Скоро вуйчо Михал капалдиса Колю в кръчмата на Георги Моралията. Всяка Божа утрин в кафенето отскачаше бай Пенчо Славейков. По туй време той беше учител в мъжката гимназия. Тази сутрин дойде по-рано и извика Колчо.
- Чуй, Колчо, що ше ти река! Що не идеш от време на време в школото? Има кво да видиш и чуеш.
- Не мога, господин учителю. Ей на, геченеша мене чака - изрече той и затърча край масите.
На другия ден Славейков наново пак дойде. Седна на миндера. Протегна нозе на рогозката и отпи глътка от турското кафе. След което облиза устните си с върха на езика.
- Колчо, де си, чедо? Ела при бая си Петко да му речеш, ше идваш ли в школото?
Отговор не последва. Колчо беше се сгушил до големия чинар. Чу се и гласа на Моралията.
- Айде, джанъм, де се дяна, бре? Бърже да носиш оканиците със сливовицата!
Момчето хукна, защото не искаше Моралията да го гълчи. Беше му харно тук, в тази кръчма, закадена от дима на тютюна. Имаше кво да учи от бая си Гьорги. Голям тертеплия беше той! Винаги чист и избръснат, с запретнати ръкави на бялата риза. Никога не забравяше да турне и черната вратовръзка.
Моралията взе стомната с вино. Изплакна чашите в кофата с вода, напълни оканицата и току подхвана:
- Айде бре, Колчо! Айде бре, джанъм! Носи ги ей там, на оная маса! Че на бая ти Пандо ше му изтикат зъркелите.
От масите се провикнаха:
- Момче, чуеш ли? Ела, насам! По-бърже! Кво си са затуткал?
Бай Станчо Арабаджията отпусна глас и запя: "Тежко вино дайте, та дано аз забравя!"
Колчо обичаше тия хора, а най-вече пролетите. Тогава Моралията изнасяше под чинарите няколко мраморни маси с извити крачета и хората сядаха край тях на мохабет.
Един ден дойде Стоица Актарина и започна:
- Аз, казва, да знайте, бях в Руско. То било голяма работа туй Руско, бре! Голямо чудо! Ей от там са тия кожи. А кви басми има! Разгеле, иде коконата на Марко Арабаджията.
- Речи, чедо, що ше ти ареса!
- Аз ида за мама от твойте кожи да купа.
- Иди, чедо, при Арабаджийката и ù речи, да са отбие утре по видело у дома! Кви кожи ше ù покажа! Айде, джанъм, върви, че кво та зъркат!
- Сус бре, нямате ли срам? Остаряхте, а акъла ви в гащите. Разгеле, видите ли кой иде?
Чарабиш Садетин, облечен в новата си премяна, беше вирнал глава. С дълъг кюрк, тесни шалвари, червени ботуши с черни резки, напукани отгоре, прекоси двора и се шмугна в пивницата. Белият му фес беше усукан с бяла шамия, а увисналите му краища предаваха върху израза на лицето ме кюртска похотливост. Отдире на пояса висеше кутията с тютюна и чибука му. Настроението му явно идеше от повечето ракийца, която беше глътнал на идване. Латерната залудува в ръцете му. Мелодиите една след друга се сменяха. Очите му бяха кръвясали, а погледът му - помътнял. В един миг приклекна на колене, вдигна към тавана ръце сякаш се молеше на Аллах и падна върху пода. В кръчмата стана тихо. След минута всичко се раздвижи. Садетин лежеше на земята като една песъчинка на морския бряг. Връхлита буря и тя потъва в дълбините, без да остави и диря след себе си.
Това е всичко, което човек оставя след своята кончина.
© Мария Герасова All rights reserved.