Случи се в една лятна вечер, донесла много емоции на тримата приятели - Василена - 16 годишна, Ваня на 17 години и Иво на 20. Какво по-хубаво за тийнейджъри от посещение на открита лятна дискотека, в средата на юли. Двете госпожици, успели да омаят своите родители и озовали се в бляскавата среда на танците и забавленията. Иво бе изхарчил всичките си пари, но не смееше да си признае и твърдеше, че иска да се поразходи пеша до дома в 4:00 сутринта. Дискотеката, намираща се на 30 минути от центъра на града, изпращаше поситителите си, които чакаха нетърпеливо такситата пред входа й. А нашите трима познайници, хванати под ръчички, вървейки се отдалечаваха от нея и смеейки се си припомняха преживяното. Ваня и Василена не можеха да оставят своя приятел да се прибира сам по това време, та решиха да го охраняват по пътя за дома и без да се замислят, любуваха се и те на разходката.
Вървяха в края на шосето, по един от главните булеварди в малкия им град. Беше пусто и тихо. Чуваха се само техните звънливи гласове и смеха им. Някаква лъскава кола профуча от другата страна на пътя и те не обръщаха внимание, до преди да забележат, че шофьорът направи обратен завой и подкара колата в плътното до тях. Возилото се движеше бавно, в ритъма на техните стъпки. Децата се спогледаха , но продължиха. И Василена, по страхлива по природа, погледна плахо към превозното средство. Единият прозорец бе свален и от там се показваше една глава. Тя видя - мъж на около 30 години, с дебел врат и тъмна кожа. Той се взираше някак жадно в тях... Отпред двама и още двама на задните седалки и всички изглеждаха по един и същ начин. "Това са хора, от които трябва да се страхуваме" мислеше си Василена, когато те подкрепиха нейните разсъждения:
- Накъде сте тръгнали, сладурани? Късно е вече! Искате ли да ви закараме?
И тримата приятели живееха в квартал, където често се спречкваха с такива хора и знаеха, че в подобни моменти най-доброто решение е да се опитват да не ги забелязват и да продължат по пътя си.
Героите ни си обмениха погледи пълни с притеснение и Василена и Ваня стиснаха ръцете си силно. Те ускориха крачка. Не говореха и не се смееха вече, само вървяха и се надяваха колата да си продължи, но тя се движеше на метър от тях, без да се отдалечава. Единият от лошите извика:
- Ей, пикльо! Не са ли ти множко две жени! Дай поне едната на нас.
И колата отби встрани, малко зад тях. Василена прошушна:
- Бягайте!
И Тръгна първа напред, а другарите й я последваха. И като страшна сцена от филм - те бягаха, а недоброжелателите крачеха бързо зад тях. Децата завиха наляво, където беше "градската градина". Зелена и красива през лятото, те се втурнаха към нея, като към място, където могат да се скрият, като тяхно спасение! Уплашени до смърт, не знаеха накъде да бягат. А какво ли ги очакваше, ако ги настигнат четиримата мъже?!
- Елате тук!
Каза Иво с треперещ глас и клекна зад един храст. Момичетата не знаеха дали това е решение на проблема, но поради липса на друга идея го последваха. И сега те се криеха зад зелинината, не обелвайки и дума. Само тежкото им дишане се прокрадваше. Чуваха се и стъпките на "онези". Очите им бяха пълни със сълзи. . .Ваня наум казваше молитвата, която бе чувала от баба си. Бяха готови за най-лошото. Иво мислено проклинаше постъпката си, да тръгне по това време пеша и изпитваше ненужна в момента вина от цялата ситуация, в която бяха изпаднали. Стояха неподвижни, като че ли се сляха с зеленината около тях. Не чуваха вече стъпки, но не смееха да се покажат. Ваня побутна Иво и посочи надясно:
- Там има някой!
И Василена изпищя, а момчето затисна устата й с ръка.
- Изплашена си и ти се привиждат образи. Там няма никой!
Говореше уверено Иво. Наистина вече нямаше! Мъжете си бяха отишли, но бяха оставили след себе си страх и ужас в очите на децата. Какви ли мисли не се преплитаха в главите им, докато се криеха от неизвестното. Размишляваха над стойността на живота и лекомислените от тяхна страна действия, над различията в хората, над доброто и злото...
Приятелите вече половин час се криеха в тяхното убежище. Ваня се изправи и махна с ръка, твърде несигурна в действията си, но даде знак да продължат. Полуживи те се запътиха към най-близката пиаца за таксита.
Колко страх има по този жесток свят! Колко трудности се изпречкват на пътя ни. Как знаем, че сме живи, след като във всеки миг от съществуването си сме в очакване на най-лошото.
Тримата си обещаха, че няма да казват на никой за преживяното. Имаше ли значение. Беше ясно, че нищо добро не ги очакваше, ако се бяха срещнали отблизо с тези хора...
Беше първата вечер, в която момичетата прекарваха по това време извън дома си. И последната за лятото! И двете не пожелаха повече да ходят там. Тази история бе донесла твърде твърде много ужасяващи чувства, за да се осмелят отново да се подложат на такива ситуации, пълни със страх и безнадежност!
© Веселина Костадинова Все права защищены