Иска ми се да имаше кой да ме чуе. Или да ме види. Дори да не издавам звук, всичко в мен крещи, че страдам. И те търся до мен. Замествам те с боклуци, с лутане, с безцелни погледи навън към хората. Да чувах животинските ти навици, за да се муся като глезла. От спомена за теб посягам в празното с движения, наподобяващи разрошване. Косата на вълни от срасналите се слушалки. Загубвам представа за времето, в което чаках да помислиш за мен, настрани от футбола, от компютъра, от ученето, от всичко като се замисля. Опитвам се да правя на инат, за да те хване яд... За да те прояде отвътре, че не си до мен. Дали те мразя? Да бях казала "да", когато ме попита. Щях да триумфирам в болката. Останах вярна на искреността си. Наивната, дето перото във всеки нож вижда. Сякаш исках да вярвам, че страдам заслужено. И в очакване на края изгорях. В очакване на силата отслабнах. Обичах те, пресичайки. Мислех да си обещая нещо в писмен вид, но надали ще мога да послушам дори и собствените си съвети. Ще продължа обаче. Докато ти остана да изчакаш влака, за да не бъда там сама. Ще продължа, сякаш не съм те усещала. Не съм те разбирала. Не съм и очаквала. Нали след залеза идвало слънцето? Започвам за гледам нагоре!