Из „Котка на голо“

                                                                                             Ние, врабчетата

После всичко изчезна, настана страшна тишина, ние стояхме свити в една трънка и никой не смееше да наруши тишината, освен сърцата ни, които биеха страшно. Стояхме и гледахме към небето със смътната надежда, че Ю. Тц. ще се появи пак, че всичко това е било само един сън. Но колкото и да гледахме нагоре, никаква птица не се появи. Вместо птица откъм синевата се зададе птича перушина. Тя се спускаше бавно, почти незабележимо, прилична на облак. Облакът се разсейваше, перушините се мъчеха да се държат плътно една до друга, но вятърът ги разпръсваше и те ставаха все по-самотни и по-самотни, махаха си за сбогом, защото никога повече нямаше да се съберат заедно и да полетят отново с Ю. Тц. Първите почнаха да падат върху ливадата и притихнаха там в очакване. Ние, врабчетата, може и да загиваме, но перушината ни остава жива по земята. Всички птици измират, а хората събират перушината им, пълнят своите възглавници, защото как иначе хората биха летели нощем, насън, ако не спеха върху птича перушина!... И самата перушина спи и сънува старите си полети и това перо сънува тихата и обичана от всички Ю. Тц.

                                                                                                                                     Йордан Радичков

Когато Йоско слезе от „Аврората“, си каза: „Това ли са Златните пясъци?“. Беше ходил веднъж там на една сватба. В ресторант „Кривата липа“. После караха ония двойни колелета и скачаха по надуваемия замък. На колелото си скъса фланелката, а като слизаше от батута, реши да впечатли компанията и най-вече чужденците с лъвски скок. Кондорът се изправи с отрудена усмивка пред смаяните туристи и гордо тръгна към Аспарухово. На белите дънки, българско производство, зееше дупка. Точно на коляното. Беше страшно пльосване по очи. Но сега е голям. Тъкмо беше завършил седми клас. Свободата беше на една годинка. Закачи въжето и обходи близките хотели с очи. Абе яко си беше. И идея си нямаше каква метаморфоза ги чака тия хотели. Но и така си беше изживяване. Вечерта направи един алай из курорта и зацъка с език. То светлини, то шарении, то влакчета за разходка, то боксови круши, то електронни игри, то тениски на „IRON MAIDEN“. Оная с брадвичката. Направо му идеше да я смъкне със зъби и нокти от гърба на остригания англичанин. Точно тук ще минат младите му съзнателни години. На Златните. И най-вече на пристанището. Когато той и баща му отидоха на марината, имаше само още една четиресет и пет футова яхта. Беше бяла, спортна, с една дълга мачта и три огромни лебедки от двете страни на щурвала. Останалото бяха разни сеферки, пригодени за разходка на руси тикви. До появата на Аврората морската атракция в курорта се изчерпваше със загорял рибар по бански, червен надпис „spazier boot“ и крясъци по мегафона – „Битешейн фюнф марк, халбе щунде бите!“. Той, брат му и баща му прокараха първите стъпки на това, което днес се нарича морски туризъм. Как се започна? Една нощ, след филма, Йоско се приготви за лягане. Но преди да се мушне под пухените завивки, отиде до тоалетната. Влезе в хола по пижама. Онази кафявата. Синята беше за пране. Беше му останала от село. Бели и кафяви райета. С тая рошава глава приличаше на някое врабче. Видя баща си още да стои на масата умислен. Чашата беше празна. Попита.

– Какво има, тате? За какво си мислиш?

– Мисля си! Мисля... Чудя се как ще оцеляваме.

