За Идеалния Цвят,

който украсява живота на друг...

Това не е история за живота на Кристина от Люлин 5, а само разказ за нощта, когато той завърши.

А той завърши в Събота срещу Неделя, в 3:01 часа.

Това до известна степен е хубаво, понеже Кристина мечтаеше да умре в Неделя. Когато беше малка, беше останала с впечатлението, че умрелите в Неделя отиват в рая. И макар с времето да спря да вярва в рая и ада, Кристина продължи да се надява да умре именно в неделен ден. Естествено, планираше това да се случи когато навърши дълбоки старини или поне пълнолетие, но Бог, очарован от добрината, нежността и от старанието й винаги да помага, реши да скапе лятото на всички и да убие Кристина една седмица преди да навърши 18 години.

В нощта, когато Кристина умря, родителите й не бяха вкъщи.

Бяха отишли във вилата си, близо до София, за да си починат. Естествено майката на Кристина предпочиташе да отиде на море, но нямаха пари.

Отидоха във вилата. Стигаше се за 30 минути с автобус 334.

Майката не можеше да спи, когато беше горещо, затова по времето, докато Кристина се задушаваше в леглото си, майка й седеше на столче, пушеше и гледаше белия, отвит корем на заспалия си съпруг.

Майката на Кристина въздъхна и отново дръпна от цигарата си. Тя бе от този тип хора, които никога нямат точно определени цели и мечти, но винаги остават недоволни и разочаровани.

Бащата на Кристина, който по времето, когато тя издъхваше спокойно си спеше, беше почти същия, но поне имаше една мечта – един ден да може да казва гордо: „Да, аз съм баща на Кристина Пенчева.”

Беше сигурен, че дъщеря му ще успее в живота. На първо място беше много красива – беше наследила чертите на дядо му – известен навремето актьор, и косата на майка му. Всъщност това беше частта от тялото на дъщеря му, която той най-много харесваше – косата, която сякаш нямаше нужда от никакви грижи, никакви прически и гнусни мазила. И цветът ù никога не беше същия по всяко време – променяше се в зависимост от светлината, от ъгъла и дори от чувствата на гледащия. Страхотна коса.

Преди да отнесат тялото ù от дома му, той си отряза малко от косата ù, за да си спомня. Голяма грешка, защото това само засили мъката му, започна да пие и един ден го блъсна влака за Перник.

Влака го блъсна в Сряда.

Освен че беше много красива (не само заради чертите и косата, ами и заради перфектното й тяло, но реших че ще е гадно един баща да си мисли за такива работи), Кристина беше и страшно умна. Винаги изкарваше високи оценки и учителите ù не спираха да я хвалят. Беше голяма гордост да си баща на Кристина и той го знаеше.

Кристина беше и много талантлива. Рисуваше великолепно и пееше по-добре от някои известни певци. Можеше да пише прекрасно и поезия и проза. Баща ù много обичаше прозата, понеже не разбираше от поезия, но с радост виждаше как очите на тези, които разбират, се пълнят със сълзи или се разширяват от възхищение, докато четат стиховете на дъщеря му.

Друг, който не спеше, беше Митко – приятелят на Кристина.

Той не можеше да заспи от вълнение и през 5 минути светваше лампата над леглото си, за да погледне документа за покупката, която беше направил през деня.

Още от пети клас Митко имаше две мечти – да отиде до музея на Растатин Хоменел в Унудога, Африка, и да излезе с Кристина Пенчева – най-прекрасното и съвършено момиче, което той… пък и който и да е друг, беше виждал.

Митко много обичаше творчеството на Хоменел и беше от хората, които вярват, че, ако докоснат черепа на писателя революционер, ще имат късмет и мечтите им ще се сбъднат.

И макар Унудога, любимата държава на писателя, да беше далеч, идеята да отиде там  се струваше далеч по-постижима за Митко от възможността да привлече вниманието на Кристина. Тя беше като слънчев лъч, който стопля всеки, но никой не може да улови, или аромат, който всички усещат, но никой не може да притежава. Всъщност Митко си мислеше, че когато успее да събере достатъчно пари (което почти беше постигнал!) и когато докосне черепа на писателя, изложен в музея, ще си пожелае именно това – Кристина да го забележи.

