Щастлива бях, че се откриха, но това човъркаше дълбоко дупката в гърдите ми и не можех да си позволя слабост пред тях. Никога не съм понасяла да ме съжаляват, а напоследък го виждах често във очите на всички. Вървях, като се оглеждах да открия кухнята. Мислех, че съм се загубила, когато чух стъпки зад гърба си. Обърнах се, но не видях никой. Не се страхувах, но нещо ме накара да тръгна натам, откъдето се чуваха стъпките. Минах през дълъг коридор, който водеше към извито стълбище. Някъде отгоре се чу хлопване на врата. Замислих се на първото стъпало, но любопитството отвътре ме накара да продължа. Исках да поговоря със Самуил, а нямаше кой друг да се разхожда толкова свободно из къщата. На последното стъпало се спрях пред дървена врата, на която бяха гравирани два ангела, слели устните си във вечна целувка. Дръжката на вратата бе във формата на ключ, завъртях го и тя се отвори. Малка блещукаща светлина, идваща от дъното на стаята, хвърляше вълшебни сенки по стените. В стаята нямаше никой, което ме доведе до една мисъл. Бих се заклела, че някой влезе преди мен вътре. Нямаше нито прозорци, нито пък друга врата. Погледът ми се спря върху огромното бюро, в центъра на стаята, което бе затрупано с книги. Една от тях бе оставена отворена. Обърнах корицата, за да прочета заглавието. В момента, в който пръстите ми я докоснаха, някаква тръпка премина през тялото ми. Усещах как тази чудновата книга черпеше от силите ми. Зави ми се свят. Рязко дръпнах ръката си от нея и връзката помежду ни бе прекъсната. Странно ми се стори, но това не изглеждаше просто една обикновена книга. Тя беше жива. Заглавието  <<Изгубени души>> предизвика още по-голям интерес в мен. Отворих отново отбелязаното място с тънка кожена лентичка. Съзнанието ми, свързвайки се с искрата на живот,  извиращ от дишащите ù страници, разкри пред очите ми картини от други времена в други светове...

Тази толкова непонятна за света история, за една изчезнала цивилизация, която е била единствена по вида си най-близко свързана с Вселената, ще ви накара да се замислите, че светът ви е беден и недоразвит, неук и излишен. злобата и завистта ви остават жестоки белези по кървящото тяло на планетата. Коварството и властта затриват съзнанието ви и изкореняват истинските ви чувства. Парите губят разсъдъка ви и изритват крехката ви невинна душа,  в едно каменно тяло,  което е жив ходещ мъртвец.

Преди достатъчно, че да ви уплаши цифрата години, съществувал един народ, наричан Атлантите, който живеел, за да оцелее в синхрон с природата, а не като вас, черпещи всички ресурси и водейки я до самоунищожение...                                                                               

Усетих движение зад гърба си и се почувствах като престъпник, хванат на местопрестъплението. Обърнах се бавно и застанах лице в лице с монах Евтимий. Топлите му очи ме гледаха, а по крайчеца на сбръчканите от годините устни заигра усмивка.
– Здравей отново, дете мое! Виждам,  засега се справяш доста добре с борбата. Не очаквах, че ще се срещнем по този начин. 
– Аз, много се извинявам, че наруших спокойствието ви. - отвърнах засрамена. Изненада се изписа на лицето ми. Явно светът бе наистина малък.
– Не се тревожи, миличка, от теб така или иначе нищо не може да се скрие. Но и тук, в тази стая, всичко, което е мое, е и твое. Това са... – и посочи към книгите - ... един вид завети към тези, които все още имат някаква надежда да вникнат в тях и да отворят очите си. Ти от дълго си сляпа, но само до тогава,  докогато сама го поискаш. 
– Ще ви разочаровам отново, но пак нищо не разбирам. - казах аз, предавайки се да вадя заключения от странния хаос, нахлул в живота ми.  
– Не му е дошло времето, а и на теб ти е по-лесно така. - каза монахът.
– Мога ли да ви помоля нещо? Бихте ли могли да ми разкажете повече за това? - Посочих към отворената жива книга, която ми бе позволила да погледна през нея. Трудно ми беше да определя какво точно наистина беше тя. Оставих се по течението с надежда, че може би монах Евтимий ще ми покаже пътя, към който водеха всички тези съвпадения и странности.
