Сесил 

 Спуснах се през тясната пясъчна дупка, последвана от жената, която ме бе носила в утробата си. И то само за кратко време, в един друг свят, който аз не познавах. Не бях сигурна дали можеше да ни помогне, след като установих, че част от нея липсваше. Но таях надежди, защото бе запазила силата си. Контролът над времето и слънчевите ù очи, които можеха да отворят дупка в пространството. Все пак Ка’ел не е имал нужното време, в което да я постави под натиска на силата си. Но пък връзката им бе толкова могъща, че силата на Аглая бе нож с две остриета ако се обърнеше срещу нас. Телата ни пътуваха привлечени, като от магнитно поле. Скоростта се увеличаваше, докато не ни изкара върху ронеща се пясъчна повърхност. Отново се появи сравнението ми с пясъчния часовник. Сякаш някой го бе обърнал, изсипвайки ни от другата срана. Определено топлината, която ни обгръщаше, бе реална. Все още бях защитена от заобикалящия ме свят. Мислено хвърлих няколко благодарности на Ари, Гея, Фоти и Марина. Когато излязохме на повърхността, чух злокобен смях в ушите си. Който караше тялото ми да настръхне. Прекалено бързо се движеше всичко пред очите ми, което ме накара да протегна ръката си и да докосна пръстите на Аглая. Тя се загледа за миг в лицето ми и нещо там сякаш я обърка. Опитвайки се да забави времето и всичко в него, тя осъзна, че контролът ù не оказваше влияние върху никой от нас. Най-вече пък върху него. Все още чувах смеха му в ушите ми, който ме притискаше към ронещия се пясък. Чувствах се слаба и беззащитна. Аглая застана пред мен така, сякаш бе готова да поеме смъртоносен удар. Съзнанието ù бе празно, но той бе забравил едно съществено нещо. Тя продължаваше да е неговият баланс между доброто и злото, което го прави посредствен пред нея...
Той започна да пълни съзнанието ù с мисли, които имаха способността да убиват.
,,Не са това, което си мислиш. Просто са деца, които си мислят, че биха променили плановете ми. Та аз съм ги създал! Предполага се, че бих могъл само да поискам, да ги прикова под силата си... Но това, което се опитваш да запазиш в мен, не би им помогнало. Ти никога няма да си способна да сложиш край. Затова аз избрах по-трудния вариант. ЩЕ УНИЩОЖА всяка една обвивка и всеки един дух, за да мога да не се върна никога отново в този ад, който ми е отреден... С нищо не съм заслужил омразата ти. Аз просто исках любовта ми да е вечна, затова и получих наказанието си. Твърде много съм искал.’’
,,Сесил, бягай’’ - Проникна в обърканата ми глава последната мисъл на Аглая.
,,Не би ù помогнало. Тя би могла да ги спаси, но е прекалено разочарована от себе си. А и страхът не е полезно оръжие срещу мен. Винаги мога да го насоча срещу нея... Бягай, малка русалке! Но помни, пак при мен ще се върнеш.’’
Усещах заплахата му в мислите. Изправих се смело на краката си и бавно пристъпих към огъня, който се опитваше да премине през защитата ми. Даже не се и обърнах. Вече знаех, че единственото спасение преди Вселената да погълне всичко свързано със Земята, бе аз да съм жертвата. Той искаше от мен да убия разкъсващите му тялото души. Но това бе невъзможно! Нямах такава сила. Какво ли бе сторил на семейството ми? Въпреки че той бе моят създател, го чувствах жесток и далечен. Отне ми всичко...
Огънят се раздели на две, отваряйки ми път към въртящата се около оста си кристалната сфера. Страхувах се. Точно, както го каза Ка’ел. Не бях сигурна в себе си. Разочарованието от неопитността ми пречупваше и малкото смелост, която бях събрала. Тялото ми се докосна до кристала и премина през него. Погълна всичко от мен, затваряйки ме във вечната си окова. Почувствах се така, сякаш някакъв кошмар ме бе връхлетял и тайничко се надявах, че ще се събудя. Но за съжаление установих, че всичко, което ме заобикаляше, бе ИСТИНАТА и нищо друго. Тук,  сред тази пустота, открих, че не бях единствената. Ари ме обгръщаше със духовната си сила, като малко дете в прегръдките на майка си. Опитваше се да ме защити, дори и когато Ка’ел бе успял да го премахне от пътя си. Замислих се върху това колко пъти Ари се бе опитвал да ме накара да повярвам в себе си. Не можех и да си представя, че нямаше да продължи животът му. Той не трябваше да е жертва. За мен бе готов на всичко, даже и да остане тук, обречен вечно без шанс на продължение. Но аз не можех да му го позволя. Той изграждаше своето бъдеще, доколкото аз нямах такова. Напрегнах тялото си така, сякаш бях готова да пробия кристалната сфера отвътре. Всяка клетка в тялото ми се отвори... Огънят отвън ставаше все по-наситен, а кристалът отвътре се втвърдяваше. Трябваше по най- бързия начин да освободя Ари, или щеше да бъде загубен точно като мен. Изхвърлих през очите си светлина,  която остави пролука в кристалната сфера. Откъснах от себе си духа му, който по нищо не проявяваше желание за свобода. Но по всичко си личеше, че тук щеше да бъде безполезна помощта му. Затова пое пътя към тялото си. Миг след това кристалът си възвърна предишното състояние. Сякаш никога преди това там не се е образувала пукнатина...

