Една сутрин през 1956-та Пьотър Сергеевич Свабодкин слезе невнимателно от автобуса, стъпи накриво и изкуца веднъж. И реши да не спира да куца до края на живота си. Приятелите му се чудеха и го питаха какво му е, че така се е разкуцал, а той спокойно отвръщаше, че се намира в перфектна форма и нищо не го тревожи. „Но как така си в перфектна форма, щом непрекъснато куцаш”, недоумяваха другарите му. На което Пьотър Сергеевич с усмивка отговаряше, че куца, защото има тази възможност. „Това ме прави свободен!”, казваше винаги той и куцукайки, правеше едно кръгче около слисаните си приятели. Как ли не го молеха и умоляваха да спре да куца, но Пьотър Сергеевич си знаеше своето. Куцаше, дори когато се връщаше от магазина с пълни торби с продукти – измежду тях всякакви крехки и чупливи покупки. И често ги чупеше. Жена му го хокаше и крещеше, плачеше и ридаеше, но Пьотър Сергеевич не преставаше да куца. Дори за миг. Накрая жена му го напусна, отведе и двете деца със себе си. На прощаване му се примоли един последен път да зареже тая щуротия и да гледа нормално семейството си, но той бе непреклонен. Куцаше и ден, и нощ. На работа и в кръчмата. След време стана напълно неработоспособен и го уволниха – разпиляваше по сто пъти на ден дребните гайки в цеха. Приятелите му решиха да му предложат пари, само и само да спре – не ги прие. „Плюя на парите ви, господа, каза той, свободата ми е най-мила!” И куцукайки, смешно се врътна и изостави приятелите си. Накрая остана сам със своята свобода.

„Куцам, защото мога”, разправяше той на минувачите по улиците, без никой да го е питал. „А вие защо не куцате, щом нищо не ви пречи да го правите?”

Никой и не му отговаряше. Извръщаха глава и продължаваха пътя си. „Здрав човек, а се разкуцал като сакат”, казваха си някои по-отворени типове, на които им се занимаваше да си казват разни работи от нямане какво друго да правят. Но никой не закуцука след него. Дори сакатите. Нямаше и защо. Никой не им беше казал, че могат да го правят. А и изглеждаше безполезно и глупаво.

***

Минаха години. Паднаха разни неща, а с тях и разни особи се понатъртиха здравата. Хората разбраха, че могат да правят много неща, които преди не са могли. И изведнъж всички закуцукаха. Куцаха младежи с пъпки по носа. Куцаха дебели лелки със смешни джуки. Куцаха бабички със зелени чорапогащи и старци със сини каскети. Голямо куцане падна! Започнаха да организират състезания по надкуцване. Куцането стана олимпийски спорт и по начина на куцане избираха парламента. Някой си Сумасшедкин дори изнамери начин как да се куца, докато се зачеват деца – да свикват още от утробата...

Един прекрасен летен ден някой се сети, че никой не беше забранявал на никого да куца и преди. Народът се втрещи, завика, заскача, запротестира и започна да се събира на площадите. Никой не искаше да повярва на гнусния лъжец и негодник, опетнил така долно националната гордост и пръв смисъл в живота на хората – куцането. Едни ясно си заспомняха как са ги биели с камшици да не куцат. Други разправяха за премеждията си по лагерите, заради куцукащите си прищевки. Трети бяха още по-смели и заявяваха, че те са изкуцали първата куца крачка в историята на човечеството. Въобще – настанаха куци времена.

Докато не се появи един напет и красив младеж, с осанка и дар-слово, който заяви, че никога през живота си не е куцал и смята куцането за грозно и нелепо. Беше толкова убедителен, че всички му повярваха. Забраниха куцането със закон и поискаха сметка от онзи, който пръв се бе осмелил да куца преди много години. Но всички бяха забравили кой бе той.

А Пьотър Сергеевич Свабодкин отдавна вече не куцаше. Само от време на време кудкудякаше, но никой не му обръщаше внимание. Всъщност не беше точно така. Един малчуган често го пресрещаше и му се смееше на името. „Свабодкин – какво смешно име!”, викаше той и го сочеше с пръст.

Да.

Какво смешно име само!