КОГАТО  СИРТАКИТО  ЗАПЕЕ…

            (откъс от "Терминалът")

Понеже  темата за изграждането на  терминал на СО МАТ в Техеран. е свързана с много обемни професионални проучвания от всякакво естество, срещи и разговори с хора от различно ниво, разчети и анализи, обосновки и още куп неща, които по понятни причини няма да  са интересни за основната част от тези, които евентуално ще прочетат написаното, ще ги пропусна изцяло. Само ще добавя няколко изречения.

На последното съвещание, на което трябваше да се подпише съгласувания вече договор за закупуване на терен за изграждане на терминала, внезапно и съвсем неочаквано, нашите хора, които точно за това бяха пристигнали от София  в Техеран, отново започнаха да се двоумят и шикалкавят, въпреки че бяха наясно, че даже на определения и съгласуван по всички точки терен да не построяхме нищо,  след  не повече от година можехме да го продадем поне двойно по-скъпо - просто на продавача в момента спешно му трябваха пари в брой и цената беше изключително изгодна.

Много рядко съм бил толкова ядосан - не се съобразявах с нищо и с никого. Попитах кога всъщност ще се реши въпроса, но така и не получих отговор, което окончателно ме вбеси.

„Тогава не разбирам защо въобще сте дошли в Техеран. При това положение няма защо да се правим на изненадани, когато в същия този Техеран се построи модерен терминал, който ще се изплати многократно и не от някой друг, а точно от СО МАТ, но няма да е негов.”(нещо, което и стана), казах накрая и напуснах съвещанието.

 С това темата “Терминал”, беше приключена, а с нея и съвещанието.

Тома Илчев ме настигна, но убеден, че е съвсем излишно да се опитва да ме успокоява, предложи нещо много мъдро:

„Абе, майната му на терминала, я да отидем да хапнем и пийнем нещо хубаво.”

В това време при нас дойде и Бетц, който, въпреки категоричното ми възражение, бе поканен от българска страна като съдружник при изграждането на терминала. Той, естествено, беше информиран за мнението ми, но в интерес на истината,  точно за говоренето ми в прав текст ме и уважаваше. Може и да му е било писнало от сервизно поведение, включително и от страна на българи, за които даже ми е разказвал разни неща. Личеше, че той също е сащисан от случилото се.

„Ако ще ходите някъде  където може да се хапне добре, може ли да дойда с вас. Тържественото отпразнуване на сделката в „Шератон” и без това се провали.

„Разбира се.”, отговори Томата, страхувайки се не само, че мога да откажа но, че ще си тръгна и самият той ще се чуди какво да прави сам.

На въпроса на Бетц къде ще идем, Томата, който макар и бавно, но значително по-бързо от мен, започваше да си възвръща формата след днешните “странности”, каза,  че това не е тяхна работа и най-добре е да оставят всичко в мои ръце, като предложи да вземем и жена ми. Оставих ги в хотела, а аз отидох да се преоблека и да взема жена си.

Разбира се, отидохме в известната от години гръцка таверна, където вече бях добре познат. Там от доста време свиреше едно фантастично трио - Янис, Христос и Димитрос, които свиреха и пееха като богове. С тях и моя приятел Ацо Вукобатович имаме куп незабравими спомени.

Още щом ме видя, портиерът (иранец) започна да ме приветства по стар персийски обичай, което силно впечатли Бетц, но не и Томата - вече бяхме ходили няколко пъти в таверната.

Щом влязохме в таверната (един чудесно направен по гръцки тертип просторен сутерен), оркестърът спря да свири, момчетата ме поздравиха с “Калимера Христос” и с вдигане на ръка, след което продължиха да свирят и пеят.

В залата вече нямаше свободни маси, но веднага при нас дойде управителят и ме попита чакам ли още някой. Отговорих му, че сме само четиримата, той даде знак и моментално една маса кацна срещу оркестъра, до самия край на дансинга.