  Фоти

Бързах. Вниманието ми бе съсредоточено изцяло от изграждането на ядрото на планетата. Усещах демоничното му присъствие. Допусках, че в ръцете му сме безсилни, но трябваше да се опита. Вероятно щеше да ни погуби, както бе сторил с човечеството, но това не беше от значение за сега. Най-важното, което трябваше да сторим, бе свободата на прикованите души и пътят им към светлината. Тялото ми изхвърляше поток от огнена лава, която обгръщаше кристалната сфера. Бавно се възвръщаше сърцето на Земята към живот.
Или щеше да започне всичко от началото, или другото, което беше по -ужасяващо, да настъпи краят. За жалост ми се струваше второто. Чувствах се просмукан. Силата ми започваше да отслабва. Лош знак за ситуацията, в която се намирах. Но за моя изненада усетих как някой се опитваше да ми помогне. Учудих се на енергията, която преминаваше през тялото ми и зареждаше всяка клетка от мен с нови сили. Тогава я видях. Слънчевите ù очи бяха отправени към мен. Пълни с онова майчинско чувство, което никога преди да я срещна не бях изпитвал. Елвира. Аглая. Името нямаше особен смисъл за мен, а това, което бе тя самата. Една чиста и невинна душа, бореща се за своята любов, рискуваща самото си съществуване. Ако имаше възможност да се раздели на пет части, би го направила заради нас. Но и би оставила една част от себе си за този, който беше искрата в живота ù къс от душата ù... Дълбоко в себе си знаех, че не мога да го съдя. Колкото и унищожителен да беше, не бе по негова воля. Всеки един от нас носеше във себе си злото. Въпрос на време бе да осъзнаем, че може би бихме постъпили точно като него, ако бяхме попаднали в неговия случай.
,,Радвам се, че разбираш колко ми е трудно. Една част от мен копнее да ви погуби завинаги, а другата се бори за вечното ви спасение.’’ - Нахлуха в главата ми мислите му.
Което ми подсказа, че времето, с което разполагахме, изтече. Той се изправи пред мен, гледайки ме в очите така, сякаш бе готов да изтръгне душата ми от гърдите. Поиска ми се да можех да се противопоставя на натиска, който извираше от магнетизиращите му очи. Но за жалост нямах никакви шансове. Тялото ми започна да се гърчи от невидимата му сила, просмуквайки слабост в съзнанието ми. Бях почти към своя предел, когато Марина направи опит да спаси това, което бе останало от мен.
– Как е възможно да си толкова безпощаден? Спри! Това, че ти си нещастен, не те оневинява. Можеш да ни погубиш всички, но не смятам, че това ще реши проблема ти. Правил си толкова много опити да промениш себе си и до сега не си успявал. Каква е гаранцията ти, че този път ще е по-различен. Кажи ми? Аз съм готова да умра със него... - посочвайки към мен, продължи въодушевената си реч Марина. - ... но ти готов ли си да я загубиш завинаги? Знаех си, че това ще е отговорът ти... Грешал си! Всеки един от нас би се съпротивил на това, да загуби най- същественото във живота си и отвъд неговите предели. Така че, ако си решил да ни унищожаваш, поне не го прави бавно и мъчително. Аз съм готова да го защитя, дори и тогава, когато нямам никакви надежди.

