Започвам, евентуално, дълбоко да се съмнявам съществуват ли наистина всичките тези проблеми и лоши неща, които се случват през живота на всеки един. Дали истината за това, че съдбата има много по-големи планове за нас, не е просто много добре прикрита. Убийства и кражби. Изнасилвания и наркомания. Всичко това в един порочен кръг на красотата. Това, което е истинската вреда. Красотата. Жаждата за изтъкване на собствената, личностна красота, която притежаваш, пред другите. Пред онова момиче с пъстрите очи, които винаги си искала да притежаваш. Пред приятеля си, чиято мисъл не знаеш в коя посока е насочена в момента. Пред майка си, която в яростта си се опитва да те накаже, карайки те да се чувстваш като нещо грешно. Пред малкия си брат, който не смее да ти повиши тон, просто защото ще види красотата на моментното ти озлобление.
Всичко е красота. Раждането и смъртта. Как спомените са начертават по големия бял лист, а след това изчезват като тебешира по плочките на детската площадка. Единственото, което оставаш е енергията, запечатала се в съзнанието на близките ти. В този свят нищо не изчезва. Просто енергията преминава от едно състояние в друго. Елементарна физика.
Както физиката си има своите закони, така е устроен и животът.
Не можеш да избягаш, нито да се скриеш. Можеш просто да седиш и да чакаш животът да ти отвърне със същата красота, която ти му подаряваш. Да разбереш, че най-накрая си оценен. Одобрен. Неощетен. Ощастливен. Най-накрая ти е показана цялостната картина и, повярвай ми, красотата, която ще съзреш, ще бъде толкова непоносима, че животът ще стане прекалено натоварен и труден за поддържане и твоето време за трансформация на енергията вече ще е настъпило. Тогава. Когато най-накрая си довършил своя пъзел и си дал всичко, с цел създаването на още по-ярки и пъстри цветове. Твоите. Твоята красота. Водеща към вечния тунел на незнанието.