Бетц беше като ошашавен. Оставиха аз да избера менюто, а той, Томата и жена ми трябваше да определят напитките. Аз веднага прехвърлих моята задача на управителя, който знаеше най-добре какво, как и кога да се поднесе, още повече че познаваше кулинарните ми слабости.

Яденето беше настина вълшебно, напитките също. По време на вечерята Бетц се опита да разбере защо така изведнъж се прекъснаха преговорите за терминала, но Томата хитро отклони въпроса и ние се съсредоточихме в чиниите и чашите си.

Оркестърът започваше да свири в осем и половина, спираше в единайсет без четвърт, петнайсет минути почивка и от единайсет до един часа без каквото и да е друго прекъсване. Не като нашите оркестри (доколкото вече изобщо ги има), които свирят час, останалото време на маса. Триото получаваше големи пари, но си ги заслужаваше - до голяма степен точно заради него таверната винаги беше пълна.

Дансингът почна да се пълни. Хората плащаха чинии и ги чупеха с удоволствие. Бетц гледаше с ококорени очи. По едно време  оркестърът спря да свири и Янис каза, че специално за мен ще изпълнят любимата ми песен (тези разбойници и добри мои приятели и друг път са ми правили този номер). Управителят пък лично се яви с огромна купчина чинии в ръка, канейки ме на дансинга.

Аз много обичам гръцката музика, все още запазила своята самобитност и в интерес на истината мога да кажа без преувеличение, че по онова време действително играех отлично сиртаки и то най-добре соло. Бил съм много пъти в Гърция, включително и по островите и винаги с най-голямо удоволствие съм гледал как гърците танцуват. Истинският грък не се интересува толкова  от съвършенството на своето изпълнение, колкото от изживяването си, в което влага цялото си сърце. Него  почти не го интересува какво ще е мнението на другите, танцът си е негов и той го играе както най-много му е кеф.

Трябва наистина да опознаеш гръцката душа, за да разбереш върховното блаженство, което изпитват старите “барби”, клатейки се на брега на морето, хванати за рамене и пеейки, при звуците на неизменните бузуки.

Сега обаче още не ми беше минало от ...не знам дори как да го нарека и не ми беше до танци. Хората от салона заръкопляскаха и се развикаха, подканяйки ме да изляза на дансинга. Томата каза да не правя простотии, ами веднага да ставам. Бетц, шашнат от реакцията на “публиката”, също ме молеше да потанцувам. Накрая и жена ми каза да не обиждам незаслужено нашите приятели  и наистина трябва да изляза на дансинга.

В крайна сметка майната им на ядовете, те няма да свършат, но годините да и... ето ме на дансинга, в средата на който вече беше поставен купът от 24 чинии (разбира се, за сметка на заведението). Още при първите стъпки започнаха одобрителните викове, а не след малко се развикаха Томата и Бетц.

При този танц си има много тънкости, но сега не му е мястото да се спирам на тях, още повече, че е най-добре не само да се видят, но и да се почувстват, пък и аз вече съм ги позабравил.

В танца участва всичко – крака, ръце, глава, тяло, очи, лице, наистина всичко. Никаква скованост, просто всяка част от тялото ти е нетърпелива да се включи в изпълнението и то не рязко и грубо, а гъвкаво, плавно и изящно. И най-важното – такова чувство, такова вживяване, че ако наистина си отдаден изцяло на танца, направо стигаш до някакъв особен вид екстаз на духа или поне нещо от този род.

Поклон, при който кракът изписва полукръг. Силен замах с крак, но допирът с пода е направо нежен. Прикляквания до опиране на пода с коляно, удряне с едната или двете длани по пода, удряне с длан по подметката на обувката, разперени като за полет ръце, плясване  с ръце, завъртане, изкусно хвърляне (не грубо удряне) на чиниите, така че не само да се счупят, а да се пръснат на колкото може по- малки парченца. Накрая, при последния акорд, завъртане високо във въздуха на 360 градуса и при приземяването с юмрук разбиваш  останалите чинии от купа.

