11 мая 2018 г., 11:35

Кървави следи в лабиринтите - част втора 

  Проза » Повести и романы
490 1 0
106 мин за четене

ГЛАВА ВТОРА

 

Слав и Жельо се движеха бавно през одърпаната през последния бой горичка.Жельо беше ранен и с последни сили се движеше, подкрепян от брат си. Лицето му се белееше като на смъртник. Вече не го гърчеха болките от движението. Болката, обхванала цялото му тяло, се сливаше с учестения ритъм на сърцето. Задушаваше го. Въпреки превръзката, кръвта избиваше на кръгове по домашно тканата му дреха. Слав усети, че брат му става все по-тежък, докато напълно се отпусна в ръцете му. Влачи го още двадесетина крачки. Бяха стигнали края на горичката. Нататък беше голо. Дори Жельо да беше здрав, не можеха да продължат. Опасността дебнеше от всички страни. Врагът е пред тях, или около тях... Погледна брат си. Той се смъкваше в ръцете му. Разтърси го, но затворените очи не го погледнаха. Вдигна го на ръце и го понесе обратно в гората. Намери затулено място и го остави на тревата. Сипа от манерката в шепата си вода и намокри лицето му. Помъчи се да му даде да пие, но водата се търкулна по стиснатите устни. Седна до него и заби глава в коленете си. Сълзи, причинени от мъка и ярост, давеха гърлото му. Защо стана така? Кой беше виновен? Глупав въпрос. Виновници имаше, но те не бяха тук – сред другарите му, оставили безжизнените си тела в този, Бог знае кому нужен бой. В Балканската беше друго. Тогава гледаха врага в очите и знаеха за какво се бият. Тя беше естественото продължение на една петвековна борба за премахване на Турското робство. Естествен беше и съюза между Балканските страни, люляни в една и съща кървава люлка. Естествен беше и незапомненият воински дух на българския войник, решил да постави пред нозете на отечеството си сили, здраве, семейство, имот и живот, но да извоюва свободата. Естествено бе дори това, че майките и съпругите изпращаха синовете и мъжете си с притулени сълзи, но с думите: „Най важно е отечеството. Вървете и се върнете с победа!“ И целувките, и кръста на изпроводяк бяха клетва пред родината. Естествено... А сега Дяволът ли си прави шега с тези, които воюваха рамо до рамо десетки години? Той ли ги обърна един срещу друг?

Слав знаеше истината. Знаеше кой е виновен за братоубийството, но всичко му се виждаше нелепо. Как можеха Великите сили и машинациите на управниците да пренебрегват интересите на народа? Нима тази кървава баня ще им донесе престиж на международната арена? Нима българинът, който не можаха турците да потурчат, ще бъде погърчен, или ще стане сърбин? Ето – всичко това е нелепо, нелепо до безрасъдство.

Наведе се над брат си. Дишаше. Изтри потта от челото му и отново се замисли. Пренесе се при семейството си. Не знаеше колко военните действия са засегнали града, но беше сигурен, че гърците са вече там. След като прегазиха и разпръснаха частите им, те се отправиха в тази посока. Не знаеше и кои български части, къде се намират. Ще срещне ли врагът отпор? Василка трябва да ражда. Дали третото му чедо е дошло на бял свят. Той не можа да присъства на нито едно от ражданията, да поеме новороденото в ръцете си. Виждаше ги по-късно, но това не е едно и също. Права беше майка й, че не му я даваше. Какво хубаво видя тя от него? - Сълзи и очакване. Зарови ръцете си в бухналите й коси. Притисна я силно до сърцето си. Впи жадни устни в нейните. Заиграха яростни пламъци по цялото му тяло. Видя ги и в нейните очи – небе осеяно със светкавици. О,о,о, защо не го порази този гръм и завинаги да остане в прегръдката й... Стресна го шум от приближаващи стъпки. Скочи и се ослуша. Здрача заливаше горичката. Слънцето вече се криеше зад хоризонта, но последните му лъчи озаряваха части от небосвода на изток и светлосенките се отразяваха в измамно причудливи форми. Стъпките се чуха още по-ясно. Прикри се зад лещака с насочена пушка. Не трябваше дълго да чака. На полянката отсреща се показаха двама. Единият беше капитан от българската армия. Другият, местен селянин, го водеше. Отдъхна си. Поне не бяха сами с брат му в тая несигурна гора, която им служеше за укритие. Той се измъкна от лещака и им извика тихо“ Братя, братя, чуйте ме!“ Стреснати от внезапната му поява, двамата насочиха пушките си към него, но като видяха, че е българин, ги свалиха. Прегърнаха се. Селянинът познаваше Слав. Той вербуваше в селото им хора за Организацията. Запозна се с капитана. Осведоми се от кой полк е и ги заведе при брат си. Никола , така се казваше селянина, разкопча дрехата на Жельо, ризата и от долу цъфна потъналата в кръв превръзка. Свали я и поогледа на нищожната светлина раната.

-Лошо. Куршумът не е засегнал сърцето, но е останал вътре и загубата на кръв е голяма. Затова е изпаднал в безсъзнание. При други условия би бил спасен, но сега е несигурно. Извади от раницата си превързочни материали. Проми раната. Затъкна тампон в дупката, за да спре кръвоизлива. Жельо простена, сгърчи се и отвори очи. През мъглявината на погледа си видя надвесения над него селянин. Потърси брат си:

-Славе, - едва чуто промълвиха слепналите му устни.

-Тук съм. - отзова се веднага Слав. - Лежи, лежи спокойно да те превържат! Не е страшно. Ще мине.

Никола ловко превърза раната му, но от повдигането Жельо отново загуби съзнание. Започна да бълнува. Брат му го зави с дрехата си и седна до главата му.

-Ти от къде ги разбираш тия работи?

-През Руско-Турската бях в санитарните части.

-Сега на къде?

-Имам план. Дори стана по-добре, че се срещнахме. Тук е сравнително по-безопасно и спокойно. Ще оставя и Капитан Илиев при теб. Наблизо е пътя. Ще се опитам да вляза незабелязано в село, ще проуча обстановката и още тая нощ ще се върна с каруца да взема ранените. Да ги закарам веднъж в селото, пък там лесно ще ги укрия. Скривалища колко щеш. Селяните са все наши хора. Гърци няма, а турците са все мирни люде. Стояха мирно, дори когато гонехме техните. Никой не ги е нападал, или обиждал. Сега, дори и те биха ми помогнали. Само с гърците да не се срещна. Те заминаха към Кукуш и сигурно тук е свободно.

При споменаването на Кукуш, Слав изтръпна. Мисълта му се проряза от страховити видения, които го разтърсиха. Никола не разбра състоянието му. Беше вече тъмно и не можеше да види лицето му. Озадачен попита:

-Защо мълчиш? Не си ли съгласен?

-Не.Не. Съгласен съм. - отговори сепнато Слав. - Семейството ми е в Кукуш – та затова...

-Разбирам. - отвърна успокояващо Никола, като го прегърна. - Разбирам! Но горе главата! Бог да ни помага. Тръгвам. Няма да се сбогуваме. Ще чакате. Аз ще дойда. Оставям ви раницата си. Вътре има храна и превръзки, ако потрябват. Но аз ще се върна.

