В светлата болнична стая на родилния дом Ева  бе долепила до сърцето си крехкото нежно същество. То сякаш се усмихваше топло на жената, която му бе дала живот...

В очите на родилката горяха два нежни пламъка... По бузите и се стече  гореща сълза, но тя я преглътна... Ева усещаше мъничкото биещо сърчице и в душата и се пораждаше все по-голям копнеж да живее... да закриля  с цената на своя живот чистата душа на  детето си... Гледаше го топло и все повече го притискаше, сякаш се страхуваше, че някой грабител ще и го отнеме... В стаята и имаше едно девойче (около 15 годишно), което с отвращение гледаше към новородените си близначки... Те не бяха желани... Бяха родени без любов! Бяха само грешка... Сега щяха да отидат в различни домове... Щяха да растат при  тежки условия, без любов и майчино рамо...

- Защо не прегърнеш децата си? Те се нуждаят от теб...! - каза с нежност Ева, поглеждайки към  малката си съседка по легло.

- Не мога! - с болка и отвращение говореше девойката.

- Защо?

- Аз не ги обичам! Те са грешка! - наивно отговаряше тя.

- Никое божие творение не е грешка! Не забравяй! Всеки има право да бъде обичан!

- Те вече си имат свои родители, които ще ми заплатят за тях!

- Ха-ха  - засмя  се тихо, с болезнен смях Ева - Та децата ти да не са стока, че мислиш за пари? Да не мислиш, че на мен ми е лесно...! Преди месец почина съпругът ми... Виждаш ли ме да съм се предала? Не, нали? Аз няма да се предам!

Не си права да твърдиш, че човешкият живот е грешка... Не ние решаваме кой да живее... Малка си още! Подвели са те, но защо не  застанеш срещу обществените бариери и не заявиш с гордост, че си личност! По този начин, отхвърляйки два живота, ти отхвърляш и себе си! Един ден ще съжаляваш, че си ги пренебрегнала... Но ще е късно!

Девойката гледаше към Ева някак налудничаво. До  още детинското и  съзнание не  бяха достигнали човечните думи на другата. Тя не ги осмисляше, защото ги смяташе за глупост. Казваше си мислено, че тази жена няма право да я наставлява като родителка... Това си бе нейният живот... Нейният, до болка объркан от всекидневното, живот...

Дойдоха и взеха едната близначка, а  другото зарязаха, защото имаше вродена сърдечна недостатъчност! Хората, които взеха детето,  вярваха, че е престижно да са родители... Щяха да използват един човешки живот, за да парадират пред някого  с фалшиво човеколюбие...

Девойката  дори не промълви. Тя само гледаше с тъп,  оскотял поглед към отиващите си с детето и богаташи... След няколко дни тя дори не изчака да види какво ще стане с другото дете и изчезна от родилното... Никой не я видя повече...

Лекарите не обещаваха нищо за болното дете... но Ева реши да остане, докато  то се закрепеше... Никой не искаше клетото създание. Само Ева го обичаше наравно, със своето момченце. Тя го осинови!

Коленичила с двете бебета пред вечния дом на обичния си човек, тя му се закле със сърцето си:

- Какво и да става, аз няма да се откажа от това, което сега започнах! Тепърва предстои дълъг път...

С любовта си и всеотдайността си  Ева изгради от Искрен и Елисавета личности. От нея те бяха наследили упорството, стоицизмът, постоянството...

По стечение на обстоятелствата на съседната улица се пренесе едно богаташко семейство... Искрен и Елисавета започнаха да  общуват с дъщеря им  Звезделина... Искрен виждаше в нея почти идеално  копие на сестра си. Но не си обясняваше защо. Вярваше само, че хората вероятно имат двойници.

Звезделина беше разглезено момиченце... Тя не обичаше никой да пресича волята и...

Всичките и капризи бяха изпълнявани. Живееше в повърхностния свят на вещите. Братът и сестрата в нея виждаха само една,  повърхностно гледаща на живота, тийнейджърка. Тя бе горделива, високомерна и нравствено затъпяла. Служеше често за играчка на някой от богатите колеги на баща си... Но дори и не се замисляше за упадъка, към който я блъскаше суетата. Бе станала евтин аксесоар към нечия скъпа кола, а родителите и наливаха в човчицата някакви безстойностни за развитието на човека материални блага. Сякаш затваряха очи, когато се връщаше пияна... Какво продаваше това, ограбено от парите, същество. Често  усмихната, с почти налудничаво изражение, тя само парадираше пред Елисавета и Искрен какъв нов подарък са и обещали родителите... Веднъж Ева, по молба на децата си, я измъкна мъртво пияна от един бар... Но онези, нехайните родители, дори не благодариха... само дадоха известна сума пари, за да се отплатят...

- Не искам такава благодарност! Защото тя очерня ръцете. Преди години едно момиче очерни душата си... Продаде дъщеря си за тая ваша благодарност. Вижте дали тя няма да ви погуби... Казвам ви го като майка и не искам нищо в замяна...

След тази случка Звезделина често разговаряше с децата на Ева, но за простъпките си дори не бе порицана... Тя продължаваше да губи себе си  в бездните на човешката незаинтересованост.

- Знаете ли, че - казваше високомерно тя - като стана на 16, татко ще ми купи порше... С него ще ходя по заведенията... И ще съм модерна! Ще ме харесват всички!

- За какво ти е да си модерна! Не е ли по-важно се усъвършенстваш морално като човек, стремейки се към нещо стойностно... - казваше Елисавета

- Какво означава стойностно?

- Да правиш нещо смислено в живота си? - казваше Искрен с лек упрек.

- Аз правя!

- Нима? Какво разбираш под твоето стойностно! Животът, който водиш сега, убива всички стойности... Обезстойностява се всичко в пагубното море, в което сега се намираш!

- Какво море? А, през лятото ходих на море! Много почернях...

- Ха-ха! - засмя се с болка Искрен - Глупачка! Защо профанираш всичко... Да, от една страна те разбирам средата не ти влияе добре. Тя руши и малкото, която някога ти е било оставено като гени...

- Какви гении, бе? Знаеш ли кой е гений? Този, който има пари и скъпи коли...

- Грешиш! Затъваш! Душата ти вече е срутена...

- Какво е срутено? Къщата ни е нова, тя скоро няма да се срути...

Искрен  и Елисавета до болка осъзнали, че е безсмислено да говорят с това, отдадено на алкохола, парите и разгулния живот, същество. Тръгнаха с наведена глави...

А в очите на Искрен  блесна сълза. Беше му жал за прахосания човешки живот. Болеше го... Но това беше действителността... Скъпи кукли, маркови дрешки и богати чичковци... Метресите на грубата действителност...

- Татко - казваше си той - трудно е за непросветените да вървят по твоя път... Парите не просвещават. Те ограбват от нас!