– Разбира се, дете мое, но може би малко по-късно. А и между другото, дълбоко в себе си ти я познаваш по-добре и от самия създател. - каза монахът, като посочи с ръка към  нещото върху бюрото.
Не можех да откъсна очи от корицата, която сякаш ме привличаше към себе си. Искаше да ми покаже и още...Но не можех да позволя на себе си повече нахалство, затова попитах учудено.
– Кой е той?
– Самуил Галини. Разбира се, той работи върху това откак...
– Здравей, стари ми приятелю. Кога пристигна? - каза Самуил, като се бе облегнал на вратата. - Чух някакво шушукане и... 
– Полюбопитства, както винаги. – каза, смеейки се, монах Евтимий. - Не се учудвам от кой го е наследила Елвира.
Цялата се изчервих и сведох поглед към пода. Започнах да въртя нервно пръстите си, когато чух Самуил да ми казва, смеейки се.
– Мисля, че долу в кухнята те очаква цял отряд от гладници, които заплашват да ме изгорят, удавят, вдигнат в небето и сринат със земята, ако не те намеря. Така че, моля те, поне ти ме пожали.
– Що за възпитание, да заплашват. Напълно изключих за закуската. Може би, по-късно ще поговоря и с двама ви. Имате доста обяснения да давате. Така че се подгответе, ако искате, още от сега. - казах, като изхвърчах надолу по стълбите.
Най-накрая след дълго лутане открих кухнята. Добре, че малките гладници бяха доста бурни. Ориентирах се  по гласовете им. Когато нахлух в нея задъхана, заварих новото си семейство във възторг от нещо, което се намираше в центъра им. Приближих се да видя какво ги бе впечатлило толкова. И тогава "го" видях. Колкото грахово зърно в центъра между четирима им стоеше нещо, което нямаше точно наименование. Цветът му преминаваше от синьо в зелено, от оранжево в кремаво и от кафяво в пепелно. Всеки един от тях го подмяташе през пръстите си и го подаваше на другия до него. Бях сигурна, че те го контролираха. Когато усетиха присъствието ми, виждайки разширените ми от учудване очи, всички се отдръпнаха крачка назад.

Тогава "нещото" просто изчезна. Първи Ари заговори.
– Мамо, не се разстройвай, нищо лошо не правим. 
– Ама, разбира се...Това какво беше? - Не можех да повярвам на спокойствието си и на това колко лесно възприемах нереалностите, които ме заобикаляха.
– А, това ли? – каза невинно малкият ми ангел.
– Да, това.
- Първо ще трябва да се научим да го контролираме и след това то ще е един вид нашата защита по пътя ни. Но все още не сме се научили как става и какви размери трябва да добие, за да върши работа.
– До колко ще може да ви защитава? - попитах, като се опитвах да проумея това, което ми казваше Ари.
- До толкова, че никой не би могъл да ни нарани, ако сме вътре в него. - отвърна Ари, изпълвайки малките си гърдички с въздух.
– А то отвътре как ще е? - продължих с въпросите, чувствайки, че в ситуацията май аз бях детето. 
- Като да си у дома. Топло и уютно.
– Интересно. Все още има доста неща, които не сте ми разяснили. Кога ще е подходящият момент? Не ми казвайте, че ще ви пораснат крила и накрая ще се окажете ангели демони. Много смешно. - казах, като гледах как се превиват от смях в средата на кухнята. - Виждали ли сте се изобщо отстрани колко различни  и нечовешки изглеждате? - добавих.
- Ти не си по-различна от нас, мамо.- каза Ари, като ме гледаше с обожание в очите, което ме накара на мига да забушува гордост в гърдите ми.
– Мога ли да попитам поне нещо, на което очаквам да ми дадете смислен отговор? - погледнах всеки един по отделно и продължих. - На мен къде ми е точно мястото между вас всичките?
Настъпи дълго мълчание. В очите на Ари имаше болка, а другите просто не смееха да ме погледнат. 
– Така си и знаех. Затова ли все още съм в неведение? - измърморих под носа си.
– В неведение си, мамо, защото така искаш ти. А не защото не си запозната с това, което се случва.
–Добре, добре, може би друг път ще поговорим за това... - исках да приключа с темата. - Какво ще кажете да измислим набързо нещо за хапване?
- Аз ще ти помогна, ако нямаш нищо против? - каза с усмивка на лицето Марина.
