- Не се тревожете, в безопасност са. - каза докторът.
– Наистина ли? Откъде тази сигурност точно във вас, докторе? Толкова хора минават през ръцете ви, за всички ли сте така сигурен? - гласът ми потрепна. – Не искам да ми давате празни надежди, искам истината.
Когато влязох в кабинета,  реших, че ще е по-добре да седна на такова място, от което щях да наблюдавам спокойно коридора отвън. Докторът забеляза погледа ми и се усмихна. Повече приличаше на изкуствена гримаса, но все пак се напъна да се усмихне. Малките бръчици по лицето му се разтанцуваха. След това погледът му стана сериозен и неразгадаем, прочисти гърлото си и каза с плътния си глас.
– И да ми се иска да ви дам надежди, не мога. Съпругът ви е в кома. Разбирам, че ви е ужасно трудно, но това е истината. В момента се установява от какво е починала майката на съпруга ви, но определено сърцето ù не е издържало. Колкото до господин Апостолуми, все още не може да се установи, какво е предизвикало изпадането му в това състояние. Няма никакви видими травми. Може би силен стрес, шок.
– Не разбирам. Как е възможно да изпадне някой в това състояние? 
– Съпругът ви се е прибрал от работа и се е случило, докато е спял. Това остава една загадка за нас. От два дена не се е събуждал. Ако продължава това състояние, ще се принудим да изключим машината.
– Защо? - изпищях от ужас. - Доколкото съм запозната с тази тема,  има някакви шансове да се събуди. Може би държавният бюджет не ви позволява поддържането? Ами да, темата пари е много важна в този случай,  нали? - опитах се да възвърна самоконтрола си.
- Не всичко опира до пари, но и те влияят в тази област. Осигуровката ви не покрива разходите, но и също така за вас това ще е един вид мъчение.
– Оставете моите решения да ги взимам аз. - Не бях успяла да залича нотката на истерия в гласа ми.
– Разбирам...
– Нищо не разбирате, как можете да си помислите,  че съм способна да убия. Ако зависи от вас и сте готови да го сторите, нека лежи на вашата съвест. Но само през трупа ми, да не сте посмели. -  Знаех, че заплахите ми са нищожни. Нито имах връзките, нито пък силата, за да ги спра, но смятах, че винаги може да се намери начин.
- Не зависи от мен, аз съм просто една пионка, която получава нареждания от по-горе. - каза докторът, като снижи гласа си до шепот.
– Дайте му още малко време, сигурна съм, че ще се събуди. - казах аз с умоляващ глас.
– Ще се опитам, но да изясним нещо. Не ви давам никакви надежди вие сама го казахте.
– Никакви? Дори и най-малка?
- Никакви.
– Добре.  Мисля, че с това разговорът ни приключи. Ще чакам да ми бъде съобщено за аутопсията на Екатерина Апостолуми с подробности. Трябва да помисля. До скоро, докторе. -  казах, като станах от стола. 
– Ставропулос. - добави натъртено той, с нотка на обида в гласа.
Кимнах и излязох от кабинета. Отправих се към болничната стая, в която беше настанен Алек. Ужас ме обзе, когато видях, че децата ги няма в стаята. Погледът ми се закова на помощната масичка. Сграбчих в ръцете си лист хартия и погълнах с поглед съдържанието.

АРИ Е ГЛАДЕН. ЩЕ ОТСКОЧИМ ДА ХАПНЕМ...
ЩЕ ВЗЕМА И ЗА ВАС.
АКО ИМАТЕ НУЖДА  ОТ НЕЩО.. 
ПРОСТО МИ ЗВЪННЕТЕ  
6936933003                ФОТИ                                                                                                                            

 Веднага набрах номера. Още при първия сигнал момчето вдигна. 
– Не се тревожете, не го изпускам от очи. Той е добре, имайте ми малко  доверие. Разполагате с  малко време, за да се съвземете. Много скоро ще сме при вас. - каза Фоти на един дъх.
– Откъде знаеш, че съм аз. Можеше... - не ме остави да довърша.
– Ари каза, че ще се обадите при първа възможност, щом не го видите. Бил е прав. Сега се успокойте. Съберете сили, а ние след малко ще дойдем.
– Фоти.
– Да. 
- Пазете се. 
– Разбира се. - каза той и затвори.
