Коледният подарък

Джеймс Евънс слезе по стълбището, бързо се промъкна покрай отворената врата на хазяйката и се озова на улицата. Нае един файтон до площад Ролинтън Скуеър, където се намираше магазина за играчки Хъдсънс. Вече бе купил подаръци за всички, оставаше да избере нещо само за племенницата си Мейбъл. И тази година бе получил покана от леля Мери да прекара Коледа в дома ѝ, там щяха да бъдат и братовчедка му Рейчъл, съпругът ѝ Максуел и малката им дъщеричка. Компания щеше да им прави и братът на леля Мери – генерал Оливър Кармайкъл. Бе избрал ръкавици за домакинята, копринен шал за братовчедка си, луксозно издание на сборник с разкази за съпруга ѝ и кутия с пури за генерал Кармайкъл. А от магазина за деликатеси на Пиджън стрийт бе набавил италиански сушени меса за всички.

Файтонът спря в началото на площада, Джеймс слезе и сякаш се озова на приказно място. Пищната украса на сградата, бляскавите светлинки, зелените гирлянди около огромната витрина с движещи се влакчета, фигурки на джуджета, танцуващи балерини, камиончета, плюшени мечета и лешникотрошачки създаваха вълшебна атмосфера. Отпред бяха застанали група деца с жадни, греещи от вълнение очички, а някои бяха залепили нослетата си на стъклото.

Вътре в магазина звучеше приятна коледна музика и носеше усещането за празник. Джеймс се отправи към красивата кукла на витрината, която бе привлякла вниманието му още отвън. Мейбъл беше едно прекрасно момиченце, будно и умно, но доста затворено в себе си и трудно общуваше с други деца. Джеймс си помисли, че една кукла с ръст почти на дете би помогнала на племенницата му да се отпусне и да играе ролята на нейна приятелка. Той повика продавача, който взе от витрината избрания подарък и двамата се отправиха към щанда.

-         Да я опаковам ли? – попита търговецът.

-         Да, моля! – отвърна младият мъж.

Докато избираше сред многото цветни хартии, Джеймс забеляза, че едно малко луничаво момиченце не откъсваше поглед от куклата с руси букли и стоеше като омагьосано.

-         Мамо, искам да ми купиш тази, която държи чичкото! – обърна се то към младата жена до него.

-         Не може, миличка, тази вече е купена, избери си някоя друга!

-         Но аз искам тази!

Джеймс се поколеба за миг. Погледна отново към детето и молещите му, грейнали очи го победиха. Мейбъл щеше да се зарадва и на друга кукла, а това момиченце искаше точно тази.

-         Изчакайте за момент! – обърна се той към продавача. – Мисля, че видях друга, която повече ще се хареса на племенницата ми.

Протегна ръка и посочи вляво от себе си.

-         И тази е чудесен избор, господине! – каза продавачът и се зае с опаковането на новия подарък.

Джеймс взе готовия пакет и се отправи към изхода.

-         Благодаря! – дочу тих глас зад гърба си, обърна се и видя майката на момиченцето. Тя хвана ръката му, подаде му своята визитна картичка и се усмихна.

….

Леля Мери бе вдовица на покойния вече брат на бащата на Джеймс. Тя винаги влагаше много старание при украсата на къщата си за Коледа и тази година отново не разочарова с изобилие от венци, клонки и панделки.

Икономът Едуард въведе младия мъж във фоайето.

-       Стаята Ви е на горния етаж, господине, до тази на леля Ви. Ще занеса багажа Ви.

-         Благодаря! Бих искал да се преоблека и после да поздравя всички.

Десетина минути по-късно Джеймс слезе в гостната. Още в коридора усети аромата на вкусните печива на Сара, най-добрата готвачка, от чиито услуги леля му имаше щастието да се възползва.

Възрастните се бяха разположили в удобни кадифени кресла, пиеха чай и хапваха сладкиши в ъгъла на огромното помещение. Малката Мейбъл бе седнала на килима с пищни флорални мотиви, а около нея бяха разпръснати кубчета от конструктор. Тя се опитваше да си направи замък, но дребното кученце на леля Мери – Дорис, саботираше строителството.

Огънят в камината бумтеше и разпръскваше топлина и уют. На централно място бе поставена почти триметрова елха, обсипана с позлатени ябълки и орехи, гевречета и хартиени гирлянди. По клонките на дървото бяха закрепени малки свещи.

-         Джеймс, добре дошъл! – топло го посрещна леля Мери.

-         Радваме се да те видим! – извика Максуел, а Рейчъл се спусна и хвана под ръка новодошлия.

Малката Мейбъл изостави недовършения замък и весело изчурулика:

-         Вуйчо Джеймс!

Генерал Кармайкъл леко го потупа по рамото с типичните си по-сдържани маниери.

Младият мъж се присъедини към групата около масата със сладкиши и възторжено разказа за скорошното си пътуване до Франция. Часовете се нижеха и след като обсъдиха новостите в театъра и литературата, Рейчъл предложи да се оттеглят в стаите си за почивка преди празничната вечеря.