Тогава Йоско разбра, че животът не е влакчето от „Милион и едно желания“. С настъпването на демокрацията услугата на държавните таксита стана напълно излишна. Всеки си купи по една табелка „КООП“ и след работа взе да хвърля клиенти на разни адреси. Какво да правим, тате? Тати кара автобус до Девня, разнася оборски тор, опита с акции, звъня до Русия за оная работа, започна курсове по английски. Накрая хобито му се оказа единственото му спасение. Оставиха волгата в Дапа и платиха аренда на държавата. И вместо да гонят вятъра, взеха да гонят разните му курортисти. Първата година беше още пустош. Брат му все обикаляше по регати, а Йоско обикаляше по джапанки около минаващите и раздаваше брошури с покани на кандилкащ се английски. Даже наредиха бири и лимонади по колонката на пирса. Абе купуваха си хората в тоя пек. Втората година нещата потръгнаха, а на третата даже си купи барабани. Ей, червени като на някоя циганска сватба. Тупу-тупу-тупу-тъссс. На мачтата грееха флаговете на туроператорите. После на Златните заприижда щяло и нещяло, алчно и умряло. Всичко живо взе да строи кораби и лодки. Така пристанището се напълни и настана жива гюрултия. Кючекът се започваше сабахлен и се усилваше по ракиено време. Йоско по онова време опознаваше артрока и задяваше две девойки. Поля и Радостина. Бяха сестри и Йосиф ги сваляше паралелно. Купуваше им вафли от магазинчето, разказваше им вицове и им носеше касетки от своята лична фонотека. Надяваше се, че все едната барем ще кандиса тая година. Бяха още почти деца, когато той ги видя за пръв път, и усети ония ми ти тръпки младежки. Работеха при чичо си на небесносиньото корабче. Идваха лете и си отиваха наесен, за да се стягат за учене. Така изкласиха и влязоха в университета, а наш Йосиф не се отказваше от вафлите и тъпите вицове. На корабчето имаше и още една женица с къса коса. Беше изключително възпитана и добра и никога не слагаше грим. И още по-никога човек не можеше да чуе гласа ѝ. Уж си мърдаше устата. Трябваше да се доближиш до нея на една педя, за да разбереш, че всъщност приказва. Да, живееше от дълги години в Швейцария и говореше умерено. Беше някаква тяхна роднина. Явно не пряка. Нещо от страна на чичото. Прибираше се всяка година да види морето и родината. Имаше малък апартамент в „Кайсиева градина“, но живееше на корабчето. За услуга тя обясняваше на минувачите на перфектен немски колко хубави екскурзии и риболов правят. Показваше въдиците на чужденците и качваше децата да видят корабчето отвътре. Плащаха ѝ на зарибен турист и така летуването ѝ излизаше без пари. Винаги, когато Йоско минеше покрай корабчето на двете изгори, намираше тая женица там, седнала на едно столче. Въпреки чисто швейцарския си облик имаше един много балкански навик. Чоплеше семки и заговаряше туристите.

– В Швейцария нямате ли семки?

– Абе не е познато като храна там. Нито като забавление. Аз обаче умирам за тях. Тука като дойда, и само семки ям. Много ми липсват. Даже може би са това, което най ми липсва от България, да ти кажа.

Не знам колко обичаше семки, но май го правеше от друго. Или по-правилно казано, за други. Тя чоплеше семките на мостчето и около нея всяко лято се събираха рояк врабчета. Тя им се радваше и току подхвърляше някоя обелена семка на някой осмелил се. Смятам, че те разговаряха с нея или поне чуруликаха по-различно, отколкото помежду си. Вярваш или не, врабчовците познаваха небесносиньото корабче и щом го зърнеха да се прибира от морето, се стрелваха като куршуми в небето и се спускаха към пристанището. После накацваха по стената на буната и зачакваха своя обяд или вечеря. Така и не научи нейното име, но Йоско я наричаше Майката на врабчетата или Пернатата жена.

– Здрасти! – зарадва се той и птичетата се разхвърчаха при неговото преминаване. Мъкнеше две празни, мазни, миризливи, пластмасови туби. Отиваше на бензиностанцията за нафта.

– О, бачо Кольо, мараба.

– Мараба, младеж! Нафтичка ли?

– Да.

– Ей уж платна имате, па при мене идете. Ветрогонци. Тунджата си е Тунджа. Без нея не въри нищо!

– Е, не можеш само по вятъра да ходиш.

– Никъде не мож ходи без нафта... Това от мен да го знаеш.

– Щом ти казваш.

– Румене, пусни четирсет литра на момчето – каза бачо Кольо и замина с един динамометричен ключ в ръцете си.

Йоско извади парите от джоба и се загледа в широкия гръб, докато се отдалечаваше. По тежкия път с пълните туби той спря за почивка и отново чу гласа на бачо Кольо. Бачо Кольо много държеше да се чуе неговото мнение. Както на пристанището, така и из цялото Златни пясъци, та и до края на света. Кой съм аз, бай Танас, ям пирони, пия газ. Да, ние всички знаем, че той е първият, отворил легално чейнджбюро, официален автосервиз на „Мерцедес“, влакчета за разходка и бензиностанция, конкурентна на „Петрол“. Беше работил в Швейцария в ония години и се беше върнал в мътното време на демокрацията. Лека-полека бе завъртял спечелените като механик франкове в бизнес в различни сфери и сега го раздаваше онбашия на чаршия. Гръмкият му глас, едрата фигура и емблематичният мустак си бяха част от ежедневието на всеки работещ тук или дръзнал да се отбие на почивка. Бачо ти Кольо си беше едно напълно достоверно превъплъщение на Бай ти Ганьо. В ден днешен, вярваш или не. И тъй като не свари да пипне Солунската митница, нито докопа пост на някоя друга, накрая реши също да си построи гемия за разходка на туристи.

– Е, бай ти Кольо нали е прост, та да не остане по-назад от вас. Няма как, ще си имате още един моряк за колега. Хаха-ха! – разнесе се еснафският смях над мачтите.

И на следващото лято цъфна един дървен мореплавателен съд. Беше бивше риболовно реке, преработено в пиратски кораб. Името му беше, разбира се, „Свети Никола“, покровителят на моряците и най-вече на самия светец – бай Кольо. Бутилката шампанско се разби в борда, манекенката изписка от възбуда и последва подобаваща почерпка. Бай Кольо имаше три основни заповеди, които всеки жител на Земята трябваше да спазва. Първо! Точно в девет сутринта да го чакат кафето и вестникът на масата. Никой няма право да пипа вестника преди него.