Пристъпих към Алек. Наведох се над него и допрях устните си до плътните му  устни. Погалих нежно челото му и разроших лъскавата му черна коса. Целунах затворените му клепачи  и въздъхнах на пресекулки. Бавно разкъсваше съзнанието ми реалността. Вероятността, че го губех, започваше да прониква някъде дълбоко в дълбините на кървящото ми сърце. Болката беше неконтролируема. Чух гласа си несвързано... 
,,Как можеш да ни го причиниш. Защо? Какво за Бога? Не е възможно. Имам нужда от теб. Животът ми си губи смисъла без твоя. Ари има нужда от теб. Трябва да се събудиш, трябва. Не  мога да се справя сама. Никога не съм била достатъчно силна. СЪБУДИ СЕ, ЧУВАШ ЛИ МЕ? ’’
Писъците ми кънтяха в коридора, усетих как нещо остро проби кожата ми. Изведнъж всичко започна да се върти в кръг. Последното,  което видях, преди да затворя очи, бе порцелановото лице на Алек.
Когато отново проникна светлина през тежащите ми клепачи,  Ари и Фоти  се усмихваха с ангелските си лица.
– Мамо, събуди ли се? Почина ли си? - попита разтревожен Ари.
– Може би има още малко нужда от сън. Искаш ли да ти разкажа една история, докато майка ти се събуди напълно? - каза Фоти, като ме погледна със съчувстващ поглед.
– Искам, искам, но ми обещай, че ще има приключения. - каза с блясък  в очите си Ари.
- Обещавам.  – отвърна му Фоти и започна да бъбри с топлия си омайващ глас.
Нямах време да се излежавам и самосъжалявам, трябваше да се вземат сериозни решения и се очертаваше да се справям сама във всичко. Нямаше да им позволя да приключат с живота ми по този начин, трябваше да се боря. Като начало ще започна с Екатерина, трябваше да разбера дали си е отишла от този свят естествено, или някой е предизвикал смъртта ù.
Опитах се да се изправя, но имаше нещо, което ме придържаше към кревата. Ръцете ми бяха вързани с колани. Това ме притесни. Бяха ме заковали към кревата, сякаш бях някаква луда.
– Какво става, Фоти, защо съм вързана? - Очаквах да ми даде подходящ отговор.
– Докато сме хапвали, сигурно ви е станало лошо. - опита се да ми намигне, без да види Ари. - Ами тогава ви е намерила санитарката, която се грижи за хигиената  и като е видяла състоянието ви,  повикала доктора. Той ви е сложил успокоително и това е всичко май.
– Развържи ме, трябва да се махнем оттук и то веднага.
– Но, вие сте още под упойка! - каза  момчето, притеснено.
– Няма значение, ако не се махнем оттук, ще ме изкарат луда и ще ми отнемат детето. Помисли, имаш по-малко и от минута преди да дойде някой и да сложи ръцете си върху теб и малкия Ари. Малко странно ми се вижда състоянието на Екатерина, а и това на Алек. Ще ти разкажа по пътя. 
– Какво чакаме тогава? Ако не можете да вървите, ще ви помогна.  – каза Фоти, развързвайки ръцете ми. 
  – Ти се погрижи за Ари. Аз мисля, че ще се справя. - залитайки, се изправих. Приближих се до Алек и целунах хладното му чело. Не исках пак да изпадам в скорошното си състояние, затова единственото, което отрониха пресъхналите ми устни, бе  - ,,ОБИЧАМ ТЕ’’. Поемайки дълбоко въздух, вече бях готова.
Оттук започваше бягството ни и бях напълно сигурна, нямаше начин да не ни търсят.
– Той наистина е добре, мамо. Даже, ако се наложи, ще ни помогне. Да тръгваме. - не можех да повярвам на ушите си. 
Ари се опитваше да ме успокои и да ми даде кураж. Това не трябваше ли аз да го правя?
Заслушах се дали има някой в коридора, но нищо не се чуваше. Промъкнахме се като бегълци. Огледах се за охраната. Не се виждаше никой, но за по-сигурно се измъкнахме през задния вход. Качихме се в колата и дори, леко омаяна от упойката, нямах време за мислене. Запалих двигателя, натиснах газта... И тогава се сетих, че бях забравила за охраната на портала. Усмихнах се колкото се можеше по-сърдечно и казах.
– Мога ли да ви помоля нещо? Забравих да предупредя доктор Ставропулос, че си тръгвам. Изскочи нещо, което не мога да отложа  и няма да мога да остана.  Ако се случи нещо ново, нека просто ми се обади. Благодаря ви. - отново се усмихнах и потеглих, без да изчакам реакциите им.