21.

Пресичайки улицата, за да влезе в парка, една кола едва не го удари и с клаксона си го “изведе от казиното” и върна на зебрата. Погледна часовника си. Беше минал още половин час, половин час, през който като на кинолента си беше представил случилото се от първата до последната вечер в казиното. Последната, която всъщност беше снощи до 3 часа тази сутрин. Смътно си спомняше как се беше прибрал, след като беше проиграл всичко и поиска назаем 5 лева от една колежка на Стефка, за да се прибере с такси. Добре, че днес почиваше и се събуди чак в три следобед. Още не можеше да повярва на случилото се и пребърка всичките си джобове с надежда да му е останал някой лев. За голям късмет намери в един от вътрешните си джобове 60 лева, с които щеше да си плати сметките за ток и вода, защото последния срок изтичаше днес  и щяха да му останат 10 лева.

Какъв разкош!!!!

Но за посещение на казиното не можеше и да помисли. Трябваше да чака заплатата си след два дни. Но пък понякога се случват и чудеса.

Незнайно защо, тези странстващи музиканти му бяха дали тъй необходимите 50 лева, за да отиде пак в казиното тази вечер.  До осем оставаше час и половина. Смрачаваше се. Влезе в парка, който беше в края на града. Много малко градове в България притежаваха такива места за отдих и почивка. В началото на парка се намираше епархията на Владиката. Предишния беше починал преди  няколко месеца и сега имаше нов Владика. Николай беше кръстен лично от стария Владика и пазеше много добри спомени за него. Той беше свят човек и всички свещеници и миряни го обичаха и почитаха. За новия се носеха разни слухове, че пиел много и ходил по жени и то не само в девическите манастири.

За да навлезе в парка на мястото, където обичаше да ходи най много, трябваше да мине край епархията. Почти вече беше станало тъмно. В мрачината забеляза, че от задния вход на епархията излизат работници и изхвърлят до кошовете за боклук какво ли не. Николай веднага разбра, че новият Владика изхвърля всичко старо от предшественика си. Кошовете бяха пълни, а до тях имаше три купчини. В една от купчините му се стори, че нещо свети. Доближи се. Разрови се в боклука и попадна на малък куфар, който излъчваше невидима светлина. Веднага го взе и побягна.

Мислеше, като се прибере вкъщи, да види какво има в него.

22.

Той беше “видял” невидима светлина.

Всяко нещо на този свят има две страни: видима (или външна), и невидима (вътрешна). И както при седемте тайнства, установени от Светата Православна Църква, към видимата спадат, например, при Кръщението – водата; хлябът и виното при Евхаристията; Светото миро при Миропомазването, а към невидимата – възприемане на благодатните дарове на Св. дух, които са различни за всяко тайнство. Така при покаяние се дава благодат, която очиства от греховете, при брака благодат за раждане и възпитание на децата.

В случая той беше “видял” от външната страна някакъв си куфар, а от вътрешната му – невидимата благодат на Господа.

23.

Не живееше далече и бързо се прибра вкъщи. Апартаментът му се намираше на 6 етаж, на юг,с панорамен изглед към града, а на север към парка.

Разтреперан, постави куфара на масата. Обзе го чувство, което беше изпитвал и друг път. Но кога и къде?! Внезапно си спомни. Преди година се беше включил в една ремонтна група, с която посети българския манастир Свети Зограф в Атон. Винаги, когато минаваше покрай вратата на библиотеката, където се съхраняваше най-скъпоценното съкровище на манастира “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски, неволно потръпваше. Как му се искаше да я види, да я пипне с ръка. Но нито веднъж не се реши да почука, за да му отворят.

И там, всред величествената природа, имаше моменти, когато този уединен живот на монасите, отдадени на Бога му харесваше и се виждаше как, отегчен от живота, е в една от килиите на манастира и се моли...

Но това време още не беше дошло.

