Имам да кажа нещо на едни хoра.
С ясно съзнание и признание към бъдещето,
оставяйки угасналата страст към живота.
Аз се преструвах, моят миг беше лъжлив.
Сега разпервам ръце и се моля, моля се за прошка.
Виждам всичко толкова ясно, пред мен седи неуспехът.
Моля се да ми помогнеш да сбъдна мечтата си.
Ако ти не го направиш, аз ще умра с нея.
Нима ще ме оставиш да си отида.
Нима ще убиеш човещината в мен.
Аз съм този, който се осмели да застана пред теб.
Аз съм този, който те обвини, в загубата на любимите хора.
Сега аз ще съм този, който ще иска да сбъдне мечтата си.
Но този някой, не иска втори шанс, защото знае, че ако му го дадеш,
той ще направи същата грешката.
Аз не се нуждая от втори шанс в живота.
Просто ми дай причината поради, която аз съм такъв.
Мога да се проваля хиляди пъти и отново няма да знам причината.

Самотен, тих или просто мълчалив. Седейки до езерото.
Аз си мисля за нас. За нашето минало и изгубено бъдеще.
Дали отново ще повярвам в него, така както вярвах в нас.
Би ми се искало да те прегърна за последно.
Би ми се искало да изчезна като теб.
Сега и аз ще си отида и ако някога разбера смисъла,
вече ще е твърде късно.
Каквото и да направя, аз зная, че ще направя същата грешка.

Разхождайки се из мислите си, едва сега разбирам
какво си искала да ми кажеш.
Просто ми и ще видиш, че зад мен се крие
един чист и благороден човек, молещ се да погледне
пак с онзи поглед, който ни  казва, че има смисъл.

Нека заедно да постигнем мечтите си.
Рискувам всичко, за да те зърна.
И незнайно къде и как, пак се въртя в омагьосан кръг.
Не ми казвай, какво да правя, не ми давай съвети.
Всичко което изпитах, сега гори някъде.
Не виждаш ли, аз те обичам, като човек.
Не, не... не искам да се разделям с най-уникалния човек,
който съм срещнал, защото ако това се случи,
то тогава аз не виждам смисъла.
Къде е смисълът на всичко това? Ще крещя с целия си глас.
Не си отивай! Остани, остани, моля. Няма да си отида,
докато не ми дадеш знак.

Не бих посмял да остана, да остана без теб.
Толкова съм самотен, а ти си толкова далеч.

Всичко което можеше да се каже се изрече.
Изчерпан съм до край, мислите ми не са това, което бяха.
Искаш да върнеш времето назад - ха.
Къде беше, когато аз бавно умирах, нямаше те.
Затова сега и мен ме няма. Нека бъда мъртъв за теб.

Нека се отпуснем, бавно. Потапя ме се в не реалното.
Молим се някой да ни забележи. Борим се до край.
Мъчим се и виждаме, че нещата няма как да потръгнат.
Всеки ти се усмивка, не виждаш ли - лицемера изгаря,
той отново иска да те подведе. Отваряй си очите, Анди,
те не са като другите, те са още по-лоши.

В онзи ден, чичо Сави държеше пистолет, можехме да ги довършим.
Но не го направихме. Беше редно, да не го правим.
Но знам,че дълбоко в себе си, му се е искало. О, да... и на мен ми се искаше...
Но ти знаеш, че дори и да го бяхме направили, те щяха да ни намерят.
Щяха да намерят и дъщеря му, както направиха с жена му.
Те са повече от нас. Мрачни и нечовечни. Безсилни сме.

Светът е тесен, за тези които имат големи мечти.
Само за миг се измъквахме от ежедневието,
отпускахме се и бяхме самите себе си, такава каквито трябваше да бъдем.
Какво стана?! Защо? Аз  не виждам провал в себе си.
Когато дъщеря му ни погледна в онзи ден, той изтръпна, човече.
Никога не бях го виждал притеснен.

Да виждам болка, да виждам душата ти, но да не знам къде да я отнесе.
Да виждам лицето ти - съвсем случайно, през някой ден.
Да знам, че не мога да произнеса и дума, поне за малко.
Да се опитвам да бъда студен и корав с всеки изминал ден. Да се опитвам да залича миналото си. Защо?
Да изтрия най-хубавото, това, което ми даваше смисъл и надежда - никога.
Да погледна в очите ти няма да мога, докато не ми дадеш знак, кога да си отида.
Да не мога да мисля от толкова много сълзи и болка, опитвайки се да бъда безчувствен.

Търпейки цялата болка, аз си отивам. Едва ли някога ще проговориш?
Ти си като призрак и аз се страхувам от теб.
Страхувам се така, както никога не съм се страхувал до сега.
Винаги се обличаш в черно - не произнасяш и дума, когато ме зърнеш.
А на мен така ми се иска да изкрещя с всичка сила.
Така ми се иска да си поговорим, поне за малко, както преди.
Но ти ми забрани и сега аз ще забраня на душата си, да те обича.
Никога няма да те обичам, никога не ще обичам така.
И от това боли, боли повече отколкото съм предполагал.

Да виждам спомена, да се опитвам да го изтрия.
Да застана срещу теб и да видя горчивината в погледа ти.
Да затая дъх и да преглътна омразата. Спри!

Забравихме да си кажем сбогом!