Коридорът и аз

Застанал си в коридора на спомените и ни напред, ни назад, заседнал между днес и утре.
После се чудиш какво става с теб, ама отговор няма, че кой да ти отговори, като там в този коридор си сам!
Решаваш да извикаш — ЕХОООООООО, ама чуваш само ооооооо, ооооооо, оооооо и разбираш, че единственото решение да избягаш от тоя коридор си самият ти!
Няма сила на света, която да оправи нещо, ако ти не искаш.
Има само ти и твоите решения.
Ако искаш днес да си щастлив, трябва сам да работиш за това и не очаквай някой да ти помогне.
Не че не иска, не че и не може по един или друг начин да те измъкне от тъгата ти, но ако ти самият не го пожелаеш,
колкото и другите да са до теб и да опитват...
Щастието не идва с хората, то идва с теб, с това да се обичаш и да се приемаш с всичките си недостатъци.

А коридорът... той не е затвор, а пауза между две дълбоки вдишвания на душата ти.
Понякога именно там, в тази привидна безизходица, се ражда най-нежната светлина —
тази, която идва отвътре. Когато се вслушаш не в ехото,
а в собствения си глас — този тих, но постоянен зов на сърцето ти,
което шепне: „Още има надежда... още има любов... още има смисъл.“

Ти не си изгубен, просто си спрял за малко.
И понякога тази спирка е необходима, за да си припомниш нещо съвсем просто —
че заслужаваш да бъдеш обичан, първо от себе си.
Да се приемеш в меката си ранимост, в уязвимостта,
която не е слабост, а врата към истината в теб.

Не чакай някой да дойде и да те спаси.
Спасяването започва, когато се погалиш с мисълта:
„Достатъчен съм си. И мога да се извадя от мрака със собствените си ръце.“

Тогава, изведнъж, коридорът не е толкова тъмен.
Стените започват да се разтварят, и някъде далеч се появява светлина.
Не от друг човек, а от теб самия — от твоята готовност да живееш,
да вярваш отново, да обичаш себе си, живота и онези малки мигове,
които никой не може да ти отнеме.

И точно там, в тишината след ехото,
ти чуваш най-важното:
„Аз съм тук. И все още мога да обичам. Мога да бъда щастлив. Мога да бъда... себе си.“