Глава VI

   Крис се гледаше в огледалото в банята. Водата, която се стичаше по наплисканото му лице, го караше да бръчка носа си. Не му отдаваше особено значение, защото в този момент си говореше с „отсрещния“. Мислите, които си разменяха в „диалога“ по между си, често сменяха посоките си и представяха в картини различните им възможности и варианти. Беше наясно, че тук нищо не е каквото изглежда, но как трябваше да постъпи. Нужно беше да „пипа с памук“, но и трябваше някак да ѝ „подпали чергата“... на тази... директорка.

   - Да не би да срещна Нарцис там вътре?- извика майтапчийски Ясен. Крис прокара влажна ръка през косата си и излезе.

   - Прояснявам ума си, бе човек! А и аз- и се посочи целия- съм по-красив от него!- и се ухили.

   - Така е, Аполоне, десет минути ти само мислиш срещу огледалото!

   - Шегата настрана, Брайс? Но как ти се стори днешният ден?

   - Престорен!- отговори Ясен твърдо и недвусмислено, докато изкарваше от багажа си големи листи, навити на руло- И едва ли мнението ми се различава от твоето?

   - Така е, не се, но ми помогни да измислим нещо! Аз съм чуждият тук все пак!- и присви изпитателно очи към него.

   - Доста лично хвърли топката към Андреева вчера! Даже бих казал, че направо я замери с нея.

   - Какво да ти кажа, жената не удържа на провокации!- подсмихна се Крис.

   - Това не я прави по-малко опасна, Брейси!

   - Ами, ако надникнем зад завесата? Ако поне одраскаме повърхността?

   - Е, тогава събаряй направо мазилката!

   - Защо не?- възкликна Крис- Може да започнем още тази нощ?

   - И как ще се скриеш от камерите, умнико?- провокира го този път сериозно Ясен.

   - С наведена от тях глава и бяла престилка!- Брайс го изгледа тип „Ти луд ли си?“- Бъди по-смел, приятелю! И да ме хванат- тук съм гост все пак! Бих могъл да се възползвам от положението си! Ти също!

   - Гост си... за сега! Не бързай да бягаш от прикритието си! Единадесет и половина през нощта е, Крис! Лягай си! И утре е ден!

   - А тук по нещо личи ли? Пич, тя каза петдесет и четири нива под земята... Осъзнай се! Ами хората от долу? Под нас?

   - Моля те, само не върши глупости!

   - Тях ги върша само с теб!- ухили се и му намигна.

   - Тогава пак ще кажа: Лягай си, Крис! Или се зарови в лаптопа!- сега Ясен угаси и лампата- И без това имаш да търсиш отговор на загадката с антибиотика. И дали наистина мястото е от значение и защо точно тук „заразата“ утихна толкова бързо, или по-скоро... странно?

   - Липсва ти приключенски дух, Брайс! Нали си българин?

   - Наполовина! Ами ти?

  - Не се глези!- тупна го Крис зад врата... Майчината половина, обаче! Това, което си ми разказвал, музиката, с която си ме омайвал всичките тези години, в които се познаваме, тя е и моя! Ти я превърна я в такава!

   - Тогава си пусни малко и се приспи!

   - Уффф!- леко се възмути Крис- Днес си направо скучен!- и се обърна с гръб към него. Но пък наистина сложи слушалките в ушите си.

   Музиката в действителност го успокои. Не достатъчно, обаче, за да заспи. Усещаше, че трябва да разбуни духовете на това място по някакъв начин. Нещо трябваше да се случи. А какво ще се получи- никой не можеше да каже, но стартът на каквото и да е, трябваше да бъде даден. Изправи се рязко, слепи лаптопа и му хвърли чаршафа отгоре. Нахлузи едни чехли и една престилка. Разроши се и сложи очилата на Ясен, а той вече подхъркваше. Крис се измъкна от стаята.

   Венера излезе като попарена след разговора с шефката си. Нервно чупеше пръсти, докато опасваше с малки зигзагообразни крачки коридорите на притихналата болница. А именно тази тишина я плашеше най-много. Дори повече от това, че Ралица се обръщаше само към нея с първо име. Какво ѝ поръча тази жена сега? Та Венера беше микробиолог! Не военен! Не полицай! И в никакъв случай... екзекутор! Стараеше се да не влага емоции, когато работеше с гологлавите си пациенти или... материали от тях, но 29 отдавна будеше нещо повече от любопитството ѝ. Не по онзи зверски начин, по който го палеше в Андреева, нооо... Сега и това беше лъжа. Тя трябваше да се превърне в изпълнител, наредител и най-лошото... мъчител.