Обърна се към капитана, който мълчеше, но видя, че е заспал, махна с ръка и тъмнината го погълна. Слав остана сам с двамата ранени. Чак сега усети, колко много е изморен. Болеше го цялото тяло. Краката му, несъбувани няколко дни, тръпнеха. Наведе се и ги събу. Разтри стъпалата си и въздъхна облекчено. Миглите му се снишаваха и се слепваха. Полусънено си повтаряше: „Не трябва да заспивам. Да се обуя. Няма да заспивам.“ Но се отпусна до брат си и заспа. Луната надникна с нащърбената си физиономия между клоните на храстите и загледа замислено налягалите. Защо не можеше да говори? Би им разказала много важни за тях неща. Но понеже не беше надарена с дар слово, мълчеше, обърнала съчувствено тъжния си лик към тях. Пътят я зовеше и тя продължи.

Зората се промъкна на пръсти и освети затворените очи на Слав. Той я усети. Скочи, разтреперан от сутрешната хладина. Погледна босите си крака. Никола не дойде. Какво ли му е попречило? За недоверие дори не му мина през ума. Наведе се над брат си. Равномерното му дишане го успокои. Капитана се надигна, скърцайки със зъби от болка. Слав му помогна да седне. Раната не беше страшна но в крака и го затрудняваше при движение. Отвори раницата, порови и извади хляб и сирене.

-Къде е Никола? - попита разтревожен капитана.

-В селото. - отвърна с пълни уста Слав. - Отиде да вземе каруца да ви закараме.

-Кога ще се върне?

-Сигурно късно довечера, или през нощта.

Спътникът му се пресегна и Слав му отчупи парче хляб и сирене. Задъфкаха мълчаливо, всеки потънал в нещо свое. Пръв наруши тишината Слав:

-От къде сте г-н капитан?

-От северна България.

Слънцето вече се издигаше и топлите му лъчи докосваха успокоително изстиналите през нощта тела. Капитанът беше млад – около тридесет годишен, мъж с прекрасно телосложение и още по-красиво мургаво лице, с открит поглед и умни кестеняви очи. Под фуражката се подаваха черни къдрици.

-Съдбата ни събра тук. - отново проговори Слав. - Ще бъдем спътници.

-Какво общо има тук съдбата? - заговори с яд в гласа си Христо. - Войната ни събра. И то най- проклетата от всички проклети войни. Междусъюзническа... Самата дума говори за нещо подло, страшно, нечовешко. Съюз на какво, между кого? Мислил ли е този народ, който с радост пращаше чадата си на смърт в името на една справедлива кауза, че смъртта ще дойде нечакана от съюзници? Завиждам на загиналите в оная война, защото не са видели срама на тази.

-Какво да се прави? Не зависи от нас. Ако зависеше от нас, отдавна свободна България да се е простирала в рамките на старата Симеонова, или поне до където се чува българска реч. Такива бяха клаузите на договора в Балканския съюз. Така беше и в нашия устав на Вътрешно Македоно Одринската Революционна Организация. Гърците – за Гърция. Македонските българи – за България. Сръбските – за Сърбия. Черногорци – за Черна гора. Албанците – за Албания. Май че албанците спечелиха най-много от тази война. Българинът се би като орел в нея, но нали обича много да мъдрува „Докато мъдрите се намъдруват – лудите се налудуват.“ Оставихме се „съюзниците“ да се съюзят и да ни погнат, пък тогава да им търсим сметка. Горе – на международната арена са му направили сметка, че нямат файда от нова Велика България и въртят колелото на историята както им уйдисва. Не са само неми наблюдатели. - поделят си света на мои и твои. Така беше и в Руско-Турската. „Един бие барабана – друг обира парсата.“

-Прав си. - възбудено започна капитана. - И все пак, това е едната страна на въпроса. Двата империалистически блока играят определена роля в разпределението на силите и така директно участват в проблемите ни. Другата – по-важна страна е в нашите правителства, с техните завоевателни стремежи. Тяхната цел не бе да прогоним турците от завоюваните им територии, а и самите те да завладеят повече територии. Освен това, Сърбия е била винаги проводник на раздори, особенно по македонския въпрос. Гърция, която също се стреми към разширение със свои „исторически“ претенции, се яви за момента като естествен съюзник на Сърбия, защото стръвта и за двете е българската част. Националността отиде на заден план в съображенията им. Освен това, отгоре ни притиска и Румъния със своите претенции. Не виждам, как ще се развият за напред нещата, но дано не загубим и това, което освободихме със собствени сили. Всяка българска душа е част от тази земя. - Капитанът замълча, погледна Славо в очите и го попита: - Ти какво си работил преди войната?

-Даскал. То колко ли ми е било даскалуването? Сякаш истинският ми занаят винаги е бил Революционер. Бях деветнадесетгодишен, когато се основа Организацията и влезох в нея. Легален, нелегален – както всички останали. Редуваха се акции, въстания, войни. Всички те вземаха по-малко, или повече жертви.Имена, които историята ще запомни такива, ще останат в паметта на близки и приятели и ще поддържат жив духа на българина, а вярата му – несломима.

Жельо бе отворил очи и го слушаше, но мръдна вкочаненото си тяло и силна болка го принуди да изохка. Двамата събеседници се обърнаха. Слав коленичи до брат си и сложи ръка на челото му – гореше. Отново го проряза мисълта за Никола, но не каза нищо. Не бива да обезкуражава и тях. Даде му вода. Той пи на едри глътки с изкривено от болките лице. Въздъхна и се отпусна. Слав разгърна лещака така, че да падат върху ранения слънчевите лъчи. Клонките се изплъзваха и той дълго се мъчи, докато успя да ги преплете.

-Тук – наблизо е краят на горичката. Ще отида да поогледам. Господин капитан, наглеждай брат ми!

-Добре. - Отвърна капитана. - Казвай ми направо Христо! Остави това „Господине“!

Слав се засмя добродушно и поклати в съгласие глава. Снагата му се плъзна сред шубрака. Въпреки че наближаваше четиредесетте, не му личеше. Пълният с неизвестности живот, го бе направил гъвкав и предпазлив като котка. По мургавото му лице нямаше нито бръчица. Гъстите му вежди и катранено-черни очи придаваха на лицето му решителен, войнствен и самовглъбен вид. Дори плътно стиснатите устни изразяваха воля на характера. Скулите и брадата му бяха покрити с набола, небръсната скоро брада, но и тя нито загрозяваше, нито състаряваше красивия мъж. Към края храстчетата се снишаваха. Наведе се и той. Огледа местността наоколо. Беше му позната. Тук, надолу е малкото дере, следват лозята, градините, зад хълмчето е града. Града... Какво ли ставаше там? Гръцките войски сигурно са се настанили от долния край. Там биха имали по-добри позиции. Къде ли са нашите? Не попита капитана. Той сигурно знае, кои части къде се намират. А може и да не знае. Тяхната е разпръсната. Чу шумолене в краката си. Погледна. Гущерче пробяга покрай него, спря се на две крачки, изправи се на опашката си и вирнало късите си крачета, го загледа право в очите. Гледаха се секунди, но Слав трепна и то се спусна да бяга. Той съжали, че не е гущер, спокойно да прекоси хълма и да влезе в града. Глупава мисъл. Сигурно, ако беше гущер, нямаше да го интересува политиката, а само собствената му кожа. Обърна поглед на другата страна. Там бяха кошарите, но овце нямаше – достатъчно ясен пример, че овчарите ги бяха прибрали. Опасността не бе минала. Дали можеха да ги опазят и в селото? С очите си бе видял, как грабят и убиват гръцките войници, сякаш бяха тръгнали само за плячка. А може и така да е. Не са сигурни, че земята ще бъде тяхна, поне плячката да им остане. Изправи се в цял ръст. Навсякъде, докъдето му виждаха очите, нямаше жива душа. Това го успокояваше... но и плашеше. Дали и Никола не е станал жертва? Не може да бъде. Опитен му се видя. Представи си суровото му лице. Не можеше да определи годините му, но сигурно бяха доста, щом е участвал в Руско-Турската. Мисълта му се върна към вчерашното сражение и раняването.

