време на половинчасовото пътуване шофьорът на таксито се опитваше да говори на развален италиански за достойнствата на споменатите заведения: сред изтъкнатите им посетители били художниците Делакроа и Мане, писателите Расин, Балзак, Жорж Санд, Жан Пол Сартър. На излизане от таксито Анджело не забрави да прибере касовата бележка от шофьора.

Преди да влязат във фоайето на хотела, Лука и Анжело застанаха под зелената козирка на входа и огледаха четвъртитата камбанария, която се извисяваше от другата страна на булеварда, на около 150 метра по диагонал. Дъждът продължаваше да плющи по тротоара наоколо от надвисналите тумбести облаци. Блесна ярка светкавица, последвана от силен тътен. Небето се проряза точно над кулата и освети за миг цялото й величие. Внезапният порив на вятъра изпръска краката им и това накара двамата мъже да се приберат в хотела. Промяната бе коренна – луксозна обстановката с мебели в стил „Ампир” и „Луи Филип”. Лука огледа интериора и попита тихо:

– Тук не е ли твърде скъпо за нас?

– Да не мислиш, че е лесно да се намерят свободни стаи по това време в центъра на Париж. Пък и разходите ще бъдат платени от данъкоплатците, така че не бери грижа – отвърна невъзмутимо Анджело и се отправи към рецепцията.

  Горещият душ се отрази добре на Лука. Той дълго стоя със затворени очи под силната водна струя. Беше освободил съзнанието си и просто се наслаждаваше на мига. Внезапно отвори очи. Спомни си, че има уговорена среща с Анджело във фоайето. Спря с нежелание душа, загърна се в меката хавлия и излезе от банята. Облече бързо проснатите на огромното легло дрехи и напусна стаята си на третия етаж. Имаше асансьор, но Лука се спусна по застланото с червена пътека стълбище.

Анджело вече го чакаше. Небрежно разглеждаше розовия Гадзета дело спорт, който беше открил в купа вестници. Бе облечен в джинси, а наместо сако носеше син спортен пуловер, подчертаващ мускулестото му телосложение. Щом Лука приближи той вдигна очи и се засмя:

– Как си, експерте? – след което усети интереса на Лука към новия му тоалет. – Какво си ме зяпнал? Не знаех, че имам пуловер в багажа си. Сигурно Валерия го е сложила. Нали я знаеш каква е. Понякога ме третира като Паоло. Често се шегува, че вкъщи има не едно, а две деца.

– Тя винаги е била по-съобразителна от теб, Анджело – отвърна Лука с ръце, пъхнати в джобовете на панталона си.

– Още една причина, поради която си заслужава човек да се ожени за жена като нея. Освен това сега приличам повече на турист, в костюм всяко дете на улицата щеше да е наясно, че съм полицай.

– Добре, какво ще правим сега?

– Първо да видим какво има за закуска, а после ще помислим.

– Да помислим! – изненада се Лука. – Мислех, че имаш ясна идея за какво точно сме дошли тук.

– Не напълно, но се надявам с твоя помощ и това да стане. Пък и на пълен стомах се мисли по-добре – отвърна Анжело и махна с ръка по посока на вътрешния двор в дъното на фоайето.

След няколко крачки двамата мъже се озоваха в остъклена зимна градина. Мястото бе живописно, с маси, скрити между пищна растителност. Романтиката се допълваше от дъжда, барабанящ по стъкления покрив и стичащата се по стените вода. Поръчаха си кроасани, кафе с мляко и прясно изцеден портокалов сок. Анджело поглъщаше топлите кифлички с огромен апетит, а скоро се наложи да поръчат и допълнителна кана кафе. Щом омете кроасаните от панера, взе салфетка, изтри устните си и се облегна доволен върху облегалката на железния стол.

– Не беше зле – рече той. – А сега на въпроса ти. Ще се наложи да извършим малко полицейска работа, но първо ще изчакаме да спре този дъжд, защото нямам намерение да прогизвам целия.

