Коледно желание ли?

 Дойде време и аз да украся коледната си елхичка и винаги когато правех това си мислех за желанията, които ме обземаха през всяка предстояща Коледа. В момента обаче установих, че нямам нито едно такова...
   Вадех и разопаковах грижливо играчките и ги оглеждах. Колко Коледи изживяха и с всяка една се променяха все повече и повече. Винаги купувах нови и все по различни. Странно нещо е животът и спомените от тези празници. Задушевната домашна атмосфера, топлината от огъня в камината, празнично украсената маса, свещичките, грейналата в светлини елхичка...
    Минаха толкова щастливи години и за пръв път загубих коледното си желание. Обичах Коледата, вярвах в коледния дух, обожавах да правя подаръци и в дните преди Коледа усърдно обикалях магазините. Никога не купувах неща от първа необходимост, просто с подаръците работеше фантазията ми и с тях отправях послания и пожелания. Държах да бъдат оригинални и поднесени в подходящото време и на подходящото място. Обичах  да изненадвам приятно и да се забавлявам с тях и знам, че и тази Коледа няма да бъдат само плод на фантазиите ми. Интересното е, че липсва желанието, което винаги ме е съпътствало досега, може би е така, защото е друго коледното настроение, прихванало от суматохата на претоварените сиви забързани делници. И как няма да е така, като наблюдавам загрижените лица на околните за предстоящите пазарувания, като виждам, че живеят един замрял живот с изтекъл срок на годност. Естествено  разбирам защо е това програмиране на някои от тях по европейски стандарти, вследствие омръзналите им  традиционни празници с остарели разбирания. Забравихме май дребните нещица около нас самите и си затворихме очите за чуждото щастие, мислейки само за собственото. Вечно пропускахме истинските радости, оправдавахме се, че все не е стигнало времето или възможността да ги отбележим. Допълнително натежава и факта, че все се съобразявахме с околните и все нещо се случва в последния момент, а всъщност консервирахме ли успешно живота си за в бъдеще, правихме ли планове, сякаш настоящето не е толкова важно. Добре, че не изконсумирахме любовта си без остатък, а си я вкусвахме на малки глътки и още по-добре, че не рециклирахме сърцата си, като за последно за пред чуждите очи.  Но, чупихме надеждите, като стъкло пред собствените си прагове и проклинахме се за последствията. Не се ли уморихме да се претопяваме, като пластмаса, за да се внедряваме за бъдещи нововъведения. Не умирахме ли понякога от болка, но стискахме зъби и се усмихвахме. След много изтормозвания губехме, но не си признавахме и макар, че сме изтощени от умора на инат оставахме прави. Вече не премълчаваме, дори не изчакваме мнения, а се опълчваме и втурваме веднага да оспорваме истината. Коя истина, обаче? Борбата за оцеляване иска безкрайно много жертви.
                        Дядо Коледа,
моля те, помогни ми тази Коледа да изтегля печелившия си лотариен  билет за живота. Този път ще го прахосам по различен начин и с любим човек. Дай ми шанса да махна заблудата от себе си и да повярвам отново в истината. Помогни ми да разруша лъжата и да си купя опаковка надежда с надпис "Спира болката и усмихва на часа" и да я подаря на всички нещастни хора. Дай ми утеха, че ще донесеш на всички по равно от здравето, радостта, щастието и успеха. Нека има повече влюбени и щастливи хора и покрай тях да се чувствам щастлива и аз...