Бяха се присъединили като отряд доброволци към редовната Българска Армия. Имаха за задача да охраняват тила. На предните позиции се стягаха за решителен бой. Подготвяха се и те. Позициите им бяха неудобни, но по-удобни не можеха да търсят. Към обяд сражението започна. Оръдейните изстрели на гърците прелитаха и като заблудени се забиваха на крачки пред окопите на доброволческия отряд. Никой не смееше да повдигне глава. Буци земя се стелеха върху им и по-страхливите се снишаваха в дъното на окопите, смятайки че този снаряд е предназначен за неговата глава. Но за тях все още не бе започнал боя. На предните позиции се разгаряше истинския, но неравностоен бой. Българската войска нямаше достатъчно оръжия. Отбраняваше се, но не можеше да настъпи. Някои, които имаха по-стабилни позиции, изпращаха куршумите си точно в целта, но това бе капка в морето. Гърците разбраха предимството си и дори не се криеха.

Слав лежеше до брат си. Устните му се напукаха от напрежение. Искаше му се да изскочи от окопа и да се втурне напред, но знаеше, че покаже ли се, ще бъде улучен. Жельо бе до него, свит на топка. От другата страна изстена Иван Барутлията. Погледна го. Нищо му нямаше. Сигурно камък го беше пернал по челото, та струйка кръв се стичаше към прашния му нос. Частите на българската армия се изтегляха. Наредиха им да задържат огъня. Някой изпсува:

-Те бягат, а нас оставят на мушката.

-Млъкни бе! - отвърна му друг. - Те до сега какво правиха? Да не са си правили слънчеви бани? Колко българи са останали там, а ти си зажалил за твоя пиклив живот.

Прекъсна ги нападащата пехота. По-точно, тя не беше тръгнала да напада тях, но се натъкна на тях и сражението започна. Доброволците, заровени вече час в рововете, не чакаха да ги натикат като мишки в окопите. Наскачаха и завързаха, както те си знаят, ръкопашен бой. Имаше и такива, които побегнаха, но едва ли са отървали кожата. Биеха се като лъвове. Трупаха се мъртви и ранени. Жельо се беше прицелил в гръцки офицер. Слав видя, че в него се цели друг грък. Инстинктивно дръпна брат си, но не можа да го опази. Той падна, повличайки и него, върху разораната от куршумите и снарядите земя. На полесражението не остана нито един доброволец прав. Всичките бяха смесили кръвта си с гръцката кръв. Последните, останали гърци, се спуснаха подир своите части. Слав проследи с поглед пътя им. Жельо пъшкаше върху му. Внимателно се измъкна и зашари между труповете, за да провери има ли живи между другарите му, но нещо го накара да се обърне. Лежейки, един грък се бе прицелил в него. Скочи встрани и с един замах на приклада разби черепа му. Помисли си: Къде ли е тръгнал? Ще остане зян след битката. Върна се обратно и помъкна брат си в посока противоположна на гръцките войски. Това го отдалечаваше от Кукуш, но друг изход нямаше. Там не може да помогне, но поне да спаси брат си. А дали го беше спасил? Ще оцелее ли? Ще дойде ли Никола, или ще трябва сам да се придвижва с двамата ранени? Огледа отново околността. Нищо. Върна се обратно при ранените.

Христо се бе примъкнал до Жельо и триеше потта от лицето му. То аленееше. В противовес на Слав, Жельо беше белолик и синеок. Дори непрекъснатото ходене под слънцето и вятъра, не можа да промени цвета на кожата му. Приличаше на майка си. На младини и тя беше бяла, румена девойка. На това лице вътрешният огън бликаше като зара от залязващо слънце.

-Пак е в несвяст. Бълнува. Дали ще издържи?

-Трябва да издържи! - промълви Слав и повтори – Трябва! - Сякаш сам, себе си успокояваше.

-Какво видя?

-Нищо. Голо като в пустиня. Жива душа няма наоколо. Ако няма такива като нас в гората, ние сме единствените живи същества поне на километър площ. На таково разстояние има села, но дали и там са останали хора? - Съобрази, че не трябва да продължава в същия дух. Така обезсърчава другаря си, пък и себе си. Обърна разговора в друга посока. - Женен ли си?

-Да. Имам трима сина. Майка ми е жива, а баща ми загина в Руско-турската. Не съм го виждал. Тогава не съм имал и годинка. Мама ми е разправяла за него. Първороден син съм й. На двадесет години останала вдовица, но не се е омъжила втори път. Когато тръгнах на война, много плака, но все пак имаше сили да ми поръча, да се върна с победа. - При тези спомени очите му се напълниха със сълзи, но продължи. - Жена ми е добра, кротка българка. Гледа децата и имота. Ще дойдеш по нашия край, ще видиш! Нямам кой знае какво, но за семейството ми стига. - Той не знаеше, че вече почти няма да се разделят. Но кой знае бъдещето си?

-Ще отида. - отвърна му Слав, но и сам не вярваше на думите си. - Много пъти съм ходил в България. Там подготвяхме възстанията, купувахме оръжие. Там се сформира Опълчението. При Гоце съм ходил, Бог да го прости, за напътствия. Голям човек беше. Друг като него България не може да роди. Не че няма други, но като него не могат да бъдат. Знаеш ли го?

-Кой не го знае?

