Към тебе...

            Окото ми се просълзява и искрено една сълзичка трепва на пода. И понеже моят начин за общуване е свързан с писане. И ето Ви и Вас – най-верните ми приятели. Отново с моята зашеметена, неразбираема душа искам да ви споделя поредното нещо, което ми тежи. То ще бъде толкоз странно и кратко, както вече предполагам, че подозирате. Разбира се, че ще бъде и по заобиколен начин изказано, няма да издавам чужди тайни, но все пак…

            Както светът днес тук и сега се разпада, така и моят свят отново е под разпад. Тъкмо мислех, че съм си намерила приятелки, и ето че сега се чувствам като пречка в компанията им. Осиновяване, душевно равновесие, припадъци, съмнения, всичко това се крие някъде там, в пространството между мен и околността ми. Днес едни се убиват, други страдат от реални и нереални сънища, трети се тормозят заради заобикалящите и така ние, хората сами си правим невъзможно съществуването ни. Ние трудно се крепим и още по-трудно е да се крием, да се мъчим да бъдем такива, каквито всъщност не сме.                       

  Едни искат да са богати, други искат да са бедни, но обичани, трети не знаят какво искат всъщност. „Разни хора, разни идеали”, както е казал Алеко Константинов, знаменит български писател. Въпросът обаче, който си задавам е защо, защо ми е трудно да заживея в новия 21 век, защо не можем да се върнем назад в миналото, където е нямало толкоз технологии, но определено е съществувал мирният и другият, по-щастлив живот. Защото моето мнение е, че  с технологиите работната ръка отпада, а това води до изкривяване на  разбиранията и разделяне на света на много бедни и много богати, където средната класа се губи, и ни прави по-злобни, алчни и извънредно нервни. Докога ще продължи така. Мисля, че това е и причината, по която на днешно време почти да липсва истинското приятелство.