- Просто трябва да свърши. - чух го да казва с въздишка.
От известно време насам знаех, че си мисли за това. И аз си мислех. Подготвях се дори. Но беше по- болезнено, отколкото очаквах. Сякаш някой с остър скалпел изряза част от сърцето ми. Онази част, която можеше да чувства. Която беше моя.
- Не те обичам.
От това ме беше най-много страх. Страхувах се, че ще чуя тези думи още от самото начало. А аз бях влюбена безвъзвратно, отчаяно, себеотрицателно. Осъзнаването на този факт направи агонията още по- отчайваща. Исках да кажа нещо. Исках да го убедя, че не ме интересува, че няма значение. Исках да изглеждам все едно всичко е наред, все едно не съм се осъдила сама на Адът, който щеше да представлява отсъствието му, но не можах. Нямах силата да го направя. Не можах да спестя дори сълзите, които безпомощно се затъркаляха по бузите ми.
- Ядосана съм... - казах приглушено, но знаех, че не ми вярва.
Дали се чувстваше дори наполовина толкова зле, колкото аз? Вероятно му беше все едно. Страстното ми обожание със светкавична скорост се превръщаше в омраза, в озлобление. Но дори в онзи миг, в който го мразех до лудост, не можах да вдигна ръка, да го ударя, да го нараня по някакъв начин. Молех се само да имам смелостта да понеса кръста си незабелязано. Исках просто той да не разбира болката ми. Исках да спра да плача.
- Аз... - подсмръкнах тихо. - Съжалявам, че ти изгубих времето...
Усещах онази истерична нотка в гласа си, която заплашваше да се превърне в паника и да предизвика порой от думи, колкото отправени към него, толкова и към мен самата. Думи, които бях обречена да не кажа никога отново. Думи, които беше по- добре да си останат затворени в мен.
Той все още ме гледаше с уморено лице. Но дори в привидната му умора, виждах облекчение. Бях обещала, че ще го пусна без сцени. Трябваше да изпълня обещанието си.
Обърнах се и тръгнах. Всичко в мен крещеше: „СПРИ МЕ, МОЛЯ ТЕ!!!”. Той не ме спря. Знаех, че няма да го направи. Но упоритите лъчи на надеждата не спираха да измъчват всяко парченце от душата ми.
Валеше. Обичайно състояние на ранната есен. Най-нещастният рожден ден. Това можех да кажа. А не исках да го казвам. Не исках дори да мисля. Безпощадната нежност на дъждовните капки припомняше... толкова много. Не исках да знам. Не исках да помня. И въпреки това, вътре в себе си кристално ясно виждах, че предпочитам да се мъча като грешен дявол, отколкото да изтрия дори един момент, прекаран с него. Защото дори лудата абстиненция от липсата му беше по-добра от това да не го е имало никога в живота ми. Изненадах се на това колко много е означавал, без дори да го разбирам. За месец и малко той се беше превърнал в единственото нещо, което обожавам до безумие, в единствения смисъл, който бих могла да има, за да продължа напред. Той ме научи какво е да обичаш без мисъл, без да има утре. А аз бях празна, преди да го срещна. И когато си отиде, пак бях отчайващо празна. Само начинът беше различен. Преди не знаех какво има отвъд пустотата. А в онази секунда копнеех с цялото си същество за това, което бях намерила, което бях чакала години... дълги, безплодни.
Той не се върна. Не го и чаках. Не и с разума си. Знаех, че няма да дойде. Знаех, че е вероятно щастлив в нечии други ръце и с крива усмивка приемах факта, че бих се радвала, ако съм права. Бях стигнала до най-висшата форма на пожертвувание. Бях предала себе си по всички начини. Бях изпразнила от съдържание всичките си принципи, за да ги дам на него. За да вдъхна в неговите жили призвание, устремление, сила. И това ме караше да чувствам мрачна гордост и спокойствие.
Месеците минаваха бавно, мъчително. Бях абсолютно сигурна, че се намирам на дъното на океан или пък, защо не, заровена в някоя семейна гробница. Само тялото ми, противно на всякаква логика, продължаваше да се движи и да изглежда перфектно щастливо. А под маската на величие, никой не виждаше. И се радвах, че не вижда. По онова време още не бях съвсем съсипана, но осъзнавах, че вървя по наклонената плоскост на развалата, която щеше да ме повлече надолу и... не ми пукаше. Знаех, че искам да умра. Не ми стискаше да го направя. Наркотици, алкохол, безразборен секс... нещо, което така и не дадох на него... Във всяко едно доволно отпускащо се отгоре ми тяло виждах неговото. Във всички боготворящи ме сини очи, аз виждах само неговите. И само те ме изгаряха във всичките безсънни нощи. Нощи, които не са спрели и досега.
