Беше есен. Тогава още обичах есента. Топлата, настръхващата, цветната, мъгливата.
Бях сама навън. Наоколо се гонеха и пищяха деца. Момче в клин и слушалки на ушите профуча край мен. Въздухът се раздвижи и стана на пластове. Ароматизатор за дрехи, афтършейв, хормони. Няколко чифта ръце се протегнаха в далечината и един хартиен фенер се понесе тромаво нагоре, като че ли не беше сигурен за посоката си.
"Искам да се влюбя!" си пожелах спонтанно.
Фенерът пламна, завъртя се и падна в тревата.
Бях си присвоила чуждо желание...
безметежност...
Помня, че заваля изведнъж. Бързах към квартирата, търсех ключовете, треперех. Капките биеха гърба, лицето ми. Исках да сваля мокрите дрехи.
Той чакаше долу. Приятел на съквартиранта ми. Жан...
Двадесет, шестнадесет, дванадесет, десетгодишен... За мен винаги беше и си остана дете, макар че нямахме голяма разлика. Някави си три, пет, осем години.
Отбиваше се често. Дългокос, мълчалив, стеснителен.
– Защо стоиш под дъжда?! Хайде, идвай!
Затичахме се нагоре ...