Злобата в лицето на Ка’ел показваше ясно намеренията му. Бях прекалено слаб да го спра, но бих предпочел да рискувам. Ръцете му започнаха да треперят, а тялото му изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира. Думите на Марина го извадиха извън контрол. Истината убиваше клетките в съзнанието му, прехвърляйки хиляди идеи за нашето унищожение. Някой от тях бяха толкова бързи, че не успявах да ги проследя. От пръстите му започнаха да избликват хиляди малки искри, които бяха насочени към крехкото тяло на моята любима. Тя им се изплъзна ловко, но една по-голяма я прикова към земята до мен. Нямах време даже и да реагирам.
– Марина. - извиках безпомощно протягайки ръка към гърчещото ù тяло.
Умирах при мисълта, че мога да я загубя. Тя обхвана пръстите ми и докосна с устните си кожата ми. Чувах в ушите си злокобния му смях и отвращаващите му мисли...
,,Не можете да ми се противопоставите. Та вие сте моята кръв, моето поколение. Аз съм вашият създател!’’

Ари

- Грешиш! Можем! - Извиках с колкото глас имах, пробивайки тялото си и навлизайки в обвивката на стареца, в който се бях превърнал.
Аглая завъртя ръката си и докосна леко челото ми. Сякаш върна времето назад без промяна в заобикалящия ни свят. Единственото, което се промени, тоест възвърна, бе предишният ми вид. Щастлив от това, че бях точно такъв, какъвто преди да попадна във вратата, която пречупи времето, я погледнах с благодарност. Тя се усмихна, погали нежно с пръстите си слепоочието ми, и се отправи с плавни движения към току-що възвърналото се ядро на планетата. Огнената лава я обгърна и тя се скри от погледа ми. Бях убеден, че единственото, което можеше да извади малката ми сестра от вековната прегръдка на кристалната сфера бе тя. Егоистично от моя страна да желая спасението на една душа, в замяна за друга, но едва ли бих я спрял.
– Спри!!! - Откъсна се вопъл на отчаяние от разкъсващия се в агония Ка’ел.
Всички се загледахме за миг в него, очакващи да я последва, но уви. Той бе твърдо решен да ни погуби. Очите на Гея се впиваха жадно в моите, сякаш запечатваха този последен момент. Откривайки ме отново, върху нежното ù лице бе изписано предчувствието на загубата, която ни очакваше. Притеглих я в обятията си и докоснах с устни насълзените ù очи. Чак сега започвах да осъзнавам кой съм всъщност. Аз бях точно, като него. За нея бях готов да вдигна във въздуха всичко. Всички бяхме като него. Отмъстителни. Жестоки.
Никой от нас не би се примирил от факта, че би оцелял без частта, която ни запълня и оформя като цяло. Докато бяхме на това мнение, нито един от нас не заслужаваше благодата на живота. Той бе прав. Единственият начин да успеем да бъдем добри, е този да бъдем заличени завинаги. Може би така ще престанем да причиняваме болка на всичко, което ни заобикаля. Първичната причина, че все още сме тук, е за това до колко ще надделее себеразвитието ни. Кое ще заеме място във властта на планетата, и като цяло световете във Вселената. Доброто или Злото. До сега винаги между тях е имало някакъв баланс, който сякаш се е изгубил във времето. Започвам да съм на мнение, че би трябвало да оставим Ка’ел сам да избере нашата съдба. И ако тя е да умрем, то нека да бъде така.
Прониквайки във всяка една моя мисъл, по лицето на Ка’ел се изписа изумление. Вероятно не можеше да ми повярва, защото тялото му бе в готовност за унищожение. Следеше всяко едно мое трепване. Фоти придърпа към гърдите си Марина, която все още се превиваше от болка. Гея застана с тялото си така, сякаш се опитваше да ме предпази. Единствената мисъл, която успя да премине през главата ми, бе <<ЗАЩИТА>>.
Телата ни изхвърлиха енергийните си сили, постилайки тънка нематериализирана мембрана, защитаваща ни от всякакъв вид бедствия. Но с това, което трябваше да се справим, бе по-страшно. Ръката на Ка’ел висеше във въздуха заплашително. Усмивката, изписана на лицето му, ми подсказваше, че нямаше да издържим дълго под натиска на силата му. Бяхме изразходили огромно количество енергия и защитата ни бе твърде крехка. Решението бе единодушно, трябваше поне да спасим планетата. Дори и да изчезнехме до един, все някъде ще е останала възможността за продължение. Но ако успееше да унищожи планетата, то тогава едва ли можеше да започне всичко отначало.
Гея положи тялото си върху златния пясък и прокара пръстите си по него. В косите  ù се заплетоха златни песъчинки, които правиха лицето ù още по-съвършено. Земята под краката ни започна да вибрира от допира на пръстите ù. Леки вълни от пръст преминаваха покрай огненото ядро, отправяйки си път навън към повърхността на Земята. Корените на планетата се прокрадваха между нас, изграждайки изгубената природа отново. Марина напрегна последни сили, превръщайки се във вода, която се разпръсна навсякъде около нас. Малки капчици роса, подобни на сълзи, докоснати от огъня на ядрото, образуваха на мига сиво бели облачета,  движещи се по пулсиращата земя. Фоти, разкъсан от загубата на Марина, се докосна до огнената лава, извираща от ядрото. Остави тялото си да бъде погълнато от нея, предизвиквайки взрив от огнени езици, дебнещи да погълнат тялото на Ка’ел. Останах сам. Аз и той. Не исках да се съпротивявам. Бях готов да приема смъртта си. Тя... СМЪРТТА бе за мене сладка, особено когато е споделена. Страхувах  се от едно, дали той би ми дал този дар? Или би ме оставил във страдание и мъки, вечно търсещ спасение от Ада. Издигнах тялото си във въздуха и се насочих към него. Нищо не губих. Обградих тялото му със стени от златен пясък, притискайки го към огъня. Установих, че нямаше смисъл да се боря срещу него. Стоеше изправен, все така усмихнат, величествен и непоклатим. Повдигна ръката си и с един замах разпръсна златните стени, освобождавайки се от нищожната ми хватка. Продължавах да чакам момента, в който ще ме премахне от пътя си. Но за жалост се почувствах отблъснат, излишен. Сякаш изобщо не бях там. Той ми обърна гръб и се отправи сам към огъня, показвайки ми, че изобщо не може да му навреди. Опитах се да го последвам, но останах прикован на място. Ка’ел замахна леко с ръка, прорязвайки въздуха със светкавица. Тя пое посока към мен с такава бързина, която и погледът ми не можеше да обхване. Почувствах тялото ми как се разкъсва. Болка нямаше само празнота...

