Мама лежи и гледа тавана. Не говори, само лежи и гледа тавана. Питам я къде е татко, а тя ме придърпва към себе си и ме целува и прегръща, все едно съм бебе. Не ми отговаря, само ме целува и прегръща, а очите й са едни такива … тежки и празни, сякаш не виждат нищо. От вчера е такава, странна. Всичко е странно от вчера.
Дойде си вкъщи подскачаща на един крак, като се подпираше на неща, на каквито се подпират само бабите и дядовците. Каза, че нищо й няма, че нищо не я боли, но не можеше да стъпва на левия си крак, който бе превързан с нещо бяло и ужасно твърдо. Така разбрах, че кракът й е болен. Тя казваше, че е добре, но примижаваше при всяка стъпка от болка. Не е хубаво децата да лъжат майките си, но не е хубаво и майките да лъжат децата си.
Най-лошото е, че тя не казва къде е татко. Когато я попитам, само ме притиска към себе си и ме гали. И крие сълзите си. Но аз ги виждам и ме хваща страх. Защото когато възрастен човек плаче, със сигурност е станало нещо лошо.
Трябва да разбера къде ...