-С очите си видях, как загина. Беше на тридесет и една години, а всички му викаха „Баче Гоце“. Той беше и брат, и баща – водач, какъвто сигурно не е имало и във вашата армия. При вас дисциплината се гради върху строгостта, а при нас – на взаимното доверие. Това Доверие Гоце посяваше и то растеше, пазено от всеки революционер. Непрежалима загуба беше и е за всички нас, и за Организацията. - Слав замълча, забил поглед в земята. За кой ли път преживяваше мъчителната сцена. Това беше единственото, което не можеше да разкаже с думи. То не се разказва. То се усеща с душата и се носи цял живот. Всеки сам, за себе си. Преглътна шумно. Изтри с длан челото си, сякаш да заличи връхлетелите го мисли и продължи. - Но той остави достойни наследници. Великите българи не са се свършили. Ражда ги България и най-вече изстрадала Македония. Това парче земя винаги е разпъвано на кръст, палено, мъчено, обезчестявано... То е като ламята със стоте глави – сечеш и пак остават. Не може да бъде посечена! - в гласа му се надигна ярост. - Не може! Защо им е на гърците и сърбите Македония – да си сложат таралеж в гащите. Македонецът е бил винаги и е българин. Той дупка в каменен зид ще прокопа, но пак ще избяга. Това ония – горе не могат ли да разберат? Земята е земя, но без народ тя е нищо. Народа прави държавата, а не земята. Който не е гледал народа, а си е мърсил ръцете с него, винаги е патил. Сам кладата си е палил. Горко на нас, но трижди горко на тях! Тези жертви ще искат възмездие! - Яростта му нарастваше, подклаждана от собствените възгледи и убеденост. Това не беше просто ярост в мъката. То беше заклинание, пророчество.

Христо го гледаше възбудено и си мислеше. Какво е видял, какво е изживял той в сравнение с тоя мъж, с този народ? Стана му срамно. Хвали се със семейство, с имане... Как можа? Та тези хора не знаят какво е мир, какво е спокойно семейство. Те се женят и раждат, за да продължават рода и създават революционери. Човешката мъка няма граници, но тя не убива, а създава горди поколения. Тая гордост детето засуква с майчиното си мляко. Очите му от рано са видели много и то става мъж, преди да е било юноша, или жена преди да е била девойка. Той за пръв път се замисляше за тези неща. Потръпна. Стана му страшно. Погледна Слав, като че ли търсеше упора в него, но той беше вперил поглед някъде над храсталака. На небето пълзеше синкаво облаче. Разпростираше се. Растеше, сякаш извираше от някъде. Слав скочи:

-Мамка им! Тоя пушек идва от града. Подпалили са го. Разбираш ли, Христо? Града са подпалили!

Капитана го гледаше с ням ужас. Устните му не можеха да отронят нито дума. Слав се почувства като в капан. Искаше му се да полети към града, но не можеше. Отпред е пожара. Отзад – ранените и неизвестността. Приличаше на разярен лъв. Изскочи на открито. Зад хълма, на вечерното небе се подаваха огнените езици. Над хоризонта светлината им се губеше в светлината на последните слънчеви лъчи. Трептение раздвижваше въздушните пластове, сякаш и те горяха. Гореше и в душата му. Искаше да изкрещи, но гласът му се задави и той само измуча. Върна се при ранените, сграбчи брат си като обезумял и го разтърси. Той извика от болка, но отвори очи. Замъгленият му поглед срещна обезумелия поглед на Слав. Това го върна към действителността.

-Гори, братко, гори! - изплака Слав и зарови глава в гърдите на брат си.

-Какво гори? - едва чуто промълви Жельо.

-Града гори! Подпалили са го!

След кратко мълчание, Жельо продума:

-Те сигурно са избягали. Успокой се! Тате си знае работата. Няма да седи със скръстени ръце.

Слав се замисли, но не можа да се успокои. Прав е Жельо. - Баща им няма да остави семейството. Какво, че Василка ще ражда? Нали и той е роден по пътищата. Такава е изгнаническата съдба. - Да се раждат по сипеите, да лежат в незнайни гробове... Седна до брат си. Пое ръката му и я стисна. Отговори му трепетно стискане. Така си даваха сила един на друг. Часове наред цареше зловещо мълчание. Никой не посмя да наруши напрегнатата тишина. Слънцето побърза да се скрие зад огнените езици. Последните му лъчи се кръстосаха като блестящи мечове с тях, някак пророчески. Оставаха пламъците да осветяват околността, гърчеха се и се врязваха все по-навътре в сърцето на града. През нощта ще достигнат и тяхната къща. Тя е в другия край. Смъртта ще погълне древния град. Не. Този град не веднъж е изпепеляван до основи и пак се е въздигал. Не е погубена душата му, защото душата са хората, а те винаги оцеляват. Колкото и малко да са – оцеляват. Всеки се връща там, където е оставил сърцето си, където е засукал първо мляко и срещнал очите на любовта. Ще дойде Никола. Ще настаним някъде Христо и Жельо, а аз ще настигна бегълците. Познавам пътищата като петте си пръста. Ще ги намеря. Нали съм жив. Можеше да оставя костите си долу – в полето и никога нямаше да ги видя. Майната му на града! Хората да са живи!

Жельо стискаше зъби, пъшкаше, но повече не се изгуби. Някаква вътрешна сила го държеше. Местеше поглед от Христо, към брат си. Новата болка потули старата. Не се ожени. Сам се убеди, че комита къща не храни. Имаше любима, но тя така и не разбра, че той изгаря по нея. А знаеше, знаеше той, че и тя го обича... Колко болка изживяваше, когато трябваше да обръща гръб на молещите й погледи? Накрая се примири и се омъжи за друг, но и сега, когато го срещнеше, очите й се пълнеха със сълзи – зер малко ли нещо е любовта. Радваше се на Славовите деца, а си представяше, какви биха били неговите. Това го караше още повече да ги обича и сега изживяваше мъката на брат си наравно с него.

Христо беше престанал дори да мисли. Не искаше, не можеше да събере мислите си. Те станаха един неуловим хаос.

В полунощ дойде Никола. Не го попитаха, защо не е е дошъл предишната нощ, какво е положението в града, в селото. Беше оставил каруцата в низината. Пренесоха първо Жельо. Върнаха се и поведоха Христо. В тъмнината трудно се вървеше. На височина пожарът заслепяваше и долу по земята тъмнината се скубчваше на вълма, непрогледна и зловеща. Когато седнаха в каруцата, Слав се престраши да попита:

-Къде ще ги закараме?

-У дома. Нощес проклетниците все още бяха там, грабеха и убиваха тези, които им се противопоставят. Не можех да дойда. През деня е невъзможно. Сега вече нийде никакви ги няма. Заминали са и града.

-Населението избягало ли е?

-Още онзи ден. Бяха предупредени от нашите хора.

-Дали ще ги гонят?

-А, ми, защо ще ги гонят? Каквото им е трябвало, са си го взели по домовете. Три дена как грабят. От бежанците какво могат да вземат? Голите им души. Няма да ги гонят. Пък и те са се пръснали на различни страни. Повечето са тези, които са тръгнали към България. И вашите са с тях. Срещнах се с Кочо. От него научих, че ще се спрат при сестра ти. Няма смисъл да ги гониш. Ще се наспиш, ще отпочинеш и ще тръгнеш. Брат ти ще остане при мен. Намерил съм и доктор. Ще ме чака вкъщи.

Бързо пристигнаха в селото. Къщата на Никола беше почти в центъра. Хубава, двукатна, тя се различаваше от останалите покрай нея. Слав огледа богатата наредба и каза:

-Не си беден.

-Защо? - погледна го недоумяващо Никола. - Трябва ли да съм беден, за да съм родолюбец?

-Не. Не исках да кажа това. - почувства се неудобно Слав. - харесва ми тук. Наредбата е градска.

-От град съм си аз. Друг път ще ти разправям, какво ме е довело тук. Сега ела, седни да хапнем!