Джеймс се изкачи по стълбището и в коридора с изненада забеляза, че вратата на стаята му беше отворена. Надникна вътре и установи, че там цареше пълен хаос. Дрехите му бяха разпилени по целия под, а куклата за Мейбъл лежеше с отчупена глава. В този миг не го вълнуваше кой и защо бе проникнал и какво бе търсил, а единственото му притеснение бе, че нямаше какво да подари на племенницата си.

Повика Рейчъл и ѝ разказа за случилото се.

-         Не знам дали ще успея да открия работещ магазин, но трябва да опитам – каза той.

-         Джеймс, няма нужда, Мейбъл ще разбере! Но какво са търсили в стаята ти? Носиш ли нещо ценно?

-         Не, нямам представа.

После се замисли и изведнъж възкликна:

-         Божичко! Куклата от Хъдсънс! В нея трябва да е имало нещо! Тръгвам. Ще гледам да се върна навреме за вечерята.

……

Рейчъл поглеждаше с тревога през прозореца. Минутите отминаваха една след друга, но от Джеймс нямаше и следа. Хъдсънс бе на не повече от петнадесет минути пешеходно разстояние и той отдавна трябваше да се е върнал. Притеснението, което се бе зародило в нея още при тръгването му, растеше все повече и повече.

Рейчъл изтича в стаята си, отвори стария махагонов скрин, взе малкия си револвер и се втурна навън. Дори не усети как стигна до Ролинтън Скуеър. Площадът бе огласян от коледните песни на групи деца и бе обгърнат от ефирна мъгла, през която се прокрадваше светлината на газовите фенери.

Младата жена влезе в магазина и потърси с поглед продавача, за да разбере дали братовчед ѝ се бе отбивал там.

-         Госпожо, толкова много хора пазаруват днес, няма как да си спомням всички. Казвате, че и вчера е бил тук и е купил кукла, но тогава бе почивният ми ден, съжалявам.

След кратка пауза добави:

-         Все пак мъже рядко купуват такива играчки, затова някои от тях остават в съзнанието ми. Днес действително един господин попита за една кукла, която обаче явно е била продадена вчера, но Ви гарантирам, че това не е бил братовчед Ви.

Рейчъл го погледна въпросително.

-         Знам, защото го познавам – продължи търговецът. – Това бе Арън Уейн, а къщата му е точно на гърба на магазина.

Рейчъл благодари, бързо се измъкна и се отправи към задната уличка. В куклата явно имаше нещо и трябваше да открие мъжа, който се бе интересувал от нея.

Не след дълго спря пред дома с табела „Арън Уейн“, застана до вратата и притаи дъх. Как трябваше да действа? Ами ако всичко бе просто една случайност и мъжът нямаше нищо общо с изчезването на Джеймс? След кратък размисъл Рейчъл напипа дръжката на револвера в джоба на палтото си и дръпна звънеца.

Вратата бавно се открехна и се появи силуетът на мъж около шестдесетте. В миг жената насочи към него оръжието си и извика:

-         Къде е Джеймс? Какво сте направили с него?

Мъжът стоеше вцепенен, устните му леко помръдваха и се опитваше да каже нещо, но не излизаше никакъв звук.

-         Говорете! – настояваше Рейчъл и го гледаше заплашително.

Най-сетне той успя да промълви:

-         Аз…..аз….нищо, само му дадох малко приспивателно…

-         Нищо ли? Това нищо ли е? – ядоса се младата жена.

-         Налагаше се!

-         Престанете! – изкрещя Рейчъл. – Сега ме заведете при него и после ще си платите, господин Уейн!

Мъжът вече съвсем се облещи от изненада.

-         О! Сега разбирам, Вие търсите господин Уейн…

Рейчъл се стъписа.

-         Моля?

-         Вие търсите господин Уейн, а той е горе….

-         А кой сте Вие? Нали казахте, че сте упоили Джеймс?

-         Мислех, че става въпрос за Джеймс Бейкър, когото лекувам от нервен срив. Аз съм доктор Кларк и съм тук, за да помогна на господин Арън Уейн, който вчера е бил жестоко пребит.

-         Пребит ли? – изтръпна Рейчъл.

-         Да, никак не се учудвам – каза мъжът и стрелна поглед към ръката на жената, която още стискаше револвера.

-         Аз…..съжалявам! – промълви тя и разказа за случилото се в стаята на Джеймс, за подозрението им, че в куклата е имало нещо, както и за изчезването на младия мъж.

-         Елате, ще Ви заведа при Арън.

…..

Мъжът говореше трудно, но съзнанието му бе съвсем ясно.

-         Както знаете, името ми е Арън Уейн и съм журналист във „Дейли газет“. Наскоро попаднах на следа, уличаваща във финансови измами Джордж Рейнолдс, един от най-доверените съветници на кмета. Бяха ми нужни доказателства, за да мога да публикувам разобличаващата статия и вчера сутринта се срещнах с един от служителите му, който ми предостави разписки, разкриващи престъпленията. Крачех доволен към дома си и нямах търпение да се заема с писането, когато на площад Ролинтън Скуеър забелязах, че ме следят трима от подчинените на Джордж Рейнолдс. Бързо се мушнах в магазина за играчки Хъдсънс, там видях една огромна кукла, незабелязано разкачих главата ѝ и поставих вътре разписките с идеята да се върна по-късно за тях. Но когато излязох от магазина и свих от площада към тясната улица, водеща към дома ми, мъжете ме настигнаха и знаете какво се случи после. По разбираеми причини не успях да потърся куклата вчера, затова днес отидох в Хъдсънс, но някой вече я беше взел.