   Вече наближаваше поста на часовите. Ръцете ѝ трепереха и тя ги сложи в джоба си. Беше дребничка на ръст и с глава наведена към земята, рядко някой ѝ обръщаше внимание. Но под гарвановата коса, която завършваше с блестящи лилави краища, стоеше топло, мило и симпатично лице. Беше към средата на трийсетте.

   Тъкмо взимаше косо завоя, когато се блъсна в някой... Който също май не гледаше много, много в краката си.

   - Извинете!- каза той на малко странен английски. Тя облещи стреснатите си зелени очи към него.

   - Вие простете!- започна да заеква тя също на английски, от към произношение- по-разбираем-   Аз гледах в краката си и се метнах отгоре Ви!- в този момент се засрами и лицето ѝ пламна, защото очите зад поизкривената рамка, които някак странно си търсеха мястото си зад диоптрите на стъклата, наистина бяха красиви- сини, дълбоки, с лек златист ореол около зеницата. Такъв бе и цветът на леко чупливата му коса- Не беше нарочно, уверявам Ви!- продължи да оплита сама себе си- Аз не исках... Той просто се наведе и ѝ подаде ръка.

   - Крис!- каза тихо той- Името ми е... Крис!- тя преглътна на сухо.

   - Ве... ра...

   - Вера?- повтори той.

   - Венера!- почти извика тя, но за да чуе сама себе си.

   - Като планетата на любовта?- този въпрос я довърши, но той реши да поеме инициативата- Съжалявам, че Ви блъснах! Още не съм много ориентиран тук. Простете ми за неуместното сравнение. Реших да се поразходя, а загубих стаята- Тя се опита да каже нещо, но само прихлъцна. За това просто протегна ръка напред в знак на предложение за разходка. Предвидливо обаче, Венера заобиколи поста на „плъховете“.

   - Не сме имали възможност да се запознаем... до сега- усмихна се тя- Но предполагам Вие сте нашият гост от далече?... Който не може и да заспи?

   - Правилно предполагате. Но аз лично предпочитам да не се чувствам като такъв. Искам да бъда полезен. Да науча нещо от Вас и болницата ви като цяло. Искам да помагам, а не да преча! Иии- да, често ми се случва да имам проблеми със съня.

   - Това с помощта е чудесно, но...

   - Ноооо?- подтикна я Крис.

   - Не съм сигурна дали няма да срещнете разочарованието си тук.

   - Защо го казвате, Венера?- тя се спря. Не беше много сигурна в каква посока иска да продължи този разговор, но беше твърдо убедена, че ако нещо е започнало, трябва да бъде завършено до край. Пое си дълбоко въздух.

   - Очакванията са едно... Намеренията- друго. А отговорите на действителността- съвсем различно измерение.

   - Тогава ми помогнете да ги намеря!- настоятелно, но със спокоен и благ тон каза Крис. Тя наведе отново глава- Вие сте лекар, нали?- тук я жегна отново.

   - Инженер!- прошепна тя- Инженер, микробиолог, но.... да... Той подаде ръката си.

   - Аз съм доцент Крис брейси! Доктор по заразни болести и фармакология от Австралия! Нека започнем както трябва. Ако пожелаете- разговорът ни започва тук и сега! Миналото остава назад, като ехо!- Този човек наистина знаеше как да говори. И определено я впечатли. Венера му подаде ръката си, но преди да успеят да се докоснат, груб и дълбок глас ги прекъсна.

   - Всичко наред ли е, доктор Николова?- беше един от пазачите. Венера инстинктивно сви ръката си, Брейси леко се подсмихна и прибра пръстите си в незатворен юмрук. Тя надигна по-високо главата си и половината ѝ очи се скриха под бретона.

   - Да!- почти убедено му отвърна тя- Всичко е както трябва! Дори идвам при Вас с една молба. Изчакайте ме за секунда, моля! Поне над тях имаше куража да демонстрира ранга на бялата си престилка. Отново се обърна към Крис и му прошепна от незаподозримо разстояние, като за трети човек.