Докторът излезе познат на Жельо и Славо. Участваше заедно с тях в Илинденското възстание. Беше и в Балканската, но към санитарните части. Думите му не успокоиха младия брат. Изказа несигурност в добрия изход на лечението. Беше загубил много кръв, а и куршумът е замърсил раната. Всичко зависи от Бог и силите на ранения. Разбраха се Слав да остане още два-три дни.

Но организмът на Жельо бе кален и силен. Не се получиха никакви усложнения. Възстановяваше се бързо. Слав реши да изчака някой ден и да тръгнат заедно по следите на бежанците. Христо не би могъл да се справи сам из непознатите местности. Ще води и него. Войсковите им части, никой не знаеше, къде се намират.

Леля Дочка /жената на Никола/ беше кротка и гостоприемна, но главата й винаги забулена с черна забрадка. Славо не посмя да попита, кого жалят. Откровението дойде само. Една вечер, след като се нахраниха, се оттеглиха на обичайния разговор. Никола се беше поразмекнал от изпитата ракия и заговори сам:

-Какво знаете вие, хлапетии такива? Своята тегуба ще ви разкажа, пък тогава вие ми говорете. Не съм от тука аз. От Горна Джумая съм. Там съм се родил, израснал, оженил. Не. Не за леля ви Дочка. Нея срещнах много по-късно. Дом имах, братя, сестри, седем бяхме. Сега се броим на три пръста. Башибозукът душите ни изгори. Мъртви са. Всичките са мъртви. И белата ми Неда. И трите ми дечица. Годиняче беше мъничкото. Пролет беше. Една е априлската пролет. Една. За мене всичко. Нея не намерих. Децата – избити. Домът гореше. След възстанието беше. - говореше малко несвързано, но това не е от пиенето, а от несвързаните разпокъсани мисли, които болезнено го връхлитаха. - Мъртви бяха! - Повдигна ръцете си, като че ли държеше нещо в тях. Сигурно така ги е носил. Протегна ги напред. Погледът му проследи пръстите. - Мъртви бяха! А нея не намерих! Отвлекли я! Ако беше жива, щях да я намеря. Не им се е предала. Убили са я. Никой нищо не можа да ми каже. За децата ми е най-жал. Едно, две, три, четири... - Броеше, сякаш пред него бяха гробчетата им. - Четвъртото е Дочкиното. То от охтика умря. Не оставих наследници. Кой ще ме замести? Борбата не е свършила. Ей го пожара там, още дими. Бързо се пали човешкия труд, но бавно изгаря. Пепел и искри в душата оставя. А който трупове е редил... Защо ви разказвам това? Мъката си е само моя... Не! - Надигна глас. - Обща е. На цялата българска земя, на целия онеправдан свят. Не аз, това Левски го казваше. Няма моя и твоя мъка. Има обща мъка. Няма мои и твои мъртви. Мъртвите са на Отечеството. Живите са на Отечеството. Дълговете са към Отечеството. И подлеците са на Отечеството. Турците са поробители – чужда вяра. Нашите подлеци са много. Не само попа, предал Левски. А нашите чорбаджии? А гъркоманите? А върховистите? А всеки готов за сребро и злато да се продаде? Това семе се не свършва. Но и нашето не се свършва. Само моето... Моите са мъртви. Това ме боли, братя! Това е болката – да няма кой да те продължи! Няма да циврите! Един път се ражда човек. Един път умира. А ти – обърна се към Жельо. - дом да създадеш, челяд да отгледаш! Какво е човек без челяд? - Дърво без корени. Една издънка от там не може да израсне. Хилядолетен да си, пак ще умреш. Защо ще се въдят подлеците? Ние трябва да се въдим! Кой е казал, че комита не трябва да има жена и деца? Няма таково нещо. Как ще се раждат комити тогава? Защо ще се размножават глупаците? Нека умните се размножават! Честни и умни хора са нужни на всяка нация, на целия свят. Ако ум и чест управляваха Земята, нямаше да има таково безредие. Глупаци и подлеци я управляват. Така ли е? Защо мълчите? Не съм ли прав?

-Прав си! - хорово отговориха всички. - Но как да стане така, че да се измени положението?

-Как ли? - Никола се почеса по тила, сякаш събираше мислите си за отговора. - Ще стане. Ще стане. Ти даскал ли си? Умен ли си? Честен ли си? Няма да си останеш само даскал. Лесно е да се даскалува, да се учат децата. Учи народа, както те учеше Левски, Гоце, та и повече! Министър стани! Но не забравяй чергата от която си излязъл! Ти – посочи Жельо. -Съдия стани! Честно съди и не забравяй сиромашията и бедността! Линчувай подлеците, обирджиите, убийците! Пипето да ти сече и съвестта да ти е чиста! Ти – погледна Христо. - генерал стани! Виждаш що е война. Само справедливи войни води! Мир му трябва на народа – честен мир, без убийства и грабежи. Аз – удари се в гърдите. - ще ви лекувам от пневмония, не от куршуми! Те това наричам аз правда. Правда на умните.

Всички се засмяха. Леко им стана на душите. Виждаха този нов свят, за който говореше Никола. Вярваха му, че точно това е единствения път, макар да не разбираха, как се стига точно до него през джунглата, в която се намираха сега. Но думите му запомниха за цял живот. Думи прости, ясни, родени от житейския опит.

Когато се разделяха, Никола прегърна Слав и го целуна по челото с насълзени очи, а устните му трепетно промълвиха:

-Такъв щеше да бъде и първородния ми син.

И най-суровите мъже могат да плачат. Кой е казал, че мъж не плаче? Това не е вярно. И той е човек. И той има чувства, които странстват в душата му. Въртят се радостни и мъчителни, ранени и благословени... Сърцата не са от камък, а от плът, която кърви при всяко докосване на чувствата. Сълзите отмиват болката, за да прогледнат очите и за радостта.

-Поздравете Ставри и Кочо! Приятели бяхме. Заедно сме кръстосвали горите. Пишете по някой ред, да зная кой, какъв е станал! Ти, Жеьо, се пази! Още си слаб. Ще видите какъв подарък съм ви подготвил. Криех го като най-голяма изненада.

Спогледаха се. Какво ли е наумил Никола, който се шмугна в съседния двор? След малко се показа. С двете си ръце държеше за юздите два коня. Съседът идваше след него с трети. Изненада беше действително голяма. И двамата братя се спуснаха към конете.

-Дорчо! - извика единия.

-Черньо! - почти изплака втория.

Двамата един през друг заразпитваха, как собствените им коне са попаднали при него, докато ги прегръщаха и целуваха. Никола се усмихваше под мустак и когато се поуспокоиха, разбра, че други съмнения ги замъчиха. Побърза да им разкаже:

-Не се страхувайте! Оная нощ, когато не дойдох да ви взема от гората, аз тръгнах след бежанците. Вашите не настигнах. Бяха хванали вече гората. Срещнах се с Кочо. Негова работа беше да не остави нито един от бежанците в града. Затова беше с последните. Повечето бяха оставили каруците си и конете пред планината. С тях не можеше да се мине. Там намерих и вашата. Докарах я тук. Хайде – качвайте се и със здраве!