“И дано да не дойде скоро” – си помисли той, отваряйки куфара.

24.

Куфарът имаше три прегради.

В първата...

... бяха скътани съвсем нови архиерейски одежди.

Седем на брой. Колкото са даровете на св. Дух. А именно: стихар, епатрахил, пояс, наръкавници, сакос, омофор и набедреник.

Николай ги разгъна със страхопочитание. Знакът беше ясен. Неведомата ръка на Господа го беше посочила за духовен наследник на починалия Владика.

Две от одеждите сакос и омофор бяха характерни само за епископския чин. Тях ги разгледа по-внимателно. Той знаеше, че сакосът в духовен смисъл означава вретище и с цвета си напомня червената риза, в която е бил облечен Спасителят. А можеше и той да облече някога такава риза, но като че ли на него щеше да му приляга повече усмирителна.

Омофора беше широк и дълъг плат с множество изображения на св. кръстове, който той преметна през раменете си и краищата му се спуснаха пред него и отзад. В духовен смисъл той изобразяваше заблудената овца, каквато несъмнено беше и той.

С тези дрехи той можеше да извършва служби и да благославя града.

Но му трябваше още нещо.

Внимателно отвори втората преграда.

25.

В него имаше богослужебна кадилница, изработена от месинг, позлатена и пищно украсена с орнаменти и цветни камъчета, с поставени на нея дванадесет звънчета, които разбуждат позадрямалите богомолци при всенощните бдения. А при него да прогонят нощните му комарджийски похождения.

Имаше на пакетчета гръцки тамян и малки, кръгли хапчета пресовани въглища.

Но това, което прикова вниманието му беше правоъгълна метална кутия с размери 15 на 10 на 3 см., която излъчваше невидима енергия. Той знаеше, че съгласно известното уравнение на Айнщайн (E=m.c2) енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Или ако умножи масата на тази вълшебна кутия по скоростта на светлината на квадрат той щеше да притежава енергия, с която да бъде способен да преобрази света.

В такъв горе-долу вид бяха мислите му преди да я отвори...

26.

Не му беше много трудно да отвори кутията. Даже му се стори, че капакът сам се надигна и падна настрани. Вътре имаше сгънато на четири правоъгълно парче плат от коприна. Прекръствайки се, го разгъна и положи на масата.

Целият изтръпна. Това беше Антиминс. Един от свещените предмети при богослужение. Досега не го беше виждал толкова отблизо. По време на литургия със затаен дъх следеше как свещенослужителят излиза с дискос с чаша вино и хляб, символизиращи кръвта и тялото Христови и влизайки през царските двери (централната врата на олтара) ги полага върху Антиминса и произнася тайнствените думи, чрез които става освещаването на хляба и виното и те се превръщат в тяло и кръв Христови. Даже понякога му се струваше, че вижда как лъч от Христос слиза върху тях и ги освещава. Той знаеше че без Антиминс литургия не може да се отслужи и всъщност Антиминсът замества Светия престол, който е символ на Христовото погребение и възкръсналия от този гроб Спасител. И върху камък да се постави, играе ролята на олтар, а от духовна гледна точка означаваше неведомото присъствие на Божията Благодат и на самия Бог.

В горната част на Антиминса трябваше да има зашита костичка от светец. Интересно му беше да види на кого е. Беше удивен от това, което прочете “Агнец-жертва, зашити мощи на св. Николай”.

И така свише имаше мощи и на своя ходатай. А с дрехите и Антиминса можеше да извършва свещенодействия. Предколедната нощ беше далече, но той си представи как облича владишките дрехи. Разстила Антиминса на масата и вместо дискос с чаша вино и хляб поставя обичта си към този изстрадал български народ, мамен и лъган от сегашните и миналите управници и ги благославя за по-добър живот.

27.

Оставаше още една преграда. Третата... Какво ли щеше да намери там!?!