Когато мелодията свърши, въпреки че играх сам, дансингът бе покрит със счупени чинии. Подгрятата  от изпития алкохол зала направо се взриви. Повечето скочиха от столовете си и викаха „Още!” „Още”. Едва успях да се добера до масата и да седна. За щастие, оркестърът засвири отново и обстановката почна да се успокоява. Бетц не беше на себе си. Томето, запознат вече с тези изпълнения, беше по-въздържан, но явно му беше приятно.

В това време от съседната маса зад гърба ми дойде едно изключително красиво момиче на около  17-18 години, което бях виждал и преди в тази таверна, прегърна ме и ме целуна право в устата, казвайки на английски, че ме обича. Оказа се, че е дъщерята на гръцкия посланик. Взе си стола и седна при мен. Сащисах се. Алкохолът, който бях изпил, за миг напусна тялото ми. Ами сега? Станах да отида при родителите й, но тя с ръка на рамото ми и силно притисната до тялото ми, тръгна с мен. Всички ръкопляскаха. Поклоних се на майка й, кимнах на баща й и започнах нещо да се извинявам, без всъщност  да съм виновен. Те обаче се засмяха много мило и ми отговориха, че дъщеря им ме е  виждала и друг път да танцувам сиртаки тук и щом ме видяла тази вечер с нетърпение чакала да изляза на дансинга. Както и да е, оправих се някак и се върнах при моите хора. Най-доволна беше жена ми, която много се изкефи от моето смущение и още повече се развесели. Така или иначе, но оттогава нямах никакъв проблем с гръцките визи и не ми се налагаше повече, когато пътувам през Гърция, да си оставям паспорта на летището и да ме карат с полицейска кола до хотел.

Когато наближи  десет и четирийсет и пет, келнерите донесоха малка масичка и три табуретки и ги оставиха до нашата маса. Бетц, разбира се, веднага ни погледна неразбиращо, мислейки, че това е някакъв ритуал. Томата обаче го извади от заблуждението му и каза, че след минута триото ще дойде при нас по време на почивката си, както винаги правеше когато бях в таверната. И наистина  тримата чудесни музиканти и прекрасни певци - млади и красиви като Аполоновци, оставиха инструментите си и дойдоха при нас. Бетц не можеше да се опомни. Поръча от най-доброто шампанско и каза, че за първи път наистина е почувствал гръцката музика, на която вече е станал голям фен. Христос  веднага донесе една касета с техни записи и му я подари.

Въобще градусът се повиши и настроението беше отлично. Проблемът с терминала, поне засега, беше захвърлен и тотално забравен. След петнайсет минути момчетата вече бяха на местата си и танците започнаха отново.

Дансингът беше пълен с танцуващи, а келнерите едва успяваха да изметат парчетата на чупените непрекъснато чинии. Само усмихнати, щастливи, леко запотени от танците лица. Всички мъже бяха свалили сака и вратовръзки.

Към дванйсет часа Янис (шефът на триото) обяви, че следват руски песни и романси и ми направи знак, че микрофона е наш. Жена ми веднага стана и помъкна Томата към микрофона, подкрепени с бурни викове от публиката. Хитрата лисица Илчев разбра, че е безсмислено да се дърпа и двамата с жена ми застанаха пред микрофона. Аз пък помъкнах Бетц и се присъединихме към тях. Трио + Квартет.  Започнахме с “Очи чьорные” и залата пак се взриви. Бетц, разбира се, не знаеше думите, но знаеше мелодията  и му стана много приятно, че и той е аплодиран. След това пяхме “Две гитары”, “Катюша”, Подмосковные вечера” и накрая “Калинка”, при което жена ми избута Томето на дансинга, а ние с Бетц останахме „главни певци”.