Последни мъжки прегръдки и тримата се метнаха на седлата. Леля Дочка ги прекръсти. Само след минута прахът от конските копита беше единственият, оставил нетрайна следа от пътя, който поеха тримата конници. Път, който успокояваше, но и плашеше. Не минаха през града. Заобиколиха го. Не искаха последен спомен да им остане пепелището. Не се договаряха. Кривнаха по обиколния черен път и излязоха на главния много над града. Пред склона се търкаляше покъщнина, изоставена от непредвидливите бежанци, които мислеха, че могат да помъкнат всичко. По-ценното беше разграбено. Имаше и такива, които печелеха от нещастието на другите. Като крадливи птици се спускаха да поделят плячката. Конете не вървяха вкупом. Един все се откъсваше напред, за да проверява чист ли е пътя. Страшно беше да попаднеш и на турци, и на гърци. Избягваха главния път. Времето беше сухо и можеха да се придвижват, макар по-трудно, по обиколните пътеки, които познаваха добре. На няколко места видяха селяни, но те бяха повече подплашени от конниците и бързо се скриваха в шубраците. По-трудно беше през нощта. Зората ги завари пред Горна Джумая. Намалко да се натъкнат на войскови части. Не разбраха точно какви, но по-добре беше да избягват всякаква среща. Само Христо се замисли и проговори:

-Ами, ако са моите?

-Мои, твои, слаб си още да воюваш. Едва се държиш на коня. - отвърна му Слав. -Какви войници сте вие с Жеьо?

Обиколиха. Поеха по някаква клисура. Виеше се поточе. Усмихваше се със сините си, бистри очи ту тук, ту там зад храстите, сякаш беше малко дете, което си играе на криеница и наднича, страхувайки се да се покаже цялото. Боровете въздигаха исполинска снага. Катерички се гонеха в клоните. Вечно зелените иглички поемаха и отразяваха слънчевите лъчи, като безброй малки огледалца. Красотата на пролетта бе край тях, но те не можеха да й се порадват, защото пред тях бе неизвестността. Неизвестност, но и надежда... Слав, въпреки по-грубата си външност, беше по-нежен по душа. В катранените му очи се отразяваха картините и погледът ги поглъщаше като балсам. Христо, ако не му беше неудобно, би слязъл от коня и би натопил краката си в бистрата вода. Намериха удобно място, от което се виждаше околността, скочиха, пуснаха конете да пасат и седнаха да се нахранят и отпочинат от дългата езда. Като свършиха, Слав им разреши да поспят, а той остана да наблюдава. Много изморен, Жельо веднага заспа. Христо сложи ръце под главата си и се загледа във върховете на боровете. Облаче поведе мислите му на север. Още през лятото на 1912-та година в казармата се разбра за подписването на договора между Сърбия и България. Малко по-късно дойде и вестта за другия договор с Гърция. Макар и да не знаеха все още истинските причини, тези вести ги радваха, особено сближаването със Сърбия, с която България непрекъснато е била в обтегнати отношения. Когато разбраха, че договорите са подписани с цел - съюзяване на балканските държави срещу Османската Империя, за пълното освобождаване на полуострова от вековните поробители, всички бяха въодушавени. Ненужна беше дори пропаганда. Повече от ясна бе на всички българи необходимостта от бързи, ентусиазирани и точни военни действия.. Та нали не друг, а българския народ бе осакатен от мирните договори след Руско-Турската война. Голяма част от него остана под турския ятаган. Изплашен, но и разярен, турчина стана още по-злостен спрямо населението. Не спираха безчинствата. Не спря и борбата, като законен отпор. С много жертви дойде и Съединението, но все пак македонската част на България си остана Турска. Тая несправедливост трябваше да бъде ликвидирана. Балканските държави разбираха, че тая цел не може да бъде осъществена без война, но всяка сама не можеше да я започне. Този съюз беше наложителна необходимост. Едно не разбираше народа, това че правителствата, сключили този договор, освен освободителни, имат и завоевателни цели. Всяко от тях се стремеше към територии, осигуряващи й разрастване на търговията и възникващата промишленост. Още при сключването му, България прави големи грешки, които по-късно стават причина за нещастията й. Тя не прави общ договор със съюзниците а отделни. Това улеснява съюзниците, постигнали първата цел, да пристъпят към втората. Зад гърба на България, те се споразумяват срещу нея. Не са уточнени и териториалните искания на България в договорите, което също става източник на разногласия, подстрекавани от държавите, които не биха искали нова Велика България на Балканите.

Но в подготовката на войната никой не мисли за последствията. За народа тя е освободителна и той тръгва към нея искрено въодушевен. Това го прави истински войник – орел, полетял на смърт за изгряването на една справедлива идея. Мобилизацията бе обявена на 18 09 1912година. Стекоха се мобилизирани и доброволци. Всеки искаше да даде своята дан. Свободата на сънародниците заслужава жертвата. Извърши се подготовка, реорганизация, преустройство и стабилно въоръжение на армията. Тя беше снабдена с най-ново, технически усъвършенствано оръжие. Тя онаследява военните традиции на руската армия и стана желязен щит, с желязна дисциплина и воля за победа.

Повод за обявяването на войната стават безчинствата на турците над поробеното население над някои села. Първа започва настъплението Черна гора. На пети октомври обявява война България. На седми октомври Сърбия. Военните действия се развиват бързо. Походът на българските войски е успешен. Европа, дори света, са учудени от тази бързина, от тактиката и най-вече от жертвоготовността на българския воин. Само за двадесет и пет дни турската армия е разбита и отстъпва на чаталджанската позиция, иска мир, но съюзниците не се съгласяват. През януари военните действия продължават. Превзети са и последните обсадени крепости. Турция е принудена отново да иска мир. Договорът е подписан в Лондон на 17 05 1913-та година. С войната е премахнат турския феодален режим, религиозния и национален гнет. Ликвидирано е турското владичество, което спъва развитието на поробените националности. Петвековната мечта става реалност. Българските войски се посрещат в македонските области като освободители. Сформира се Македоно-Одринското Опълчение в състав от 14670 бойци и офицери, а от живеещите в свободна България бивши бежанци от Македония и Тракия 30000 са включени в редиците на Българската армия. На българска страна участват и четите на ВМРО, които са 91 с 2174 човека. Те действат в тила на противника. Опълчението, редовните войници и четите воюват рамо до рамо през цялата война и продължават през Междосъюзническата. Това е най-добрият пример за истинската им национална принадлежност, която Сърбия и Гърция оспорват. Достатъчно ясен пример са и – Вътрешно македоно-одринска революционна организация, основана на принципа на Българския революционен централен комитет и Македоно-одринското опълчение, създадено по примера на българското в Руско-Турската война. Но – уви! Великите сили най-малко се интересуват от националната принадлежност. В техен интерес е на Балканите да няма силна и опасна за тях държава и спомагат това, което българският войник успя да извоюва с кръвта си, да бъде поделено между Гърция и Сърбия. Македонския народ бе разделен като деца на разведени родители. Ще ги събере ли някога съдбата, или ще протягат ръце през границите едни, към други? Кръвта зове за прегръдка.