   - Всичко тук има очи и уши! Доброжелателите са малко! Разочарованията- безчет! Аз самата ще Ви разочаровам, но поне мога да Ви дам съвет! Не помагайте на никого тук, освен на себе си и мисията си. Бъдете трънчето в петата!- зелените ѝ очи притъмняха- Остават двадесет минути до три сутринта. Извървете още десет метра напред и после завийте надясно. Клекнете в ъгъла! Не пропускайте нищо от това, което ще последва! След това, Вие сам решете, какво смятате да правите тук... на... това място! Спокойна нощ, доцент Брейси!- и тръгна към пазача. Неувереният до преди малко инженер, сега направо го втрещи. Но все пак той се отдръпна, леко кимна и продължи в препоръчаната му посока.

   Последните думи на Венера наистина го развълнуваха. Имаше бунт в душата на тази жена, но страхът в нея все още надделяваше и успяваше да я превземе. С бавна крачка Крис се отправи нататък. Във всяка стъпка, потъваше по една нейна дума. Когато сви зад ъгъла махна очилата. Доста време мътиха ясния му поглед, но сега вече за него наистина не трябваше да има пречка. Бяха обаче и прилично прикритие, въпреки, че се стараеше да гледа над тях. Тя искаше да му помогне и го направи. Може би тя даде това толкова търсено от нея начало. А какво ли щеше да последва сега? И защо тя го предупреди? Началото на играта бе дадено с „двуостър нож“...

   - Какво искаше този мъж, доктор Николова?

   - Той е не кой да е, а нашият уважаван гост, старшина Пехливанов! Луташе се в търсене на стаята си.

   - Моля за извинение, доктор Николова!

   - Запази го за този, при когото отиваме! Вземи още четирима от твоите и ела с мен!

   - Къде отиваме, докторе?

   - Ниво петдесет и четири, южно крило, стая седем, обект 29!

   - Слушам!- каза той и изтича към подстанцията да повика още хора.

   - Пехливанов!- извика му Венера, той се обърна- Донесете кофа с вода и хавлиена кърпа!...

   Воят на асансьора отекна надолу. Изръмжа и затихна глухо. Изхълца дълбоко под земята... на петдесет и четвърто ниво. Изсухли шест човека от себе си и затвори зад тях своята паст. Интересна писалка проблясваше в джобчето на престилката ѝ.

   Беше три без петнадесет. Лампите предвидливо бяха угасени, макар и самият „акт на добросърдечност“, будеше подозрение у „старите пушки“. И 29 не беше изключение. Напротив- може би тя бе най-непредвидливо гърмящата.. Връзка ключове се разтресе в ръката на старшината. Венера изкара карта зад писалката. Прокара я през лентата четец, лампичката светна в зелено. След това Пехливанов вкара дългия ключ в ключалката отдолу. Завъртя го два пъти надясно. Този зад него държеше кофата с вода. Третият- кърпата. Приближиха се. Венера изостана с поне три крачки отзад. 29 се беше покрила през глава. Засадата очакваше запалката си. „Плъховете“ погледнаха към Николова. Тя кимна. Въздъхна и за момент затвори очи. Очакваше онзи плясък, след който щяха да последват писъците, но... Един от петимата, който не държеше нищо, скочи върху леглото и я прекрачи. Този с кофата побърза да ливне част от водата, ала... Ни вопъл, ни стон... Три секунди... С отмятането на завивката, под която просто бе навит дюшекът, тя изскочи из под леглото и хвана за краката тоя с кофата. 29 се изтегли надолу към другия му край и го събори. Имаше сила в ръцете си това момиче. Той повлече още един. Венера не помръдваше. Другите трима обаче бързо заобиколиха, извиха ръцете ѝ назад, вързаха ги със свинска опашка и я поставиха на колене. 29 видя кърпата. Събореният отиде при нея. Зашлеви я с опакото на ръката си. 29 го изгледа отдолу нагоре с омраза и изплю събралата се в устата ѝ кръв.

   - Отдавна не ми бяхте идвали на гости!- изръмжа 29- Започнах да си мисля, че сте загубили интерес!

