Разтоварихме сандъците от колата. Беше малък бус, а побираше много товар.

     Прозинах се. Трябва да съм спал поне два часа. Беше горещо.

     – Ще одраскаш боята! – изръмжа собственикът на возилото. Носеше шапка.

     Бусът беше напълно издраскан и нямаше цвят.

     – По-внимателно! – изежи се отново.

     Този до мен го удари по главата с юмрук; съвсем спокойно го удари, но тежко. Бих искал и аз да го фрасна, но трябваше да сваля още един сандък.

     – Така по-добре ли е? – попита ехидно този до мен. Онзи се въргаляше в пясъка и търсеше шапката си. Ровеше тревожно в земята да намери още нещо. Намери го. Лула.

     В сандъците имаше книги. Бяха тежки. Поисках вода.

     – Това не ти се полага. – Този до мен беше нещо като шеф на групата ни. Имаше здрави ръце и глупав вид.

     Видях една манерка близо до входа на хамбара. Отпих жадно. Беше бензин. Кой ли тъпанар носи бензин в манерка?

     – Дай и на мен! – бутна ме шефът.

     Дадох му.

     Изплю:

     – Помияр!

     Така се запознахме. Без причина. И за кратко.

     Между книгите или между кориците им имаше нещо ценно. Цяла нощ в хамбара светеше газена лампа. Бях гладен. Но жаждата потиска глада.

     „Като алчността – живота.“ Това ми хрумна.

     Излязох да потърся вода. Беше тъмно, черно дори. Няма как да няма поне един изоставен кладенец.

     Кухите клони отсреща пропукаха леко. Шаваше нещо – шумно и неуверено. Реших, че се страхува от мен. Най-вероятно е някой съгледвач или полицай. Точно сега ченгета не ни трябват.

     – Стой! – изкрещях. Може пък тоя да има вода.

     Клонакът притихна. Приближих. Имам револвер, но го оставих в хамбара. И ножът ще свърши работа.

     Скочих отгоре. Беше змия. Оставих я на мира. Не носеше вода. Чух я да съска.

     Когато се върнах, всичко вече беше различно; багажът от сандъците беше разхвърлян. Ценното в книгите беше прибрано в една чанта, пакетирана като пощенска пратка. От нея стърчаха жици.

     – Тези книги – рече шефът, – са твое задължение.

     Никога не съм чел книги.

     – Ще ги изгориш – допълни. – Това е за теб: – Подхвърли ми пачка, увита в найлон. Не преброих парите. Най-вероятно бяха фалшиви.

     Запалиха стария двигател на буса и видях как зъбите на изгнилите тръни драскаха металното му тяло на воля, докато се отдалечаваше от халето. Оня с шапката седеше отзад, бяха му отнели самочувствието.

     Не зная защо се заех с това. Просто ми трябваха пари. И фалшивите понякога вършат работа.

     Дадох си сметка, че ако запаля огън, ще довтасат хора от близките села. Ако изобщо има села наоколо. А може да дойдат и ченгета. Всъщност за това ме бяха взели – да унищожа доказателствата.

     И какви доказателства могат да бъдат книгите?

     Бяха около двеста. Започнах да ги разлиствам. Газеникът гореше. Стари книги, но запазени. Върху част от тях имаше подписи. Видях, че в една от книгите имаше нещо като литография. А в друга – четирилистна детелина. Стори ми се, че са живи. Шепнеха, докато ги прелиствах. Уплаших се.

     Реших да ги заровя. Никой няма да види гроба им. Старовремско е да се горят книги. Не ми пука, че според уговорката трябва да използвам огън.

     Започнах да копая. В халето имаше всичко – и кирки, и лопати. Само вода нямаше. А и това хале: зачудих се откъде са взели дъски да го направят в тая пустош. Няма значение.

     Стори ми се, че клонакът отново пропука. Револверът беше до мен. Каквото и да сме превозвали, няма как да е толкова ценно, колкото е ценен животът ми.

     Доближих. Този път не беше змия. Нагазих го и му стиснах гушата:

     – Какво искаш? Змия мръсна!

