Кошмар или жестока реалност?

Един ден той си замина и аз останах сама. Дълго гледах след него и исках да викна "ела". Край мен минаваха хора, забързани за свойте дела. Никой не осъзнаваше, че аз се чувствам сама. Заобиколена от толкова много хора, но сякаш бях съвсем сама. Все едно нямаше никой.

Цареше гробна тишина. Беше нощ. Навън беше толкова тихо, че можех да дочуя и най-тихия нощен звук. В мен също беше тихо, страшно тихо. Тази тишина ме плашеше. Огледах се, но около мен нямаше никой.

Това означаваше ли, че съм сама?

Защо никой не беше до мен, когато имах нужда от подкрепа?

Толкова въпроси имаше в главата ми, но  тъкмо когато намирах отговор, възникваха нови и нови въпроси. На сутринта се събудих и след като отворих очи, видях, че навън вали.

В мен също беше мрачно и валеше.

Това означава ли, че само времето се интересува от моите чувства?

Излязох навън и седнах на стълбите. Седях с часове и си мислех. Мислех си за толкова много неща.

Изведнъж едно момченце ме попита.

- Какичко, защо си сама?

Погледнах момченцето мило, погалих го с нежна ръка.

Преглътнах сълзите горчиво и тръгнах в живота сама.     

Така и не разбрах дали беше кошмар, от онези, които ме будят разплакана и уплашена нощем или жестока реалност...