АГЛАЯ

Понесох тялото си към огнените езици, отваряйки си път със слънчевите ми очи. Оставих назад всичко, което обичах. Единствената, която имаше нужда от помощта ми, бе Сесил. За жалост,  клетото дете не разбираше изобщо каква участ щеше да го сполети. Тя бе моето продължение, моето начало към безвъзвратната ми любов. Трябваше да я подготвя. Неопитността ù ми позволи да я излъжа. Сесил отчаяно си мислеше, че паметта ми е изтрита, което в действителност не бе така. Имах пролуки, но аз умеех да прикривам доста добре нещата, които не бих искала да бъдат видени през други очи, или през други мисли. Вярвах искрено, че ако душата ми успееше да премине във Сесил, връзката ми с Ка’ел би поела друг обрат. Никога, даже и в мисълта ми, не бях допускала, че за нас двамата може да настъпи краят. Но рискът, който поемах, би могъл да ни доведе до там. Спомних си сякаш от друго време едни думи, които ми бе споменал един мъдър човечец.
,,За теб е най-трудно, защото ти си ключът към щастието на останалите. Те не могат да продължат. Помисли дали да оставиш края в началото... ‘’
Бих сторила всичко за тях, за моето поколение. Но не бих загубила този, който бе дал живот на каменното ми сърце, карайки го отново да почувства силата на любовта в живота и отвъд неговите предели. Аз бях къс от неговото сърце и му принадлежах безвъзвратно. Едва ли би ми простил предателството, което бях замислила, но нямаше избор. Бях решена на всичко. Той трябваше да продължи. Дори и да не останеше нищо от мен, аз исках да съм сигурна, че сърцето му ще продължи да бие. Затова надеждата ми бе в малката Сесил. Може би тя щеше да е по-силна от мен, и би могла да промени това, което не успях аз. Освен душата ми, тя щеше да получи и силата, която отчасти бях споделила с нея, в едно друго време и в един друг свят.