– Знае ли се при кого и къде е ходил Краньоти тук? – попита Лука.

– За съжаление, не. Пътуването е било от частен характер и забележи – само за ден. Краньоти е излетял от Марко Поло със същия полет, с който пристигнахме и ние, а се е върнал с вечерния самолет. Какво е правил и къде е ходил изобщо не е ясно.

– А секретарката му?

– И тя не знае. Само е резервирала самолетния билет. Освен това работи от дълги години за него и отлично знае кога да задава и кога да не задава излишни въпроси.

Лука кимна, отпи глътка кафе и вдигна поглед към стъкления покрив. Светлината, която се процеждаше през него, започна да става малко по-силна.

– Като че ли дъждът започна да намалява – отбеляза той.

– Има и друго – промърмори комисарят без да обърне внимание на забележката на приятеля си.

– Какво?

– Краньоти е идвал всяка година за ден по това време в Париж. Винаги на една и съща дата.

– Коя?

– 21 юли.

– Тоест - днес?!

– Именно.

– Странно! Значи най-вероятно се е срещал с някого. Какво друго би правил всяка година в един и същи ден. Звучи като честване на важна годишнина. Да не би тук да е имал някоя тайна стара любов?

– На неговите години?! – засмя се Анджело. – Едва ли, пък и защо би крил връзката си. Така или иначе Краньоти не е семеен. По-скоро смятам, че тайно се е срещал с някого, който е трябвало да остане в тайна дори и за доверената му секретарка. По-интересен е въпросът какво е особеното на датата 21 юли? – добави Анджело и впери очакващ поглед към събеседника си.

Лука повдигна вежди и се размърда в стола:

– Единственото, което се сещам сега, е, че Александър Велики се е родил някъде около тази дата, но естествено това едва ли има някаква връзка с посещенията на Краньоти.

– Да, наистина. Каква връзка може да има между един от най-великите завоеватели в човешката история и съвременен венециански банкер? – изрече Анджело и обърна поглед към слънчевия лъч, пробил облаците и надничащ през стъкления покрив. Дъждът почти бе престанал. С всяка изминала секунда зимната градина ставаше все по-светла.

– Май е време да се захващаме за работа – рече Анджело и измести стола си назад. – Надявам се, че френският ти е по-добър от моя – допълни той с полушеговит тон и стана.

– Защо?

– Ами ще се наложи да побъбрим с местните.

На улицата ги посрещна свеж въздух и значително по-топло време. Булевардът неусетно започна да се изпълва с хора. Над мокрия асфалт се стелеха белезникави изпарения. Анджело бе съблякъл спортния пуловер и го бе заменил отново със сивото сако. Двамата мъже завиха надясно по тротоара и преминаха покрай бирарията „Лип”. Сервитьор с дълга бяла престилка се суетеше навън – подсушаваше столовете и слагаше покривки по масите. Слънчевият диск се показа изцяло зад облаците, отразявайки се в мократа повърхност на улицата. Анджело бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади слънчевите си очила.

След бирарията, по улицата се заредиха малки бутици за дрехи, козметика и бижутерия. Скоро двамата мъже достигнаха до кръстовище, срещу което се издигаше църквата „Сен Жермен” с квадратна камбанария отпред. Лука се бе осведомил, че в миналото абатството е имало три такива кули, но след погромите и пожарите от Великата френска революция останала само тази, за да напомня за някогашните му славни дни. Двамата италианци прекосиха булеварда и се запътиха директно към входа на църквата. Представляваше каменна арка с главата на някакъв светец над нея, имаше и три ниски стъпала. Дървената вратата беше масивна, отвореното й навън крило означаваше, че приема посетители.

Просторният неф[1] бе сумрачен и тайнствен, и създаваше чувството на страхопочитание. Мека призрачна светлина се стелеше от високите цветни прозорци, разположени встрани на готическата сграда. Мъжете пристъпиха бавно по пътеката между столовете и след четири-пет метра спряха. Щом очите им свикнаха с оскъдната светлина, забелязаха, че пространството е оградено от високи колони, чиито капители продължаваха в дъги, кръстосващи се по високия таван. Мястото беше пусто и не се забелязваха хора.