– Разбира се, че нямам. Пък и само ти познаваш най-добре от нас всички тази къща палат.
– Харесва ли ти тук? - каза с огромен интерес Марина, като не ме изпускаше от очи.
– Не съм виждала по-вълшебно място от това. - казах, без да се замисля. - Нещо ми напомня, но е толкова смътно. Вероятно се заблуждавам. 
– Какво? - попита отново Марина.
- Имам един спомен за една стая, която се намира под някакъв мост или нещо подобно, която много прилича на обзавеждането тук. На вратата е изписан надпис <<ВЕЧНОСТ>>. Но това май пак е бил един от онези странни сънища в детските ми години. Така че да се залавяме за работа, защото по начина, по който ни гледат, бих си помислила, че с поглед  ще ни изядат. - казах, като хвърлих поглед към Ари, Фоти и Гея.
– Добре. Тогава после ще ти покажа. - каза Марина.
Изглеждаше така, сякаш щеше после да ми разкрие някаква тайна. Обръщайки ми гръб, се отправи към кухнята. Отвори огромния хладилник, който приличаше повече на гардероб и извади от него огромно количество храна. Набързо сглобихме закуска, която можеше да нахрани поне десет едри мъже. Но когато станахме от масата, чиниите бяха празни и всички изглеждаха задоволени, но не и преяли.

– Ела с мен. - каза Марина, като ме хвана за ръка. Помъкна ме надолу по някакво вито стълбище.
По стените имаше поставени древни свещници, които придаваха тайнственост и загадки върху йероглифите, изписани по стените, приличащи на някаква легенда. Марина толкова бързо тичаше по стълбището, че се налагаше да прескачам по две стъпала, за да мога да я настигна. Изведнъж спря и впи в мен океанско сините си очи, очакваща може би някаква моя реакция. Намирахме се пред врата, на която пишеше <<ВЕЧНОСТ>>. Гледах я с недоумение. Обърнах се и видях стълбището, което приличаше на мост,  погледнато отдолу. Ръката ми посегна към дръжката, на която висяха три ключа. Материалът, от който бяха изработени, приличаше на дърво. Всеки ключ бе изработен от три части. На всяка част имаше по три числа в началото, в средата и в края му. Взех единия и несъзнателно го завъртях три пъти наляво и един надясно, повторих действието и с трите му части. Пъхнах го в ключалката и щрак, вратата се отвори.
– Това е твоята стая. Не е влизал никой от тогава, когато си била за последно тук. - каза Марина, като се затича по стълбите нагоре. - Ще ми разкажеш после...
Когато влязох в стаята, очаквах, че ще е ужасно тъмно, защото сякаш се намираше под земята. Но за моя изненада светлината нахлуваше от всички страни. Имаше дървено детско легло, което бе във формата на люлка. Малката тоалетка със най-различни принадлежности и едно ковчеже като това, което видях в една от стаите горе, привлякоха вниманието ми. Отворих го, но за мое учудване то се оказа празно. Загледах се в един слънчев лъч, който попадна в центъра на сандъка. Помислих за миг и повдигнах двойното дъно. Там имаше същата дървена пирамидка като тази на Ари, която бе получил в деня на раждането му. Завъртях я в ръцете си. Поставих рождените дати на Ари, Фоти, Гея и за миг се замислих за тази на Марина. Пръстите ми сами положиха числата върху последната стена на последния триъгълник. Когато попадна последното число на мястото си, дървената пирамида се разтвори като цвете. Вътре в центъра ù имаше малко камъче във формата на сърце. По стените му червените капки го караха да изглежда като опръскано с кръв. Допрях студения камък до сърцето си, а то започна да препуска.
Усещах присъствието му в стаята. Толкова силно, че можех да го докосна,  ако исках. Не можех да разбера защо не го виждах. Огледах се и тогава...
Видях като във мираж две деца, момиче и момче, хванати за ръце, тичащи из стаята. Момчето се спря и постави в шепата на момичето нещо. То разтвори малките си пръстчета, а там стоеше каменното сърчице, което аз стисках силно в ръката си. Болката в гърдите ми заплашваше да ме унищожи. Този толкова невинен спомен извади от замъгленото ми съзнание една част от детството ми, която си мислех със сигурност, че никога не е съществувала. Точно тук, в тази стая, преди години Алек ми бе дал обет за вечност. Сега можех да чуя ясно как казва:
"Когато сърцето ми спре и дойде краят, ти ще откриеш начин да започне всичко от начало''.