Христо въздъхна. Облачето се бе разпръснало на хиляди незабележими парченца. Погледа му привлече друг по-голям облак. Пухкавите му краища блестяха от слънчевата светлина, като натрупан сняг. Замижа. Зад ресниците му се разпиляха искри. Събраха се всичките цветове на дъгата, танцуваха и рисуваха картини. Мисълта ги грабна и ги подреди в строен войнишки ред.

Стоеше пред своята рота, изпънат като струна. Поглъщаше думите на генерал Радко Димитриев:

-Войници от Трета армия, на нас се падна трудната, но завидна задача да обиколим Одринската твърдина и да си премерим силите с петстотингодишния подтисник. Ние ще се бием по класическите хълмове на Странджа, дето са се сражавали Крум и великият Симеон. Тези, които паднат на бойното поле, имената им ще се поменават с благоволение и обич от поколение, в поколение. Онези, които се завърнат от великата война, с гордост ще разказват на своите деца и внуци, че и те са участвали в святото освободително дело.

Войниците посрещнаха с възторг новината за обявяване на войната. Двадесет и първи пехотен полк, ръководен от полковник Серафимов беше на граничната линия. Придвижването се извършваше тихо и незабележимо за противника. Позицията на капитан Христо Илиев беше пред родопския връх Зигош. Рано сутринта дойде заповедта за настъпление. Ведрите сили се хвърлиха напред. Изненаданият противник се обърка. Негоден за отбрана, бягаше. Христо виждаше гърбовете им, усещаше настървението на своите войски. До девет часа не спря артилерийската стрелба, заривайки с точния си огън турските окопи. Започнаха настъплението. Турците напълно изоставиха позициите си и се изгубиха в ропския лабиринт. Настигнатите падаха под българските ножове. Върхът бе завзет. Спуснаха се до село Тъмръж. Населението му посрещна своите освободители. Радостни възгласи, песни и музика огласиха Родопа планина. Прииждаха и от други села и махали. Носеха кой каквото може. В котлите насред мегдана се варяха овце. Свиреха зурли. Хоро се виеше. Момите канеха войниците на хорото. Редяха ги мома – войник, мома -войник. Румена родопчанка грабна Христо и го повлече към хорото. Разнесе се всеобщ войнишки смях:

-Я гледайте, как влачат командира като гергьовско агне!

Момичето се смути. Още по-гъста руменина покри лицето му, но не пусна „жертвата“ си. Ще, не ще, капитана се хвана за хорото. Не беше добър в играта, но замята крака с останалите. Повдигна се духът му. Закипя кръвта. Къде си, Велико, да ме видиш? Добре, че сложиха трапезите.

-Ти си бил голям игроорец бе, бай Христо! - захили се насреща му градския Кольо.

-Стига бе, шиле, и ти ли ми се подиграваш?

-Кой ти се подиграва? Весело ми е. Кога толкова моми са се събирали покрай мен? В града бягат като опърлени.

-Ще бягат. Ти като си див петел. Тука можеш важност да си придаваш, щото те не познават.

-Хайде, хайде, чак пък толкова. Трай, че като се върнем, ще кажа на твоята, как се държиш с ропчанките.

Сия се изсмя. То какво й разбираше главата от пагон, но него си бе харесала.

-Мълчи бе, пиле голишарче, нищо няма да му направя на градския ти! Цел ще се върне при либето си. - отново се изсмя звънко момичето и смигна на приятелката си отсреща.

-Стига си го ял! - дръпна го тя към себе си. - Аз ли не ти харесвам, та все натам гледаш? Ако искаш, да се разменим!

-Псът! Дума да не става. Няма да бягаш! Стой си тука! Я, каква си ми блага! - погали я по кестенявата коса. - Ще те водя по нашия край, да видят, по света какви хубави моми има! Ще ми красиш къщата.

-То пък една къща... - на свой ред се заяде Христо.

-Какво й е на къщата, бате? Само мома й липсва.

-Води си я! Само че сега не можеш да я поведеш. Войната е пред нас. Първо да прогоним турците, да се върнем живи и здрави, пък тогава тя сама ще дойде подир тебе.

-Така е, бате! И аз така казвам. Нали ще дойдеш, пиле! - обърна се към момичето и отново го погали.

Срамежлив беше Кольо. Христо добре го познаваше. Пък и роднина нещо бяха. Стойна го погледна мило в очите и каза:

-Ще дойда! Накрай света с теб ще отида!

-Ле, ле! Ти си луда! - отново кръшно се изсмя Сия. - Къде ще ходиш? Той може сума деца да има.

Но Стойна, изглежда го взе на сериозно, та свъси вежди срещу приятелката си:

-Какви дечурлига ма? Погледни го, колко е млад!

-Какво като е млад? Там може млади да се женят.

Христо реши да приключи въпроса. Иначе работата ставаше напечена.

-Успокой се, моме! Не е женен. Аз ти гарантирам. Виж, Сия трябва да знае, че няма да я поведа. Три деца ме чакат – все малки, все войници.

Кольо гушна изгората си и вече никой, никого не подкачи. Христо трябваше да напусне тържеството. Свръзката му го чакала в една къща наблизо. Отиде. Стопаните бяха сложили храна на новодошлите. Те му отдадоха чест, както се полага. После се здрависаха. С подофицер Тодор Стойчев се познаваха. Войникът му подаде запечатан плик. Отвори го. Усмивка озари лицето му.

-Напредваме по целия фронт. За сега всичко е добре. Турците са уплашени. Не трябва да се отпускаме. Те ще се съвземат, но поне от Родопите на един дъх ще ги гътнем. Ти – обърна се към войника. - иди и кажи на ротата да лягат! Призори ни предстои сражение.

След десетина минути всичко утихна. Пропяха вече втори петли а Тодор Стойчев и Христо Илиев продължаваха разговора си. Българските войски бяха превзели Царево село и Горна Джумая. В Разлога четите на Чернопеев, Занков, Чаков, Чавдаров, Бояджиев и Хадживасилев овладяха Банско.

Както предполагаше Христо, настъплението в Родопите вървеше стремително. Същото е и по Странджа планина. На 6-ти октомври 21-ви Средногорски полк, в който е и неговата рота, превзема връх Кумгедик, преминава през село Брезе и достигна село Михалково. Заловени са много пленници. Настаниха се за нощувка в селото. Изморените войници налягаха веднага. При Христо доведоха завързаните пленници. Бяха десетина на брой. Коьо се приближи до него:

-Бате, това са българи – помаци. Гледай на какви маймуни са ги направили – завалиите.

Капитана трепна. По лицето му премина мъчителна тръпка, като от болка. Знаеше, че има такива потурчени българи, които говореха на родния си език, но изповядваха мохамеданската вяра. Чудеше се как да постъпи с тях, но дълга си е дълг. Трябваше да ги разпита. Бяха се били срещу братята си. Посочи двама от тях. Те направиха две крачки напред и се проснаха на колене, вдигнали молитвено ръце нагоре. Христо се погнуси от тази сцена. Не дочака да му се кланят.