   - Директор Андреева иска да те види!- тихо каза Николова.

   - И прати теб и „плъховете“ да ме разкрасите подобаващо за срещата?- иронично и злобно отвърна тя- Знам ги аз тия разговори!- и отново се изплю. Този път събореният пазач я изрита с коляно по главата.

   - Какво си позволяваш?- изкрещя сякаш извън себе си Венера.

   - Какво има, доктор Николова, нима не сте свикнали?- попита я 29, докато главата ѝ търсеше мястото си след удара- Вярно, с Вас не сме се виждали толкова често, но би следвало да сте наясно с методите нааа... хрммм- прокашля се 29- На госпожата!

   - Ти!- Венера посочи насилника- Излез и чакай отпред! Пехливанов, освободи ръцете ѝ!

   - Но, доктор Николова....

   - Без възражения, Пехливанов!- в минорен звън потвърди гласът ѝ, а тя отиде до 29 и клекна до нея. Зашепна в ухото ѝ:

   - Не искам да ме намерят в някоя кофа за боклук, изхвърлена като куче, никому известна! Ясно ти е, нали? Не искам обаче и да ти бъда враг! Бих искала някой ден да опозная личността ти! Повярвай ми- заслужава си! За това, вземи нещо остро- и сведе внимателно поглед към малкото си джобче на престилката с писалката вътре. Синьото и зеленото се срещнаха в неочакван сблъсък с още по-неочаквана развръзка- удари ме и го скрий добре! Нямаш много време за съгласие!

   - Предай я в ръцете ми, Пехливанов! 29 вече няма да се противи!- той я погледна въпросително- Изпълнявай!- повиши тон отново Венера и приплъзна ръката си, като обви 29 изцяло зад гърба и хвана дясната ѝ ръка.

   - Нещастницаааа!- изкрещя гологлавата, грабна светкавично писалката с лявата си ръка и прокара писеца ѝ по лявата буза на Николова. Едновременно с това я скри навътре в ръкава си. Пазачите я заклещиха в следващия миг.

   - Пехливанов!- започна тихо, но заплашително Венера, като забърсваше потеклата кръв от поразпраната си буза- Бяхте прав! Животните не желаят човешко отношение. Дръжте я здраво!- и взе кърпата- Подай ми една „опашка“!- покри главата ѝ изцяло с нея и я върза през врата ѝ с пластмасовата връв- Мога и по-стегнато, искаш ли?- извика Венера и я дръпна зад врата. Главата ѝ се изви назад и тя отново ѝ прошепна: Запомни, 29! В сянката зад леглото ти, камерата винаги остава „сляпа“!- и я удари в кръста- Водете я!

   - Ти няма ли да дойдеш, гадино?- извика с притъпен от хавлията глас 29.

   - От тук до там, си сама, 29! Дано нощта не бъде отчайващо тежка за теб!- излезе от килията ѝ и се качи в асансьора. В него остана сама, другите я натовариха в следващия. В момента, в който вратите се затвориха, Венера се свлече на пода. Трепереше цялата. Погледна ръцете си. Какво направи тя току-що? Всичко се разви толкова бързо, но ролите бяха изиграни. И колкото и да трепереше сега Венера, актрисите се бяха справили успешно...

   Три без пет минаваше. Крис протриваше нервно ръце. Оставаха три минути, две минути и... стана три часа. И мина... Щеше ли да се случи нещо? Трябваше ли да чака още, или вече беше опасно?... В три часа и седем минути, получи отговор на въпроса си, когато асансьорът издрънча пристигането си на неговото ниво. От ъгъла се показа дребна фигурка. Погледна наляво. Леко се олюля и се подпря на ъгъла на стената. Настъпи чехъла си и го изхлузи от крака си. Видя го. Само стисна очи, изправи се и се обу. Продължи напред. Далечни из начало гласове, после по-близки и накрая кресливи, я последваха от следващия асансьор. Крис наостри очи и уши. Тя се гърчеше и премяташе в ръцете им. Повдигаха я във въздуха, защото риташе с крака. А един улучи и между тях. Бълваше крясъците си като огън. Хапеше кърпата с устата си. Тя се изхлузи от врата ѝ по едно време. Той видя номера, приличащ на татуировка- отсечена двойка, последвана от остра девятка. С нечовешки усилия, тя успя и да скъса кърпата. А от премятанията ѝ, дупката застана на окото. То се извъртя към него. Едва ли тя го видя, но силата му направо го заля и го накара да настръхне. Толкова синьо, скрито под черната вежда, толкова... в този момент един от пазачите стовари юмрука си върху него. Крис едвам се въздържа да не хукне, но секунди по-късно те се скриха от погледа му.