Толкова невероятно и неразбираемо бе всичко това за мен. 
Когато се срещнахме за първи път, в очите ни пламтеше искрата на обожание. Сякаш винаги е имало и ще я има там. Но предполагах, че във всеки влюбен ще се открие такава. Сега разбирам. Било ни е предопределено. Съдбата просто е чакала своя величествен миг, за да ни срещне отново. И сега какво?...
– Дете мое, най-после успях да те открия. - каза задъхано монах Евтимий. - Притеснявам ли те? Радвам се, че си отново у дома.
- Точно с вас бих искала да поговоря. - казах аз. Помислих си, че все така се случваше някой да има наблизо, точно когато имах нужда. - Мога ли да получа малко повече информация за някои неща, които ми се струват доста странни?
- Разбира се, питайте. Ако мога да ви отговоря, ще го сторя. - каза монахът.
– От колко време се познавате със Самуил?
- Много. - Значението на думата ми се стори малко в сравнение с това, което изразяваха очите му.
– Тази къща... - опитвах се да задам правилно въпроса си. - Тук е идвало дете, на име Алек? 
– Който е и ваш съпруг. - отвърна загадъчно монахът. Явно бе много повече информиран, отколкото си мислех.
– Справяте се чудесно. Искам да науча повече за времето, в което сме били деца.
– Бяхте неразделни. Създадени  един за друг. Ти си душата, а той твоят спътник... - гласът му премина в шепот. - Имаше и такива, които искаха гибелта ви, но все успявахме да ви защитим. Дойде времето, в което вие ще защитавате... - погледът му стана строг, сякаш искаше да ми внуши нещо.
– Но аз, не знам... Какво мога да направя? - объркано поклатих глава.
– Сърцето ти знае. Ела. - придърпа ме към себе си и ме прегърна закрилнически. - Мен също ме боли. Той е... МОЙ СИН.
– Но, как ? Екатерина ми е споменавала, че съпругът ù е починал преди много години. - учудването ми бе огромно. 
– Така бе най-добре за всички ни. - болката в гласа му ме накара да потръпна. 
– Съжалявам. - не знаех какво друго да кажа. 
– Недей да съжаляваш, дете мое.

– Знаете ли, че тя...
– Изпълни мисията си. Когато ни е писано, ще се срещнем отново. - отвърна изтощено монахът.
– Алек?
- В момента, в който разбра, че си готова  да преминеш през следите,   свързани с миналото ти, бе готов на всякакви жертви. Той е там, където си и ти. В сърцето ти. Има много по-сложни неща за вършене и едно от тях е да изпълниш делото, което си започнала.
– Защо аз?
- Защото е предначертано... А сега мисля, че ще е най-добре да се качим горе, преди да започнат да ни търсят всички.
– Но. Аз искам отговори. - Не исках толкова бързо да приключи разговорът ни. 
– Ще ги получиш, но не сега.
Тръгнах бавно по стълбището нагоре, като в главата ми се въртяха последните думи на Алек.
"Защо сега го реши?" - бе казал.
Беше очаквал това мое пътуване, но със сигурност се е надявал, че може би ще го предприема по-късно. Все пак той е предупредил монах  Евтимий за пристигането ми...
И така, като разбъркан пъзел, започваха бавно да се подреждат частите му. За миг се загледах в йероглифите, изписани по стените. Исках да попитам монаха за значението им, но той ме изпревари.
– Дълга история...
Когато влязохме в салона, потърсих с поглед  Самуил. Трябваше да поговорим. Исках да науча повече за живата книга с историята за Атлантите. Която по всичко изглеждаше, че бе едно природно чудо. А и тези йероглифи по стените на стълбището ме изгаряха от любопитство. Мисълта за изгаряне ми напомни за Фоти, който от момента, в който видя Марина, вече владееше състоянията си без никакъв проблем. Пламъкът в очите му добиваше синьо сияние всеки път, когато я погледнеше. Двамата се бяха отпуснали върху едно доста привлекателно канапе в бял цвят и водеха въодушевен разговор. Погледнаха ме и нещо в мен явно ги накара да спрат. Марина се изправи и приближи.
– Той е горе в Библиотеката. Мисля, че е готов да проведе разговор с теб, но моля те...