     – Вода! Моля! Умирам за глътка!

     Беше опърпан селянин. Изглеждаше много зле. Според мен и с глътка щеше да умре.

     – И защо си решил, че точно от мен ще получиш вода? Откъде идваш? – Ядосах се, че не е змия.

     – Не, не съм решил нищо! От буса... свалиха ме. Напътвах ги. – Стиснах го по-здраво, не му вярвах. Гъгнеше: – Роден съм по тия места. Но не баш тук, тука е лошо. А и очите ми, вързаха ги. Обещаха ми пари. Не знаех, че точно тук ще ме докарат. Тук е най-лошо. Тук няма вода никъде. В най-лошата част на пустинята сме: Пернишка област! Повярвай ми, ще умрем от жажда. Да! Аз дойдох да си поискам парите...

     Огледах се. Сетих се за змията. И му повярвах. Преди да заспя, шефът изхвърли един чувал от буса. Това в ръцете ми трябваше да е съдържанието на чувала.

     – Няма смисъл да копаеш! – кимна тъжно селянинът, като погледна кирката. – Тук няма вода. Тук не.

     Реших, че в този случай е по-добре да оставя книгите на мира. Те винаги са доказателство за нещо. Може пък някой да ги прочете. Наблизо трябва да има град. Радомир, струва ми се. Там повсеместно четат. Край фонтана, при паветата, в лятното кино, до голямата сладкарница и в закусвалнята. В Бучалото най-вече, особено ако на Беглика е твърде заето и има правостоящи. Така беше навремето. Горе-долу. Откакто влязохме в Европейския съюз, в градовете оправят фонтаните, боядисват пейките и бордюрите, чистят олуците и шахтите, кърпят пътищата, но работа няма. Еле пък справедливост.

     Затова се захванах с това.

     А сега, какво да ви кажа... навсякъде у нас е пустиня. Европейска – тиха, стара и дълбока, като празен краденец с медени обшивки. Бежанци чужди идат, бежанци българи бягат.

И жажда ни гони.

     Одрасканият бус бързаше към посоката си. Шефът беше доволен. Щеше да отмъсти за това, което беше за мъстене. И за това, за което не му бяха платили: не му влизаше в длъжностната характеристика да пребива местни лица, да ги пъха в чували, да ги принуждава да служат за джипиес и така нататък. Но и това беше готино; и беше прекрасно по някакъв начин! Изкара някой лев, па и добър лев. Напоследък нямаше бизнес. Нямаше хора, нито рекет. Нямаше заводи, покрай тая липса и кражбите замряха. Бъдещето го хвана липсата. Добре, че идваха разни брадати льоловци от чужбина да плащат за щуротии: бомби, гърмежи и смут. Човешката смърт нищо не значи. Нали всички ще умрем. Няколко годни по-късно или по-рано – все тая.

     Говореше шефът по радиостанцията, подскачаше весело на предната седалка в буса, когато усети, че чантата със запечатания плик в багажника нещо се тресе, ври, бушува, дими. Замириса.

     – Май тия двамата ще умрат от жажда, а? – подмазваше се отзад, при чантата с плика, собственикът на буса, надявайки се все пак да си получи колата обратно. Пушеше лула.

     Разнесе се гръм. Взрив. Тътнежът изхвърли и колата, и пътниците. После стана тихо.

     – Чу ли това? – попита селянинът с надежда. – Отдалеко щом иде лошото, понякога добро на прага става.

     Развиделяваше се. Или така се надявах.

     – Там, дето гръмна, трябва да има вода. Поне от двигателя може да капне нещо. Или течност за чистачките в резервоара. – Така казах, но не си вярвах. Просто трябваше да вървя нанякъде. Към надежда, която сам си образувам: мираж в пустинята. А бе студено и твърде рано за миражи. Съзнавах, че не всяка течност е вода. Но това ми се струваше маловажно.

     Взех книгата с детелината. И него го взех: местните щяха да го убият; той не умееше да лъже.

     Тръгнахме. Бомбата си беше свършила работата. Предстоеше да видим дали наистина беше така.

     Тръгнахме към изгрева. Към Радомир.