   Брейси седна и изпъна крака зад ъгъла. Заби пръсти в косата си и я ускуба назад. В позицията, в която беше, не можеше да направи нищо. Щеше да бъде твърде подозрително. Трябваше му план. Трябваше му и Ясен. Реши да изчака известно време, за да разбере дали ще я види отново.

   На вратата на дирекцията се почука. Влезе Венера. Държеше марля върху лицето си. Ралица се беше подпряла на бюрото си, кръстосала ръце и крака в глезените. Погледна я и се усмихна ехидно.

   - Е? Къде е тя, Венера?- Николова се отдръпна встрани, а стражарите стовариха 29 в краката на Андреева. Единият дръпна рязко кърпата от главата ѝ, а с това и свинската опашка, която притисна гърлото ѝ. 29 присви поглед заради светлината, но с привикването към нея, видя и силуета ѝ, после фигурата, накрая се показа и лицето. Николова излезе. Но не се върна по същия път.

   - Годините не са те пощадили, вещице!- изсъска 29.

   - Добро утро.... 29!

   Изминаха повече от петдесет минути, от как Крис стана свидетел на този меко казано любопитен инцидент. Отново превърташе думите на Венера в главата си. „Бъди трънчето в петата... Аз също ще те разочаровам!...“ После стъпки привлякоха вниманието му отново зад онзи ъгъл. Бяха тежки. Бяха мъжки. И бяха само един чифт. Другите просто нямаха физическата възможност да ги следват. Защото краката ѝ се влачеха безжизнени след тялото на пазача. И вместо да я носи през кръст и колене, той я мъкнеше, хванал я за под мишниците. Господи, дали беше жива?- помисли си Крис, но когато отново я изгуби от погледа си, вече трябваше да се върне при Ясен...

   Направи го. Прибра се в стаята. Този път не се стараеше да бъде тих. Простря се в леглото дирекно, забравил за лаптопа. Твърдата пластмаса му подсказа, че е там и той се надигна.

   - Мамка му!- изпуфтя Крис.

   - Какво има, приятелю?- измънка сънено Ясен. Крис не почака втора покана, втурна се към него и го поразтресе. Събуди го окончателно.

   - Тук се случват ужасни неща, Ясене!

   - Аз съм Ясен, ама ти бъди по-ясен! Едва четири и половина сутринта е!- Крис му разказа всичко. И за срещата си с Венера, и... завличането на едно момиче с номер 29 на врата. А разказът му отрезви бързо Брайс- И какво смяташ да правим?

   - Да бъдем трънчето в петата на Андреева! Така ми каза Венера.

   - Вярваш ли ѝ?- попита Брайс.

   - Тя сама не си вярва, Ясене! Стъпваме върху тънък лед. Тук сме от два дни, тя е първата проговорила, първата загатнала нещо.

   - Не е малко! Дори съм учуден, че толкова скоро ти се случи нещо такова!- отвърна Ясен.

   - Но от нас зависи дали то ще се счупи, защото тя, а предполагам и целият екип, който работи тук, е подвластен на страха си.

   - Ти да си... спря се... Ние да сме трънче в пета, ама докторката ти е пуснала „бъза в г...“Крис изпувтя- Или не е била тя?- продължи Брайс като подклаждаше огъня.

   - Искам да се срещна с 29!

   - Тогава измисли как, друже! Ще ти помогна, но не искам да изчезваме от лицето на земята, ако ме разбираш. На стотици метри сме под нея- е, ние не толкова, но не знаем и колко още има! Картите показват поне още дванадесет нива по обявените петдесет и четири. Дай си време да изтрезнееш от мислите си и видяното и ще говорим пак!

   - В нея има отговор, Ясене! Усещам го!

 - Ако тя е твоят отговор, Крис, тогава намери начин да зададеш правилният въпрос!... На правилният човек!...