Още от мига, във който показа своето съществуване, съм знаела, че тя ще заеме моето място. Дарбата, която притежаваше това дете, ме водеше до мисълта, че светът би станал по-добър. Умееше да вдъхва живот и да възпроизвежда неща, които са изгубени. Тя таеше в себе си способността да спре тъмната сила на Ка’ел. Но все още се страхуваше да я приложи върху него. Той вярваше, че аз съм тази, която може да го спре. Без да предполага, че аз никога не бих го допуснала. Обичам всичко в него и не бих искала да го променям.
Достигайки до кристалната сфера, отблъснах огъня от нея. Спрях движението на кристала и пропуках втвърдената му повърхност. Проправяйки си път към отчаяното дете, спрях времето.
Сесил извърна учудено очи към мен и се хвърли в прегръдката ми. Самотата я убиваше. Когато разбра, че аз не съм илюзия, извадена от съзнанието ù, ме попита.
– Защо си тук? Какво се случи с другите?
- Те са добре. Но ние нямаме време. Аз трябва да ти дам нещо, което още от самото начало е определено за теб. - Искаше ми се да не я обърквам повече, отколкото бе объркана.
– Какво е то? - Продължаваше да ме пита, любопитно ровейки се из мислите ми, да открие нещо, което би ù подсказало.
– Ка’ел много скоро ще е тук. Затова бих искала да затвориш очите си и да не ги отваряш, докато не ти кажа аз...
– Но така няма да съм ти от полза. - прекъсвайки ме, каза разочаровано Сесил.
– Всичко, което ще се случи, е между мен и него. Ако ми позволиш, бих искала да изтрия този момент от живота ти. Само ако си съгласна и ти. - Знаех как да я накарам да ми има доверие и бях сигурна, че няма да ми откаже.
- Съгласна съм, но с едно условие. - отвърна лукаво Сесил, което веднага ме накара да застана нащрек.
– Какво условие? - попитах я, като контролирах още по-силно мислите си. Страхувах се да не изпусна някоя, която би я накарала да се откаже от решението, да забрави завинаги какво точно щеше да се случи тук в кристалната сфера.
– Искам да знам. Какво ще стане след това? И не искам да ми спестяваш подробности, аз трябва да съм подготвена. - Каза смело Сесил, тръскайки бурно оранжевите си къдрици.
Детското ù лице се бе изпънало от очакване на отговорите, които искаше да получи. Колко много бе пораснала. Бях изгубила следите от времето на растежа ù, което ме натъжаваше много. Нямах власт над времето във вратата, в която ги бях изпратила. Можех да видя навсякъде другаде, но очите ми оставаха слепи за мястото, което можеше да ги скрие от злото. Вероятно защото го носих във себе си. Трябваше да ù дам подходящ отговор, защото щеше да настъпи промяна  в тялото ù. Тя щеше да порасне и то само за част от секундата. Сърцето ù щеше да принадлежи на друг. А душата, която се криеше във крехкото ù телце, щеше да се раздвои, което би предизвикало в бъдеще същата битка, която Ка’ел водеше със себе си. Всичко това щеше да я направи различна, нещо,  което тя едва ли би искала. Но изборът бе мой и си заслужавах наказанието, което щях да получа. В гърдите ми бушуваше егоизъм и предателство. И ТО ЗАЩОТО ГО ОБИЧАМ. ДОКАТО ВЕЧНОСТТА НИ РАЗДЕЛИ. Невзрачна причина, която хвърлях към съвестта, гризяща ме отвътре.
– Ще ми кажеш ли? - Прекъсна мислите ми Сесил, като явно не бе успяла да ги прочете.
– Разбира се. Ти ще си тази, която ще даде началото на един нов свят... - спрях за момент, взирайки се в любопитните ù очи и продължих. - ... ще събудиш отново планетата, създавайки една нова природа и едно ново човечество. Да се надяваме, че развитието им ще бъде по-добро и пълноценно. Ако отново се случи да се срещнем тук, то тогава това ще означава, че не сме изпълнили мисията, която ни е предопределена и това ще е краят. От теб ще зависи дали ще успееш да възвърнеш баланса между доброто и злото. В случай, че успееш, ние никога няма да се срещнем отново. Което мен лично би ме направило неописуемо щастлива. И аз ще ти обещая едно последно нещо, което много би искала да знаеш как е като усещане... 
– Какво е то? - попита задъхано Сесил, асимилирайки всяка една моя дума.
– Сълзите, които биха могли да олекотят разкъсваща болка в гърдите ти, или биха могли да те направят щастлива...
– Но аз не искам да те губя. - каза стресирана Сесил, разбирайки, че може би това е последният ни път, в който се виждахме.
– Ти няма да ме изгубиш, защото аз ще съм вътре в теб. 
– Не разбирам?
- Аз и ти ще сме едно.
– Но това означава, че аз ще обичам него. Ка’ел! Не го искам.
– Така или иначе, ти вече го обичаш и без моята намеса. Просто си все още дете и не можеш да усетиш напълно чувството. Ако все пак си сигурна, че не го искаш, то тогава можеш спокойно да го унищожиш. Решението е твое, но го вземи, ако можеш сега, преди да съм променила още времето. Защото след това ще е късно.  - Тя се загледа за миг в очите ми, сякаш се опитваше да вземе правилното решение и накрая каза.
– Добре, съгласна съм. Изтрий това, което смяташ за правилно, но моля те,  не пипай спомените ми за моето семейство. Те заслужават място в съзнанието ми, защото рискуваха всичко, за да оцелея аз.
– Разбира се, че не бих се докоснала до нито един спомен. При това те ще продължават да присъстват в живота ти. Така че, няма за какво да се тревожиш. Единственото, което ще липсва от съзнанието ти, ще е един миг, който не заслужава дори и любопитството ти.
– Тогава, нека да започваме! - Каза въодушевено Сесил, като мислите ù се въртяха изцяло от това, че семейството ù бе спасено.
Положих ръцете си върху главата ù, принуждавайки я да затвори очи. Детето повдигна крехките си ръце и обгърна тялото ми с тях. Това толкова невинно движение, доказващо пълното ù доверие към мен, ме караше да чувствам предателството във гърдите ми още по-силно. Преглътнах,  навлажнявайки сухите ми устни и изхвърлих от всяка една пора на тялото си хиляди малки лъчи. Те се разпръснаха из цялата вътрешност на кристалната сфера, карайки я да изглежда отвътре, като погален от слънчев лъч диамант. Бях готова да се срещна със Ка’ел. Всичко, което исках от него, бе само да ми прости...