– Пипан вестник не чета. Вестникът е като жената. Пипнеш ли го преди мене, е все едно да ми опипаш невестата, преди да я онодя.

Второ! Точно в осем вечерта да го чака ракията със салатата на масата.

– На бой държа, на пиене държа, само на ебане вече не държа. Взел съм дванайсет декара лозя в Сунгурларско. От един декар сам си я варя, останалото давам на комбината срещу специална продукция за мен. Не ме интересува колко ще ми струва. Бачо Кольо пие само истинска ракия.

Трето! Дойде ли сезонът, бачо ти Кольо грабва пушката и отива пръв на лов.

– Аз съм птичар. И друго бия, обаче няма месо, равно по вкус на това на фазана и бекасината. На предишната Коледа жената ме чака на масата, а аз в снега на пусия. Оръшках го туй Добруджанско поле, ей! Един сняг до кръста, обаче при мен връщане назад няма. Пиле не ми припна. Като се прибрах, на жената ръце не ù останаха. Оскуба два чувала с пъдпъдъци и две яребици за десерт. На жар стават смърт. Някой казват, че пушката ми била еди-ква си, ама аз им казвам да си гледат келя. Ръката е важна. И окото. И с бенелито, и с ижовката за четиресет и три години без слука не съм се прибирал. Приклада на последната за мен го дялаха. До фабриката в Италия ходих от рамото ми юрнек да вземат. Абе правят ги тия папагали! За друго хич ги няма жабарите, ама пушки правят. Иначе дървото сам си го изкорених. На летището митничарят ме гледа като луд. Помисли ме за хамав. Хамав ли? Такава пушка няма втора на света. Един стар орех имах в един терен. Ама бял орех. Мани ги ония боядисаните боклуци. На черния орех зимата му ебава мамата. Туй дърво е здрава работа, ей! Калявано под земята пет века най-малко. Този орех още по турско е саден. Дойде му редът.

Септември е девети по ред, защото през неговото царуване е родена Клеопатра. Август е осми, защото е на Октавиан. Юли е преди него в знак на подчинение от страна на племенника, а Клеопатра е подир, за да му целува дирника завинаги тая мръсна курва, дето опропасти чичо му. Така седмият станал девети. Тъй си останал календарът и до днес. И месецът на Клеопатра вече ни навяваше тъга по своя единствен начин. Сестрите бяха си заминали на лекции, Йоско си купи дънки и обувки за зимата, а баща му преглеждаше такелажа за следващия сезон. На небесносиньото корабче му оставаше най-много седмица-две при добра провеза. На него бяха останали само чичото и Майката на врабчетата. Слънцето постилаше червената си пелерина над морето и врабчетата се приготвяха за своя сън в клоните на гората. Но едно от тях беше още младо и не му се прибираше в леглото. Ти видя ли му пижамката? Ако не се вгледаш добре, ще си кажеш, че е едно от многото. Но не, не беше така. Виж го добре. Това е испанското врабче. С тъмен лигавник на гушката и ресници под мишниците. Прилича на умалено ястребче.

– Ела, кротушко, ела. Няма страшно. Ех, че си хубав! Красавецът на мама... Тя обели една едра семка, сдъвка я леко с крайчеца на зъба и я метна към последното птиче за днес. То подскочи на слабите си крачета. Тък-тък. Знаеше, че майка му го чака да си ляга под мекия пух. Чийп-чийп, благодари по врабешки. Курортистите се приготвяха в хотела след вечерята. Коя дреха, кои обеци да си сложат за разходката. А моряците се приготвяха за заслужена почивка. „Тут-тут-туут. Часът е точно осем“ – чу се отнейде радио. Ракията тракна на масата. Чак! Колко сила може да има един малък тих човек? Колкото едно врабче, казват. И тя така. Болката ù даде сила веднъж в тоя живот. Йоско се сепна от крясъците.

– Защо го уби бе, простак? Изрод! Да пукнеш дано и ти! Дано те убият и теб. Убиец!!! Убиец!!!

Врабчето пририта с краче, завъртя главица и потърси майка си с очи. От човката му се подаде червена точица. Бачо Кольо се смееше с въздушна пушка в ръце.

– Ейй, чудо голямо. То едно врабче ма. Ай стига си врякала.

Небесносиньото корабче тая нощ свети до късно. До много, много късно. Зад едно от прозорчетата му едвам примижаваха две очи. Двете очи почти мижаха. Никога сън не ги склопи. На другия ден тя го погреба под склона отсреща. После взе автобуса до града. На следващата сутрин в „Народно дело“ излезе обява. „Продава се гарсониера в „Кайсиева градина“. Йоско никога вече не видя Пернатата жена, нито майката на врабчето.