Не се наложи да прибягва до магии обаче, защото един ден Кристина дойде и сама го заговори. Оказа се, че тя също е почитателка на творбите на Хоменел, макар и да не споделяше вярата на Митко в духовните учения на писателя, и да смяташе, че делата през втората половина от живота му (когато революционерът погълна писателя, както казваше тя) не заслужават внимание. По един въпрос обаче и двамата бяха на едно мнение – „Когато” е най-великата книга на всички времена и е срамно, че толкова малко хора в България са чували за Растатин Хоменел.

Когато Кристина заговори Митко за пръв път, момчето едва не припадна. Световъртежът, който започна тогава, не спираше вече два месеца, и макар отношенията им да се бяха задълбочили много, Митко все още не можеше да повярва, че всичко не е само сън.

Един от талантите, които имаше Кристина, бе дарбата ù да свири на пиано. Само за няколко урока, преподадени ù безплатно от разгонения учител по музика, тя беше усвоила основното и се справяше много добре, обучавайки се сама в междучасията.

Митко винаги беше с нея, докато свиреше и в цялата ситуация имаше три фактора, които застрашаваха живота му – великолепната музиката, която Кристина сякаш измисляше сама; фигурата ù, която би накарал и най-добрия художник да си захвърли четката и да се пенсионира, понеже образът ù не подлежеше на пресъздаване; и погледите, които тя понякога му хвърляше, сякаш за да му покаже, че не е забравила, че той е там, или за да му каже, че свири за него.

И понеже Митко знаеше, че родителите на Кристина не са много богати, бръкна в кутията, в която от 5 години събираше пари за пътуването си до Унудога, преброи какво имаше и влезе в интернет. Прекара много време в търсене и проучване, за да е сигурен, че ще купи най-доброто възможно за тези пари.

И в този ден (последния за Кристина), той отиде до магазина, където продаваха избраното от него пиано. За малко да не успее, защото в събота магазинът работеше само до 13:00 часа. Митко плати и уговори пианото да бъде доставено в дома на Кристина точно на рождения ù ден.

Каква ирония – цветът на пианото беше същият, като ковчега, в който погребаха Кристина няколко дни по-късно.

Кристина беше перфектна във всяко отношение. Всеки, който я познава ще потвърди това.

Тя никога не се разяри, не се скара и не обиди никого. Посрещаше всичко с усмивка – от обидите и блъсканията на останалите деца, когато беше малка, до неприличните и груби подмятания, когато порасна и красотата й започна да се забелязва от всеки.

Когато се сблъскаше с лошо отношение. Кристина се усмихваше и отговаряше остроумно, с доза сарказъм, но никога до толкова, че да засегне някого. Кристина нямаше врагове, не изпитваше лоши чувства и никога не беше изпитвала, както и никой не можеше да изпитва към нея друго, освен любов и страхопочитание, защото беше невъзможно да си за повече от десет минути в нейната компания и да не усетиш, че има нещо нередно – в начина, по който изглежда перфектно, в говоренето ù, в начина, по който винаги знае какво да каже, и дори в гласа ù, който сякаш беше най-прекрасният звук на света.

Когато гледаш как Кристина се придвижва, колко е лека и грациозна, колко е сладка усмивката й, нежна, като крилца на пеперуда, колко е могъщ погледът ù, като мощен вятър, който вместо да руши, създава – щастие, спокойствие и любов – в сърцата на околните, няма как да не си кажеш, че това момиче не е от нашия свят.

Според някой Кристина можела да укроти буря само с махване на ръка; да накара освирепял лъв да легне покорно пред нея, само с поглед; да изцели болен, единствено изпращайки му въздушна целувка.

И вероятно, ако Кристина беше намерила смъртта си заради някой пиян шофьор или пък беше убита и изнасилена, финалът на разказа за нейната смърт щеше да е по-смислен.

Но не стана така. В ранното утро на Неделя, Кристина, която спеше под шарените си завивки в стаята си с жълти тапети и сънуваше светли, цветни сънища, се задави със слюнката си и умря след серия от неприятни звуци, без дори да се събуди, само на 30 минути път с автобус 334 от родителите си.

Много тъп финал.