Контури

Беше есен. Тогава още обичах есента. Топлата, настръхващата, цветната, мъгливата.

Бях сама навън. Наоколо се гонеха и пищяха деца. Момче в клин и слушалки на ушите профуча край мен. Въздухът се раздвижи и стана на пластове. Ароматизатор за дрехи, афтършейв, хормони. Няколко чифта ръце се протегнаха в далечината и един хартиен фенер се понесе тромаво нагоре, като че ли не беше сигурен за посоката си. 

"Искам да се влюбя!" си пожелах спонтанно. 

Фенерът пламна, завъртя се и падна в тревата. 

Бях си присвоила чуждо желание...

безметежност...

Помня, че заваля изведнъж. Бързах към квартирата, търсех ключовете,  треперех. Капките биеха гърба, лицето ми. Исках да сваля мокрите дрехи. 

Той чакаше долу. Приятел на съквартиранта ми. Жан...

Двадесет, шестнадесет, дванадесет, десетгодишен... За мен винаги беше и си остана дете, макар че нямахме голяма разлика. Някави  си три, пет, осем години. 

Отбиваше се често. Дългокос, мълчалив, стеснителен. 

– Защо стоиш под дъжда?! Хайде, идвай!

Затичахме се нагоре по стълбите. Обърнах се и видях как се опитва да стъпи в мокрите следи от обувките ми. Засмях се, но на дъното на смеха ми се утаи усещане за предопределеност.

импулси...

Пуснах го да влезе. Облегнах се на стената. Имах нужда да  поема въздух и...

– Искам те! Искам да те разгледам, моля те! Само това...

Знаех, че не сме сами. Преглътнах го. Стоеше пред мен мокър, нещастен,  смален. И тази негова свенливост, Господи! Идваше ми да се пресегна и да я разкъсам! Исках да я видя на пода измачкана, безполезна,  осквернена. 

Натежах. Прималя ми. Хванах ръката му и я плъзнах по капките върху лицето си. Целунах дланта му. Пареше. Докосна с палец ъгълчето на устните ми, затвори очи и наведе глава. 

подчинение...

Не чухме котешките стъпки на Пол. Усетих топлия му дъх по врата си.  Ръцете му бяха нежни,  деликатни,  познати. Обви раменете ми и приглади косата ми назад. Мокрият шлифер падна на пода. Гледаше към хлапето. Протегна ръка и повдигна главата му. Започна да ме показва. Бавно, през мокрите дрехи. Изпъна плата по гърдите ми, по корема.  Повдигна роклята над коленете ми, стисна я силно и останалият в нея дъжд се стече  между краката ми. 

Ръце, ръце...пръсти. Галещи, разголващи, подаващи, разтварящи. 

Всичко започна тогава. В тъмния коридор. Застигна ни като сън, като огън, като лавина. 

прелъстяване...

Жан не си тръгна онази нощ. Не си тръгна и след нея. Пренесохме се в друга реалност. Сляхме се. Жадни, ненаситни, трескави, неразделни. 

болест...

А после...Закуските в леглото, ресторантите, баровете. Пикниците, порнокината, книжарниците, галериите, сексшоповете. 

Душовете ни заедно, тялото ми, ръцете им, устните. Звуците от разкъсването на плат, на бельо. Скимтенето, стоновете, проникването,  удоволствието. И екстазно, екстазно заспиване. 

страст...

Това беше любов. Хиляди минути любов. Хранех се от приборите им, от ръцете им. Избираха ми дрехи. Обожаваха да ме виждат в тишъртите си, в изрязаните им потници. Да излизам с бельото им или техен аксесоар. Заливахме се от смях, а по-късно се любехме. Мътно, диво, неспокойно, животинско желание. 

зависимост...

Нямаше ревност, нямаше съревнование,  нямаше игри на превъзходство. Търкаляща се есен, гореща зима, мокра, много мокра пролет. И утаяващото се усещане за неизбежност.

обречени...

Гледахме филм онази вечер. Станах за лед и знаех, че не трябваше да се връщам. Можех да изляза и да избягам. Или да спася и трима ни.

Върнах се и написахме заедно края на нашата приказка. Написаха го те, двамата, а аз гледах. 

Бяха красиви, расови,  мъжествени. Бяха богове.

опустошение... 

Жан си тръгна малко след това. Отиде си така тихо, както се бе появил. Взе със себе си онази свенливост, която толкова исках да унищожа. А аз се молех...горещо се молех в света, който беше избрал, никога да не завали. 

измръзване...

Година по-късно срещнах Пол. Не, не  го срещнах. Седна тихо до мен в едно кафене, на тротоара. Не бях го виждала оттогава. Мълчахме, вперили поглед в преминаващите трамваи. 

– Знаеш ли,  бих го направил пак. Отново...По същия начин! Обичах ви, съжалявам! Съжалявам! Само ми кажи как да продължа да  живея?!...

Разплака се. Хванах ръката му и извърнах глава. 

сумрак...

Един хартиен фенер в далечината се понесе нависоко. Много високо. Не си пожелах нищо. Нямах и право. 

животи...