       КА’ЕЛ

Бях готов да я последвам навсякъде. И тя го осъзнаваше по-добре и от мен. Опитвах се да разбера дали бе открила начин да ме спре. Безброй пъти, в безброй животи се стараех да я предупредя за развитието на безпределната ни връзка. Но тя така и не направи опит да се вслуша. Само тя можеше да ме спре, никой друг. И ако не го стореше, аз съм способен да взема в ръцете си съдбата ми. За жалост създадох поколение по собствено подобие. Също толкова слаби срещу силата на любовта. Ако превъзмогнат страховете си, може би биха могли да продължат. Но ако са като мен, всичко, което сторих, ще бъде излишно. Изпитвам някъде дълбоко вътре във мен една гордост, че успяха да ми покажат способността им да запазят планетата ЗЕМЯ. Въпреки факта, че аз им го позволих. Ще ги оставя свободни.
Може пък и да греша за това, че са прекалено слаби. Но все пак, аз ще следя развитието им. Ако балансът бъде нарушен отново, то тогава няма да направя компромис. Въпреки загубата на обвивките им, те можеха да се възпроизведат по всяко време. За което малко им завиждах. Любовта им щеше да бъде отново така силна и нямаше нужда да избират как и в кой свят да живеят. Дори и така да останеха, пак щяха да  са удовлетворени. Никой нищо не губеше. А аз оставах, както винаги жалкият злодей, способен да затрие всичко от земята. Всичко това ми беше толкова болезнено омръзнало, че чаках с нетърпение някакво ново развитие на нещата. Надеждата ми бе изцяло в малката невинна Сесил. Само нейната способност стоеше все още в неведение  от очите ми. Приближавах бавно към кристалната сфера, надушвайки страха, който извираше от всяка една нейна пора. Напълно разбирах това дете. Още в самото началото на живота си бе видяло достатъчно от края. Все пак ù бях отнел всичко, което я обичаше и предпазваше. Бе съвършено невинна, което ми напомняше за Аглая. Опитах се да почувствам присъствието и мислите на Аглая, но тишината отвътре бе някак си особена. Сякаш там вътре в кристалното кълбо някаква сила се раздвояваше. Прорязах кристала с ръка и се плъзнах във плътната му обвивка, позволявайки му да се затвори след мен. Знаех много добре, че се надяваха да ме приковат тук, мислейки си, че ядрото би ме задържало във вечната си прегръдка. Но отново грешаха. Аз бях този, който можех да реша какво да сторя със себе си. Единствената, която имаше власт над мен, бе неспособна да сложи сама край. Но пък затова аз успях да открия това, което можеше да я накара да вземе решение. Щях да опитам по нейния начин и ако подейства, пак ще бъда облагодетелстван.