– Не се тревожи, просто съм любопитна. Само той може да отговори на някои от въпросите ми.
Умолителните ù очи ми подсказваха колко много ù се искаше да ми повярва. Марина стисна лекичко ръката ми, сякаш бе забравила да ме уведоми за нещо и каза.
– Ари и Гея спят. Доста бързо се изтощават. Не се тревожи за тях, ние с Фоти ще се погрижим.
От толкова много преживявания наведнъж бях пренебрегнала малкия ми ангел. Но в компанията на малката Гея, той също се бе откъснал от някогашното си постоянно търсене на присъствието ми. Погледнах благодарнически към малката ми новооткрита сестра и се отправих към библиотеката. Когато минах през детската стая, спрях, за да успокоя напрежението в мен. Наслаждавах се на малките спящи създания, приличащи на герои от приказките. Личицата им, толкова безгрижни и щастливи, ми напомниха две други лица...
Бяха заспали заедно във креватчето, в което бях оставила предната вечер Ари. Малките им телца прегърнати, а главичката на Гея бе отпусната върху рамото на Ари. Той за миг се размърда, но без да нарушава съня ù. Устните му се раздвижиха и с шепот пророниха.
– Мамо, моля те... Не го прави...
Очаквах, че ще продължи, ще каже още нещо. Но той просто придърпа Гея плътно към гърдите си, а от устните му се отрони вопъл на агония. Болката, която изпитваше в съня си, бе толкова силна, че Гея, дори спяща, я усещаше. Погали насълзените му очички и се притисна в него. Ръката ми висеше във въздуха. Искаше ми се да го успокоя. Нещо вътре в мен знаеше какво точно не трябваше да правя. Какво би накарало Ари да страда толкова силно. Въздъхнах дълбоко и излязох от стаята. Опитвах се да избягам от себе си. Как все така се получаваше, че успявах да нараня любимите ми същества. Алек бе някъде, където със сигурност е в опасност всеки един миг от живота си и то заради мен. Екатерина бе убита пак заради мен, а сега и Ари ме молеше за нещо, което вече бях сигурна, че ще го сторя.
Бях толкова задълбочена в агонията си, че за малко да се блъсна в Самуил. Залитнах, а той прихвана тялото ми точно преди да падна. Повдигна брадичката ми към лицето си и се загледа в сухите ми очи.
– Все още не можеш да плачеш? - каза той, като очите му бяха пълни със сълзи заради мен.
Даже и той влизаше в списъка на наранените, защото винаги някъде дълбоко вътре в мен съм знаела, че го обичам.
– Има ли нещо, което да не знаеш за мен?
- Няма. През целия си живот, а той е доста дълъг и тежък, съм бил плътно до теб. Знам всяка твоя радост и болка...
– Но как! - прекъснах го възмутено аз. - Когато аз имах нужда от теб, ти не бе там.
– Напротив, бях, и ти го знаеш. - каза Самуил, като се усмихна.
За миг се върнах във моментите, в които исках да е до мен и да ми помогне. И тогава го видях... В действителност просто е трябвало да погледна, за да се уверя, че е той.
– Знам. Искаш да поговорим.
– Ще ми разкажеш ли за Атлантите. Какви са били и какво общо имаме ние с тях?
– Заповядай. - каза той, като ми посочи едно канапе, за да седна.
Учудих се от кръглата форма на стаята. Впечатляващо от всички страни бе обиколена с рафтове, на които стояха прилежно подредени книги. Точно в центъра  ù огромното бюро бе разхвърляно и около десетина книги стояха разтворени със отбелязани страници. Може би водеше записки, защото листове хартия покриваха пода. Някои от тях доста смачкани, други разкъсани на две. Но никоя от тези книги нямаше нищо общо с тази, която бе оставила следи от допира ни. Което ме водеше до мисълта, че тя бе единствена и много специална...
– Преди доста време... Не мога със сигурност  да определя колко точно... - започна разказа си Самуил, като въздъхна тежко, прекъсвайки мислите ми. - ... на Земята са съществували Атлантите. Много са разказвали и разказват, че това е просто мит, приказка. Но други, които знаят за тях, са способни да убият,  само и само за да разкрият тази изчезваща раса, опитвайки се да я поробят за личните им цели. - очите му се рееха около минута някъде много далеч в миналото и след това продължи.