Къртицата имала малки къртичета от скоро. Една нощ, като излязла от дупката си, видяла малко телце.
- Не е на къртиче, - си казала - но е живичко. Как да го оставя да загине?
И го прибрала при своите къртичета. Не го деляла от тях. Хранела ги еднакво. Учела ги еднакво. Но това малкото си било различно. Вглеждала се в него къртицата. И на вид е друго - муцунката, ами опашката. Нейните къртичета - хубави, едрички. Вече и дупчици си ровят, а то само подскача наоколо.
- Какво ще стане с него, когато ме няма? Как ще живее? Как ще се изхранва?
Мислела, мислела къртицата. Оплаквала съдбата му. Трудно й било напоследък да изхранва голямото си семейство и тайничко си поплаквала. Само на малкото говорела. Мислела, че нито чува, нито вижда. То знаело да вика само едно "цър- цър" и мятало опашка.
Мишлето, а това било мишле, разбирало всичко. Тайничко се промъквало и все по-надалеч и по-надалеч стигало. Докато един ден видяло светлина. И... излязло навън. Какъв чуден свят имало тук, извън къртичата ...