Навлизайки във сърцевината на кристала, почувствах празното пространство, изпълнено със светлина, която ме заслепяваше. Хиляди малки лъчи стояха в готовност, насочени към мен. Скоростта на времето се забави. Тя отново се опитваше да прочете мислите ми, за да бъде подготвена за следващата ми стъпка. Но не и този път. Светлината,  извираща от очите на Аглая, ме отблъсна надалеч от детето, приютено в прегръдката ù. Поисках отново да я докосна, но тя бранеше скъпия си дар, осъзнавайки, че бе по-различна за мен от другите. Изпитанието, върху което бях подложен, ме караше да настоявам отново и отново да разгадая тайнствената сила на малката Сесил. Всичко в нея ме привличаше по-същия начин, както към Аглая. Самото присъствие на това съвършено дете ме изкушаваше. Способен бях само с един замах да го погубя, но нещо дълбоко в гърдите ме спираше. Чувството ме караше да се отвращавам от самия себе си. Бях ли способен да обичам друга, освен Аглая? Това означаваше, че предавам единственото чисто нещо, което бях запазил от невинната ми душа. ЛЮБОВТА...
– Не е в теб вината, любими. Аз съм тази, която ти позволява да продължиш напред, без връщане назад. От теб се изисква само да приемеш. Знам, боли, но ти си силен и ще го превъзмогнеш. Така поне ще бъдем равностойни. Възможно е началото на тази безпределна връзка, която имаме, да доведе до своя край. Все пак това искаме едно начало и един щастлив край. - шепнеха кристалните стени, отразявайки топлия ù кадифен глас.
Замаяната ми глава натежаваше така, сякаш думите ù бяха удари от нож разкъсващ туптящите ми гърди. Нямаше право да решава съдбата ни без мен. Аз бях този, който даде живот в мъртвото ù тяло, и аз трябваше да съм този, който можеше да ù го отнеме. Егоистично и злокобно преминаваха мислите в главата ми, но и самото ми съществуване бе такова. Защо ли се учудвах от решението ù?
Една част от мен бе способна да оцени жертвата, която правеше, за да продължа напред, но другата искаше отмъщение. Съзнанието ми се разкъсваше. Прехвърлях вероятността дали бих могъл да я спра. Не можех да повярвам. Виждах през мислите на Аглая начина, по който възнамеряваше да ме спре. Недопустимо, безсмислено и жестоко от нейна страна. Точно като мен самия. Тя не бе по-различна, както съм я виждал през слепите си очи. Способността ù да ме предаде, нараняваше дълбоко онази част от мен, която смятах за слаба. Злото в мен тържествуваше, показвайки рухналите ми надежди. Не бях се отказал от битката, което означаваше, че все още няма победител.
– Моля те, не го прави... - прошепнах с надежда, че бих могъл да променя самоунищожението ù.
– Прости ми, любими, прости ми. - Като мелодична песен, долетя до ушите ми нежният ù глас. 
Детето в прегръдката на Аглая стоеше като вкаменена кукла. Изведнъж косите му започнаха да се спускат върху тялото, което сякаш разцъфваше, като цвете. Виждах пред очите си оформлението на малката Сесил в жена. Инстинктивно бях привлечен. Приликата на Сесил с Аглая бе толкова силна, че в действителност едва ли бих открил разлика. Изненадата, изписана на лицето ми, окуражи Аглая в решението, което бе взела. Явно бе открила някакво потвърждение, което я направи по-смела. Въздъхна дълбоко. Така, сякаш нещо вътре в нея се разкъсваше на парчета. Отправи последен поглед към мен и каза.
– Сега! Можеш, вече да ги отвориш.
Отчаян установих задушаващата ме болка от думите, които не бяха отправени към мен, а към Сесил. Прозирайки слабостта ми, и двете насочиха оптичните си лъчи към мен, със сила, по-могъща и от слънчев взрив. Свободен разтворих ръце, подготвен да напусна материята ми. Светлината разпръскваше порите на тялото ми, но за жалост те и не предполагаха, че ще остана недокоснат. Извисявайки се над тях, пронизах кристала, освобождавайки силата ми навън от клетката на слънчевите им очи. Сега разбирах. Сесил бе наследила и избрала да продължи това, което Аглая се бе отказала, тоест мен. Аглая отпусна тялото си безжизнено в центъра на кристалната сфера, а душата и силата ù преминаха в Сесил. Поглеждайки през новите си очи, тя изгори всяка една частица от предишното си тяло, превръщайки го в ситен прашец. Разбирах я напълно. Ако и аз бях способен да се самоунищожа, бих го сторил. Но злото в мен едва ли би го допуснало. От загубата на най-чистата и невинна любов, която е присъствала в живота ми, злото в мен се разбунтува. Пропуках земята до повърхността. Отворих дупка в звездното пространството, за да залича следите си от съществото, което се бе изправило пред мен. Не бях сигурен дали бе моят къс от кървящото ми сърце, но предполагам можех да ù направя един последен подарък. Знаех кое би я направило  щастлива и можех да ù го предоставя. Докоснах кристалната сфера, завъртайки я със скоростта на светлината. Погълнах енергията, която се образуваше от допира на кристала с обгръщащия го огън. Заредих всяка частица от материята и злощастните ми души, разкъсващи ме отвътре. Положих ръцете си върху сърцето на Земята и се опитах да му дам отново живот. Освободих всяка една душа, позволявайки ù да последва пътя към свободата. За съжаление, аз нямах такъв. Бях обречен...

