- Просто трябва да свърши. - чух го да казва с въздишка.
От известно време насам знаех, че си мисли за това. И аз си мислех. Подготвях се дори. Но беше по- болезнено, отколкото очаквах. Сякаш някой с остър скалпел изряза част от сърцето ми. Онази част, която можеше да чувства. Която беше моя.
- Не те обичам.
От това ме беше най-много страх. Страхувах се, че ще чуя тези думи още от самото начало. А аз бях влюбена безвъзвратно, отчаяно, себеотрицателно. Осъзнаването на този факт направи агонията още по- отчайваща. Исках да кажа нещо. Исках да го убедя, че не ме интересува, че няма значение. Исках да изглеждам все едно всичко е наред, все едно не съм се осъдила сама на Адът, който щеше да представлява отсъствието му, но не можах. Нямах силата да го направя. Не можах да спестя дори сълзите, които безпомощно се затъркаляха по бузите ми.
- Ядосана съм... - казах приглушено, но знаех, че не ми вярва.
Дали се чувстваше дори наполовина толкова зле, колкото аз? Вероятно му беше все едно. Страстн ...