Той умираше. И в последните неизползвани мигове на своето съществуване достигне до извод, едновременно стряскащо точен и невъзможен по своята същност. Той бе мъртъв. Парадокс. "Аз съм в края на своя път и все пак все още мисля, въпросът е за какво"?
В началото бе мрак И мракът покриваше всичко и мракът бе всичко. Тогава той каза:
– Къде съм? - и се учуди сам на себе си, че го казал, и се учуди сам на себе си, че го бе помислил. Точно се канеше да се предаде на мрака, да забрави какво бе казал или помислил, когато стана светлина и светлината се отдели от мрака. После светлината му отговори. Тогава той разбра, че има очи да вижда...
– Здравей - и светлината колебливо му махна с ръка.
… и уши да чува.
– В рая ли съм?
Светлината въздъхна и след това се смути..
– Амии, не мисля, би ли искал да бъдеш?
– Не знам, там хубаво ли е?
– Не знам, макар, че всъщност… не знам.
– Тогава къде съм?
– Амии, помниш ли че ти беше там? ...