Сесил

 Светлината от очите ми разкъсваше Земята, отваряйки ми път към повърхността. Тялото ми бе обвито с корени, които ме изтласкваха нагоре към моята свобода. В косите ми вятърът шепнеше тиха мелодия, а ситни капчици роса галеха кожата на лицето ми. Топлина и уют се разпиляваше изцяло върху мен. Усещах присъствието на семейството ми навсякъде. Не можех да ги видя, нито да ги докосна. Но само при мисълта, че бяха оцелели, аз бях щастлива.

Все още се опитвах да възприема това, което се случи вътре в кристалната сфера, но ми бе доста трудно.
Ка’ел  освободи всяка една прикована душа, което ме остави изумена. Все още не разбирах кое бе предизвикало състрадание в него? Може би загубата му?
Единственото, което ми бе изцяло наясно, е че Аглая не съществуваше. Не изпитвах болка, защото носих светлината ù в себе си. Страхувах се, че постъпката на Аглая ще погуби света, а може би и Вселената. Тя го предаде. Не можех да повярвам, че една толкова силна любов би могла да свърши просто и неочаквано. Сякаш имаше край и същевременно не направи опит да го отблъсне.
,,А дали, ако бях на нейно място, и аз бих постъпила така?’’
Отхвърлях идеята, че някога ще попадна в такава ситуация. Но изпитвах ужас от мисълта, че би могло да се случи същото и с мен. Обърканото ми съзнание сякаш премисляше всички възможности. Думите на Аглая все още кънтяха в ушите ми. Аз бях тази, от която зависеше бъдещето. Трябваше да изградя един свят, който тепърва щеше да се възроди. Нов, различен, по-усъвършенстван и надявам се за мое добро по-добър. Което ме доведе до една друга мисъл.
Нещо ново, различно за мен и настоятелно напираше в гърдите ми. Усещане, което до сега не бях изпитвала. Преди да изгубя следите от съществуването на Аглая, тя бе откъснала част от себе си. Докосвайки гърдите ми, тя накара сърцето, туптящо в тях, да промени силата на ударите. Непонятно за мен, но търсих присъствието на Ка’ел, което едновременно ме плашеше и караше сърцето ми да бие лудо…