Знаех, че Томето танцува хубаво и независимо от габаритите си е много пластичен, но това, което видях на дансинга, направо ме изуми. Жена ми трудно можеше да ме изненада, защото беше безспорна танцьорка, но като гледах как Томата с неговите почти 110 кила играе казачок с всичките му прикляквания и т.н., не вярвах на очите си, а Бетц направо щеше да глътне микрофона и само повтаряше “Калинка, Калинка”.

Залата с неистови викове настояваше за още и още. Но като знаех, че вече е изморен и може кръвното му да се е качило много, поведох бандата към масата.

След малко на бара, в дъното на залата, пристигна мъж на средна възраст, който седна на едно от високите столчета. Това беше собственикът на таверната и аз се питах дали пак ще направи познатия ми вече много добре номер. Янис ми беше казал, че идва рядко в таверната. Но винаги когато дойдеше, правеше едно и също нещо. Идваше двайсетина минути преди един часа, когато хората вече трябваше да си тръгват,  сядаше на бара, пиеше “Метакса” седем звезди, наблюдавайки танцуващите и останалите по масите посетители. След това правеше знак на управителя да отиде при него и му даваше указания, а те бяха следните: да отиде до избраните от собственика клиенти и много любезно да им обясни, че собственикът на заведението ги моли, ако имат желание и възможност, след като другите си отидат, да останат, но вече като негови гости. От този момент нататък, избраниците можеха да си поръчат каквото и колкото си искат, но без да плащат. Триото трябваше да свири и пее непрекъснато, та ако ще това да продължи до сутринта. Разбира се, при такива случаи те получаваха една седмична заплата в добавка.

Естествено, минавайки покрай нашата маса, управителят си спести този ритуал. Само се захили и ми показа четири от пръстите на дясната си ръка, което означаваше, че ние четиримата сме поканени. Келнерът донесе сметката и аз платих, въпреки протестите на Бетц, който твърдеше, че ние сме му гости. Мъдрата лисана Илчев му припомни неписаното немско правило, че който кани, той плаща, така че той няма думата.

Когато другите си отидоха и дансингът беше почистен, собственикът благодари на поканените и каза, че те повече не са клиенти на ресторанта, а негови лични гости. След това даде знак на оркестъра, който веднага  започна любимата му песен, при която никой не можеше да излиза на дансинга, ако изрично не е поканен от него. Чак след тази мелодия всеки можеше да прави каквото си иска на дансинга.

Собственикът свали сакото и връзката си, остави ги  на един стол и дойде при мен.

“Хайде Христос”, каза той и двамата се отправихме към дансинга, където управителят и един от келнерите ни чакаха с големи купчини, но този път истински порцеланови чинии.

Хванахме се за раменете и започнахме сиртакито в такъв синхрон, от който и аз самият се възхитих, въпреки  че не за пръв играехме с него така. За съжаление, не мога да опиша удоволствието, което изпитвах, играейки с този мъж. За него, а и за мен, в този момент  не съществуваше нищо друго, имаше  само музика, песен, ритъм, придружени с върховно изживяване и другар, който преживява същото. Сигурно ще прозвучи странно, но ние имахме усещането, че чуваме и песента на сиртакито.

Пущахме се, вземахме по една, или по две чинии и в синхрон нежно ги хвърляхме нагоре, кръстосвайки траекториите им. Те падаха на пода и ставаха на парченца. След това соло игра и пак за раменете. Когато по-късно той ми показа едно наше изпълнение, записано с камера, просто ми се искаше двамата от екрана да са някои непознати мъже, за да мога искрено да им завидя.

Жена ми каза, че всички са стояли като хипнотизирани, възхищавайки се на нашия танц. Ако ми го беше казал някой друг, щях да го приема като тривиален комплимент и нямаше да му обърна никакво внимание, но при нея нямаше лигави комплименти. Тя винаги директно ми е казвала и приятни и много неприятни неща. Зарадва ме не толкова похвалата, а това, че и останалите в залата са изживели, макар и част от нашето чувство и това им е било достатъчно за да бъдат доволни.