-         Този някой е бил братовчед ми Джеймс – с тревога промълви Рейчъл. – Какво ли са му направили?

-         Тези хора са много опасни, но не виждам какво могат да искат от братовчед Ви, след като вече са взели разписките от куклата.

-         Може да се опасяват, че той е знаел….А и самият факт, че Джеймс изчезна вдън земя…..

Отново някой позвъни на вратата.

-         Аз няма да отворя този път – натъртено каза доктор Кларк и повдигна брадичка.

-         Е, добре, аз ще отида - съгласи се Рейчъл.

Спусна се по стълбището, като здраво стискаше револвера си. Рязко отвори вратата и го насочи към лицето на госта.

-         Джеймс! – възкликна учудено тя. – Какво правиш тук?

-         Първо ми кажи ти какво правиш и какво е това в ръката ти?

-         Ела да те запозная с някого! – каза младата жена и поведе братовчед си към горния етаж.

Набързо преразказаха на Джеймс историята с разписките.

-         Но къде беше ти и как ни намери? Реших, че някой ти е сторил нещо лошо.

-         Сам се бях досетил, че в куклата е имало нещо важно. Но на път към магазина си спомних, че първоначално бях избрал друга играчка, която отстъпих на едно малко момиченце. Ако някой ме е наблюдавал отвън, той е видял през витрината, че купувам нея и не е разбрал, че после съм я сменил. Беше много вероятно ценното нещо да се намира в онази кукла, а не в тази, която купих. И тогава, когато после са проникнали в стаята ми, вероятно са останали разочаровани. Но това означаваше, че ще продължават да търсят и следователно съществуваше риск за малкото момиченце и майка му. Затова реших да отида първо при тях. Споделих им за опасенията си и заедно разглобихме куклата. Обаче тям нямаше нищо!

-         Но как ги откри? – поинтересува се Рейчъл.

-         Когато отстъпих куклата, майката ми благодари и ми даде визитна картичка, не беше никак трудно. След като установихме, че тяхната кукла нямаше тайнствено съдържание, се примирих, че въпросната ценност е била в моята кукла и е била задигната от крадците. Затова тръгнах към Хъдсънс с идеята да купя нов подарък за Мейбъл и после да се присъединя към празничната вечеря на леля Мери. В магазина обаче продавачът пожела да узнае името ми и сподели, че една много притеснена дама е разпитвала за мен. Беше убеден, че тя е тръгнала към дома на Арън Уейн на задната уличка.

-         Ако ми опишете двете кукли, лесно ще Ви кажа в коя от двете сложих разписките – обади се журналистът.

-         И двете бяха големи почти колкото дете, но едната беше с руси букли, а другата, която взех със себе си - с оранжеви плитки.

-         Да, били са във Вашата!

-         Ами след като вече са намерили това, което са търсили, смятам, че можем да бъдем спокойни и за себе си, и за момиченцето и майка му. Жалко е, че разписките ги няма, но вероятно ще успеете да се сдобиете с нови доказателства – каза Джеймс.

След малко допълни:

- Мисля, че е време да празнуваме!

…..

Леля Мери, Максуел, Мейбъл и генерал Кармайкъл бяха ужасно притеснени и тъкмо се канеха да се обадят в полицията, когато Рейчъл и Джеймс се появиха на вратата.

-         После ще Ви разкажем всичко – каза младият мъж. – Мейбъл, ето нещо за теб, надявам се да ти хареса – продължи той и подаде огромен пакет на момиченцето.

С нетърпеливи пръсти то разкъса хартията, прегърна новата си кукла и щастлива усмивка озари лицето му.

Джеймс реши да се отбие до стаята си и да вземе останалите подаръци, които бяха в що-годе приличен вид. Сети се и за италианските пушени меса. За съжаление обаче не ги намираше. Усърдно продължаваше да търси навсякъде, но деликатесите липсваха. Зачуди се къде ли се бяха дянали и изведнъж се сети.

Разбира се, че никой не беше проникнал в стаята му. След като бяха пребили Арън Уейн, очевидно престъпниците нямаха представа, че разписките са скрити в куклата. Какъв глупак беше само!

Затича се по стълбите и влетя в гостната право на мястото, където лежеше Дорис. Злосторникът беше малък, рошав и лаеше. И обичаше италианско месо.

Джеймс повдигна леко възглавницата, която служеше за легло на кучето и забеляза няколко документа.

Отправи се към антрето и бързо позвъни на Арън Уейн. Щом се чу отговор от отсрещната страна, Джеймс весело каза:

-         Мисля, че имам за Вас прекрасен коледен подарък!