Внезапно се чу изщракване – просторното помещение се обля в светлина от лампите по страничните сводове и от информационните табла зад огромната входна стъклена врата. От балкона над нея се извисяваха блестящите метални тръби на църковния орган.

По мозайката се чуха стъпки, Анджело и Лука се обърнаха. На вратата се появи невисок мъж с кръгло лице в свещенически одежди. Смешното му изпъкнало коремче беше явно доказателство за добър апетит.

– Bonjour! – поздрави човекът приветливо.

Ехото разнесе гласа му из църквата и сякаш го запокити към далечния край на сградата.

– Bonjour, mon père! – отвърна Лука на отличен френски.

Свещеникът приближи до двамата мъже със симпатична усмивка на лицето и сърдечно се здрависа с всеки от тях.

– Не знаех, че в църквата има хора. Всички излязоха, когато заваля дъждът, тъй като захранването прекъсна заради гърмежите и светкавиците. Току-що го пуснаха отново – продължи отчето, ръкомахайки енергично.

Анджело не изчака да чуе пълните обяснения на французина, бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади снимка на Краньоти и я доближи до лицето му.

– Лука, би ли го попитал дали човекът от снимката се е мяркал наоколо?

Лука кимна и се обърна към отчето, на чиято физиономията се беше изписало леко учудване, най-вероятно заради италианския на комисаря:

– Приятелят ми помоли да Ви попитам, дали човекът от снимката е посещавал някога църквата ви?

– Защо? Вие какви сте? – попита свещеникът и учудването му премина в лека подозрителност.

– Пита кои сме – преведе Лука и зачака отговор.

– Кажи му истината! Ще е грях да излъжем преподобния и то в храма му.

– Приятелят ми е комисар от италианската полиция.

– Какво е направил този мъж? –попита недоверчиво свещеникът и погледът му се спря върху лицето на банкера.

– Нищо лошо, отче. Но, за съжаление, е станал жертва на убийство и моят приятел е натоварен да води следствието.

– Боже Господи! – прошепна свещеникът и бързо се прекръсти.

Французинът взе снимката от ръката на Морати, обърна се така, че върху нея да падне повече светлина, вдигна очи и поклати отрицателно с глава:

– Общо взето, съм добър физиономист, но мога да се закълна, че никога не съм виждал този човек през живота си. Нито в църквата, нито извън нея.

– Сигурен ли сте, отче?

– Напълно – отвърна свещеникът и върна снимката.

Физиономията му бе достатъчно красноречива, така че Анджело нямаше нужда от превода на Лука.

– Питай го откога работи тук?

– През ноември ще се навършат 11 години – отвърна без колебание отецът, щом чу въпроса на френски.

– И през този ден на месеца винаги сте били в църквата?

– Ако ме питате кога ползвам отпуската си, това разбира се не може да стане през най-натоварения сезон, какъвто е лятото. Обикновено си почивам в края на есента и началото на зимата. Майка ми живее в провинцията и използвам тези дни...

– Bien, bien – прекъсна го Анджело, връщайки снимката обратно в джоба си, видимо разочарован от отговорите на свещеника.

Лука побърза да му благодари, след което двамата се насочиха към изхода на църквата под погледа на свещеника.

– Май ударихме на камък, експерте. Нашият банкер не е идвал тук – рече Морати, щом двамата напуснаха обителта.

– Така изглежда – призна Лука и вече се чудеше дали не е подвел Анджело с откритията си.

– Не го взимай толкова навътре! – предугади мислите му Анджело. – По-добре да отидем да пийнем по още едно кафе, хей там отсреща.

Лука се съгласи безмълвно и двамата се отправиха към кафене „Дюкс Магот”.

[1] Продълговата част на християнски храм – кораб.