След нашия танц, изпратен с див възторг, започна обща веселба. Бетц танцуваше като луд. Помоли ме за негова сметка да донесат каса марково шампанско и аз едва успях да му обясня, че това е невъзможно, тъй като нищо повече не може да се плаща. Шампанско обаче поръчах. Томето, както и останалите, отдавна беше хвърлил  вратовръзката си на стола и леко разгърден демонстрираше рунтавата си балканска гръд, изпълнявайки кръшни движения около една апетитно закръглена дама с дълбоко деколте, позволяващо да се види ритъма на страхотният й бюст. “Неволно”, но за сметка на това доволно често, Томето отправяше поглед към тази хубавиня, но дамата,  усмихвайки се, въобще не се  смущаваше, дори го поощряваше. Добре че преди това го накарах да вземе предписаните от Мичето (жена му ) илачи за кръвно.

Бетц беснееше и чупеше чинии (но вече не порцеланови) и явно беше изхвърлил от мислите си терминали , автомобили, бизнес. Партнираше му една стройна като манекенка жена. Същото се чувстваше и при останалите. Бях сигурен, че основната част от присъстващите никога не са предполагали, че могат да се чувстват толкова свободни, напълно разтоварени от натрапчивите, нерядко неприятни мисли, от дребнавостите на цивилизованото ни ежедневие и не на последно място, че толкова време могат да прекарат на дансинг. Може би и те са „чували” песента на танца.

Ние с жена ми излязохме от дансинга, наблюдавахме тези щастливи лица и се радвахме на техните танцови импровизации. Ако в този момент присъстваше някой добър хореограф, на база на това, което вижда в момента, като нищо би измислил поне десет нови танца.

Най-после, някъде към пет часа, завършихме тази незабравима фиеста. Томето пуфтеше като локомотив, но не забрави да отиде  да целуне ръка на въпросната дама, която за негова почуда и удоволствие мощно го прегърна и разцелува, притискайки зашеметяващия си бюст до гърдите му. Това правеха и   другите, включително и с Бетц беше така, но този факт не впечатляваше никого.

Браво на Костакис(собственика на таверната), че беше успял да направи тези хора, макар и за часове, истински щастливи.

Сутринта отидох в хотела точно когато моите хора закусваха. Бай Слав попита Томата къде е бил, та се е върнал чак на сутринта. Те бяха в съседни стаи и явно е чул, когато той се е прибрал, предполагам не съвсем безшумно. А може Първанов и да е доразработвал идеята за “аморфните товари” и още е бил буден.

Томето много подробно обясни как почувствал, че кръвното му се е повишило, а и усетил, че е тръгнал камък от десния му бъбрек  и решил да се поразходи около басейна, да  се полюбува на прекрасното персийско небе, чакайки досадния камък да излезе. Какъв лъжец!

Веднъж, години по-късно, тримата обсъждаме нещо и Томата разказа на бай Слав какво се бе случило онази нощ и той много съжали, че не е оставил на мира своите “аморфни” товари и не е дошъл с нас. Аз обаче не забравих да му припомня как ме е вбесил тогава за терминала и че точно онази вечер нямаше да е добре дошъл в таверната.

“Е, това вече е минало.”, побърза миролюбиво да каже Томето.

“Вярно че е минало, но Христо е прав. Това беше една от големите ми грешки. Просто ме подведоха.”, отговори бай Слав.

“Знам, но щом не можем да го поправим, по-добре да го забравим. А пък ако вземеш и ни почерпиш по едно питие!, примирено се обадих аз.

“Не само питие, този път аз ви каня в Горублянското ханче. Хайде да тръгваме!, развеселен каза бай Слав и напуснахме обединението.

Все пак, при едно от следващите им идвания в Техеран, ние с Томата, жена ми и командированите при нас момчета, го замъкнахме в таверната. Той остана толкова доволен, че години наред все си спомняше за тази вечер, дори призна, че едва и той не е излязъл на дансинга. Ами да е излязъл. Мир над праха му, но едва ли там „Горе” има гръцки таверни.