I feеl I might be losing you…
Чувствам ли?! Та може ли един мъртвец да чувства?! Музиката бавно се просмукваше в кожата ми и викаше неканени сълзи под притворените ми клепачи. Само дупки. Това остана от сърцето ми. Дрипи от някогашни разкошни криле. И пак вледеняващия страх от това, че сънят ще изтрие образът му от изхабеното ми съзнание. Споменът за ръцете, който ме държеше будна дори когато спях. Не, не можех да го забравя, не исках, което беше още по- ужасяващо. Сляп, безграничен мазохизъм. Лудост. Така го определяха хората. За мен беше просто любов. Такава, каквато виждаш веднъж в живота си. Такава, която те съсипва, която те разпилява и да се събереш отново става... хм... мисия невъзможна.
Онази нощ, шест месеца след като с него се разделихме, а аз не бях чувала почти нищичко за това как е, какво е... освен че се беше събрал с предишната, разбира се, но аз невероятно успешно си вярвах, че няма да е задълго и ще разбере колко малко всъщност държи на нея. Бях се отпуснала в същото това кожено кресло, в което съм сега, и слушах разни сълзливи балади, които всъщност и до ден днешен обожавам по една единствена причина - той ми ги беше дал. И точно в онази нощ, толкова отдалечена от днешния ден, аз разбрах, че времето няма да ме излекува, нито ще запълни дупките в сърцето ми. Раните щяха да продължат да кървят все така яростно, все така щяха да смъдят белезите по ръцете ми, все така щях да се плаша от съня и от забравата. Все така щях да давя любовта си в чужди усмивки и целувки и щях да заспивам в чужди ръце. И това ме довърши. Само едно обещание имаше силата да ме измъкне от дълбоката яма, в която бях потънала в онази нощ. И за зло или за добро точно в момента, в който щях най-накрая да изпия подходящата доза приспивателни, за да не се събудя, си спомних за него. Обещах, че няма да го пусна никога. Че няма да го оставя да бъде сам. И се нараних още повече с една единствена мисъл в главата- само аз можех да го спася. Защото само аз знаех колко боли. Само аз, колко наивна съм била, само аз, единствена от всички хора, бях нарязала навсякъде по тялото си, бях кървяла, буквално и образно, за него. Само аз знаех с какъв студен огън изгаря прекрасния образ на самотата.
***
- Сега разбираш ли колко съм глупава? - каза тя, а очите ú още бяха впити някъде там, в миналото, при Него.
- Не мисля, че си глупава... - започнах внимателно аз. - Била си млада и влюбена. Младостта прощава такива грешки.
Тя скочи като разярена тигрица от мястото си. Хвана и с нечовешка сила разкъса блузата си. По ръцете се белееха белези, десетки, хиляди... Онемях от ужас. Тази жена наистина беше луда. А после погледнах в очите ú и разбрах. Не, не беше луда. Просто тя знаеше нещо, което аз никога нямаше да узная. Тя имаше нещо, до което аз никога няма да стигна. И в тези белези нямаше депресия, нито лудост. Там имаше само любов, себеотрицание, жертвоготовност. Тя се беше наранявала съвсем съзнателно. За да го заслужи. И това само по себе си беше ужасно налудничаво. Но аз я разбирах може би. Разбирах какво е изпитвала, когато си го е причинявало. За нея ужасната болест, която я убиваше, беше най- голямата благословия, защото болките в тялото ú правеха огньовете в душата ú по-малко болезнени. И аз се възхищавах на силата на тази малка жена, разядена от рака и от самотата. Възхищавах ú се, защото виждах, че дори след толкова много години, тя продължаваше да обича онова момче от младостта си. Може би не такъв, какъвто е бил всъщност, но такъв, какъвто тя го е виждала.
- Уморена съм, Пол. Искам да поспя. - чух да казва гласът ú някъде в мъглата от мисли.
- Разбира се. - отговори автоматично моят глас. - Ако утре имаш сили, ще продължим.
- Разбира се. - отговори тя и аз безшумно напуснах стаята ú.
© Метафора Всички права запазени