Жена ми много добре разбираше душичката на Мишката. Затова за именния ден му подари кола. Една голяма такава, с доста подробности, бяла, с отварящи се врати, със завиващо кормило и метално купе. Обаче истината беше, че металното купе беше доста тежко, а окачването - пластмасово.
Веднага, щом пое подаръка си, за него вече не съществуваше нищо наоколо.
- Еееееееееооооооооооооооооо! Ууууууууу! Бръм-бръм....
Обаче... При един рязък ляв завой колелото изщрака и... до там. Жена ми се ядоса, защото откакто му подари играчката нямаше и час. Взе я и я скри в гардероба.
Седи си Мишката тъжен на пода и на лицето му е изписана цялата мъка на света. Седи и нарежда:
- Не мога да повярвам на очите си! Не мога да повярвам на ръцете си! Да имам кола и да не мога да я въртя... Да имам кола и да не мога да я карам!
В този момент едри сълзи ибликват от очите му и той заплаква с цялата си душа. На жена ми й стана хем смешно, хем мъчно. Извади колата и му я даде отново...