Скоро вуйчо Михал капалдиса Колю в кръчмата на Георги Моралията. Всяка Божа утрин в кафенето отскачаше бай Пенчо Славейков. По туй време той беше учител в мъжката гимназия. Тази сутрин дойде по-рано и извика Колчо.
- Чуй, Колчо, що ше ти река! Що не идеш от време на време в школото? Има кво да видиш и чуеш.
- Не мога, господин учителю. Ей на, геченеша мене чака - изрече той и затърча край масите.
На другия ден Славейков наново пак дойде. Седна на миндера. Протегна нозе на рогозката и отпи глътка от турското кафе. След което облиза устните си с върха на езика.
- Колчо, де си, чедо? Ела при бая си Петко да му речеш, ше идваш ли в школото?
Отговор не последва. Колчо беше се сгушил до големия чинар. Чу се и гласа на Моралията.
- Айде, джанъм, де се дяна, бре? Бърже да носиш оканиците със сливовицата!
Момчето хукна, защото не искаше Моралията да го гълчи. Беше му харно тук, в тази кръчма, закадена от дима на тютюна. Имаше кво да учи от бая си Гьорги. Голям тертеплия беше той! Винаги чист и ...