Красотата на една несбъдната мечта

Минаха много години от деня, в който те видях за последно... А сякаш беше вчера. Една мечта, избледняла в морето на годините, а бе една от най-истинските ми мечти, която за жалост остана мечта. В онзи ден знаех, че може да не се видим повече. Той заминаваше далеч, нямаше за какво да се връща. Никога не му казах какво наистина чувствам, за което ужасно съжалявам. Макар че бяхме само познати, толкова много искам да е тук отново. Поне да го виждам - и това ми стигаше. Но мина много време, аз почти забравих, не го бях виждала с години. Омъжих се за друг, той бе прекрасен, всички мислеха, че аз съм щастлива... и да, донякъде беше така. Сега имах всичко - красота, пари, семейство, ала нещо ми тежеше. Не спираше да ме мъчи една единствена мисъл - Защо съм с него, защо Ти не беше Той?! Как ми се искаше, ужасно ми се искаше да си на негово място. Но понякога, това, което искаме, не става, каквото и да правим. Тогава просто трябва да се примирим. Е, и аз направих това. Отказах се, защото бе безнадеждно. В душата ми остана една рана, която никога няма да зарасне наистина. Искаше ми се сега той поне да е щастлив. Един ден се разхождах сама в парка. Бе започнало да се свечерява. Всички се прибираха, беше пусто. Желаех да остана сама, бях се уморила от всичко, исках просто да си почина - далеч от всички. Докато стоях на една пейка, с наведена надолу глава, покрай мен мина някой. Вдигнах погледа си към него, гледах го дълго, а той отиваше все по-далече. Някъде, в този непознат човек имаше толкова познато. А той също вървеше с наведена глава. О, нима това беше той? Този, който пазех години наред в сърцето си. Нещо ми подсказваше, че е той. Бях сигурна. Онези очи бяха същите, както години назад... само че днес пълни с болка. Изведнъж забравих за онова, което имах сега, станах и тръгнах към него. Събух токчетата си и започнах да бягам. Той се обърна с усмивка, толкова позната. Казах името му, той прошепна моето. Всичко бе като приказка, като прекрасен сън, от който не исках да се събудя Никога! Говорихме малко, пита ме как съм, дали съм щастлива. Той каза, че също е щастлив. Не знам защо, но не повярвах в тези думи. Сякаш очите му, които бяха толкова тъжни, молеха само някой да разбере онова, което го беше страх да изрече. Сякаш казваха, че не е щастлив, че нещо му тежеше, точно както на мен. Не можех да гледам повече в тях, стана ми така тъжно. Не очаквах дори да го срещна отново, нито да спре. Помних го все така млад, усмихнат и щастлив. След този ден вече наистина не се видяхме никога повече. Той бе една мечта, която стоеше над всичко друго в мен. Мечта, която никога нямаше да разкажа...