Отвори я с треперещи пръсти. Имаше три ярешки кожи, завити на рула, пристегнати със златни конци.

Отвърза първото. На нея бяха нарисувани странни йероглифи и имаше чертеж. На Николай не му беше трудно да отгатне какво беше това: карта на златно съкровище със знаците на тайнственото хайдушко писмо.

Разви другите две рула. Оказа се, че това са три отрязъка от една и съща ярешка кожа. Постави ги едно до друго и пред него блесна цялата карта. И все пак имаше думи, които бяха написани на латински. Отгоре с големи букви прочете:  Вълчан войвода. На чертежа имаше рисунка на седем  стаи. В една от стаите беше нарисуван змей. Досети се. Беше чувал за това съкровище на Вълчан войвода със седемте  стаи, пълни с несметни богатства. А и особено за змея в едната стая: дълъг седем  метра, дебел 70 см, направен от восък със люспи – ха-ха-ха – златни жълтици.

Именно това съкровище беше обещал Вълчан войвода на руския император Николай първи, ако освободи България от османския поробител. А дали сега той, който също се казва Николай, не беше призван да изпълни желанието на Вълчан войвода, като намери съкровището и плати дълговете на България, за да процъфти живота в неговата родина. В този момент изобщо не мислеше: а дали ще има някой да плати неговия дълг към банката. И както е тръгнало, няма ли и да загуби единствената си собственост – апартамента, купен с толкова труд от неговите родители.

Мелодията на телефона му за позвъняване (камбаните на AC/DC) го сепнаха.

Беше Стефка.

28.

– Защо не ми каза? – чу разтревожения ù глас. – Ще дойдеш ли? Какво става?

Той погледна към часовника на стената. Улисан в разглеждане на находката си, неусетно беше станало 10 часа.

– Идвам – отривисто ù отговори.

И започна внимателно да връща пак всичко в куфара. Когато прибираше трите ярешки кожи, в третата преграда забеляза в ъгъла нещо, което беше пропуснал. Пожълтял лист, сгънат на четири. Разтвори го и с изненада видя това, което му трябваше, за да разчете тайнственото хайдушко писмо. На всеки знак от хайдушкото писмо беше означено на коя буква, цифра или дума отговаря. Прибра всичко и радостен, че ще може да разшифрова къде е скрито съкровището на Вълчан войвода, тръгна към другото, може би още по-голямо съкровище.

А нямаше ли да остане най-накрая с празни ръце?

29.

Смяната ù започваше в осем вечерта, но Стефка отиде по-рано, за да се преоблече и подготви за работа. Предишната вечер (злополучната за Николай) се беше наложило да отсъства поради болки в долната част на корема и кръста. Беше ù “дошло”, а  имаше болезнена менструация, особено през първия ден на цикъла. Какво ли не пробва: аспирин, парацетамол, аулин и спазмалгон, но единствено противовъзпалителните – ибупрофен и напроксен ù подтискаха болката. Лекуващият лекар ù беше казал, че обикновено при такива случаи болките преминават след раждане. А тя беше чела някъде, че изчезват и когато едно момиче бъде “отворено”, защото на 20 години, тя беше още девствена.

30.

Но тя не искаше, както други момичета, просто ей така да се отърве от тоя “срам” и да легне с някой, който да я отвори. А искаше търпеливо да изчака, докато се появи онзи, който ще оцени “подаръка” и няма да ù се подиграе. Затова с предишните си приятели се правеше на горда и недостъпна и никога не достигаше с тях до края в интимната си близост. Всичко свършваше с прегръдки и целувки.

Но имаше и друга причина. Тя не искаше да загуби не само физическата си, но и духовната си девственост. Тази, която е като непревземаема крепост, скътана дълбоко в сърцето и с никого несподелена. Най-съкровеното място, където всеки от нас пази спомени, разочарования и малки тайни. И както с физическата, така и с духовната, въпросът беше кога ще се появи човек, който може да допусне там.