-Станете горе! -изкрещя разярено. Те скокнаха веднага. - Вие българи ли сте, бре? - Поклатиха утвърдително глава. - Какво тогава сте ми се затъркаляли като магарета? Отвържете ги! - Заповяда на войниците, които ги пазеха. - Няма къде да бягат. Ако бягат, ще ги изтребят или турците, или техните. При нас са на сигурно място. - Пленниците трепереха и се споглеждаха уплашено. - Ти... от къде си?

-От Лесково.

От Лесково. Виждаш ли какво хубаво българско име има селото ви, а ти си се обул в тия потури, сложил си феса и си мислиш, че си готов турчин. Какво хубаво видя от турците та тръгна срещу нас?

-Нищо. Принудиха ни. - отговори развързания.

-Принудиха ви! - все още разгневен изкрещя Христо. - Като ви принудиха да си залагате задниците заради тях, защо не дойдохте при нас, а се биете.

Пленниците тъпчеха виновно от крак, на крак. Гръмкият глас на офицера ги плашеше. Не отговориха нищо.

-Не разбрахте ли въпроса ми? - по-спокойно попита Христо. Гледаха го занемели и не смееха да мъцнат. Не знаеше да ги съжалява ли, да ги мрази ли. - Такива тъпанари са били и дедите ви, че са дали да ги потурчат.

-Не е така. - обади се един от тях.

-А как е? Разкажи ми да знам!

-Мил е живота. Никой не се е потурчил по желание. Клали са ги дедите ни един, по един. За децата ги е било жал. Знаеме, че сме българи. Тайно Христос почитаме. От баба зная, че девет деца е имал тоя дядо, дето се е потурчил. За тях го е сторил. А затова че не се предадохме, сме виновни. Приказвахме, но ни беше страх, че ще ни избиете.

Христо омекна. Може би има право помака. Какво е виновен той, че такъв се е родил? - Нито с българите българин, нито с турците турчин. Познава се, че са гонени и наплашени. Защо той ще ги плаши повече? Ами ако заложат главите на неговите деца на пъня, няма ли и той да се потурчи? Какво им се е разкрещял? Какво е видял той? Тук е дошъл да освобождава раята, а не да съди. Седна и прокара длан по челото си. Така правеше винаги, когато мислеше съсредоточено. Всички го гледаха и никой нищо не казваше. Дори и Киро не мъцна. Никога не бе виждал роднината си така разярен. Всички очакваха решението му. Той вдигна глава, огледа ги с мътен поглед и издаде заповедта си:

-Пуснете ги! Нека си вървят! Ако се страхуват да се приберат, може да минат на наша страна и да отидат в четата на Герджиков. Тя е при Василико.

Всички си отдъхнаха облекчено. И Кольо измънка:

-Браво бе, бате!

-Ще отидем при комитата, но той дали ще ни приеме? Дайте ни бележка, че вие ни пращате! Иначе може да ни избият.

-Ще ви дам. Смъкнете тия фесове и се облечете български!

-Ще го направим! - отговориха всички едновременно.

Христо им посочи с ръка вратата и те излязоха. Един от тях понечи да благодари, но като видя сериозния поглед отсреща, побърза и той да се измъкне. Коьо прегърна градския си, но той го бутна настрани и му заповяда:

-Вървете да спите! С това войната не е приключила. Кой знае, какво още ще видим?

На другия ден ротата завзе град Дьовлин. Противникът отстъпи към Ксанти. Войниците бяха изморени. Предстоеше им дълъг преход. Даде им един ден почивка. Не отседнаха в никакво село. Христо избягваше да ги задържа по селата, за да не се ослаби дисциплината, но на другия ден населението от близките села само ги намери. Носеха храна. И не толкова за храната – искаха да им се порадват. Малко ли чакаха това щастие? Капитана се чувстваше неудобно от десетките погледи, впити в него, но сърцето му се радваше. Всичко това потвърждаваше правотата на започнатото дело. Задължаваше ги с чест да го довършат. Оттегли се встрани и зачете отново донесенията за хода на войната:

„На 8-ми Родопският отряд напълно завладява Тъмръшкия клин. –-ти пехотен полк, заедно с четата на Ботушанов, достига река Доспат. Трета бригада от Родопския отряд слиза до река Места. Хасковския отряд освобождава град Кърджали и покосява напълно една от най-силните турски войски. При опит на турците да дебаркират на Каварненския бряг, биват отблъснати от граничните войски.

На 9-ти октомври 27-ми пехотен полк на Родопския отряд разбива турците в района на село Елешница. Частите на Трета армия в срещни боеве разбиват противника. Военните действия се преместват все по на югоизток – Мурадчалъ, Кайпа, Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Еликлер. За шест дена Трета армия извършва преход от сто и двадесет километра, при един ден почивка. Двадесет и пет километра на ден при нечувани по героизъм сражения в най-непроходимата част на Странджа планина.

На 10-ти октомври седма пехотна дивизия овладява Пехчево.

На 11-ти е превзет Лозенград. Овладяването му е един от най-големите триумфи, каквито военната история изобщо познава. Трети турски корпус е разбит и обърнат в бягство. Одринският гарнизон попада в обкръжение. Източната турска армия на Абдулах паша, вместо да настъпи по поречието на река Марица, отстъпва, с намерението да даде отпор на линията Люлебургаз-Бунархисар. Обкръжените са нападнати през нощта. Картината е страшна. Загубили представа за начин на отстъпление, те напълно са разбити. След тази победа настъпва объркване по всички фронтове. Турците се плашат само при споменаването на идващите български войски. А те настъпват с маршове и знамена. Тая сила на духа се прокарва като стабилна нишка от началото, до края на войната. Заслужено възмездие покосява турската армия. Само при Лозенград тя оставя 150000 трупа.

27-ми и 39-ти полк от Родопския отряд влизат в Разлог.

7-ма пехотна дивизия освобождава Кочани. Тук турските позиции са добре укрепени. Предимство им дава самата местност. Вали проливен дъжд. Налага се една и съща рота да удря по четири пъти на нож, за да превземе турските позиции.

На 12-ти октомври 6-та пехотна дивизия с нощна атака овладява село Ковакли. Посрещат ги освободените села Славеино, Петково, Давидково, Момчиловци. Хвърлени са фесовете и са окачени български знамена.“

Двадесет и първи Средногорски полк вървеше през едни от най-непроходимите местности на Родопите. Пътища нямаше. Козите пътеки се губеха в непрекъснатата мъгла и дъждове. Краката на хора и коне затъваха в калта, или се плъзгаха по мокрите камънаци. Дъждът преминаваше в сняг. Сивите облаци се раждаха в самата планина. Извираха изпод нозете на трудно придвижващите се войски. Ако не бяха местните водачи, биха се загубили в лабиринтите от върхове, била, клисури. Непрекъснато мокри, войниците лягаха направо на земята и заспиваха под водните струи, капнали от умора. Христо се страхуваше за здравето и духа им, така необходими за предстоящите сражения. Но това не бе загуба на духа, а просто умора. Той самият чувстваше безкрайна умора. Привиждаше му се не топла къща, а обикновена пещера, където да подслони мокрото си тяло. Огън не трябваше да палят, за да не открият местоположението си на турците. Обикаляше ротата, разговаряше с ефрейтори, войници и се радваше, че въпреки тежките условия, бяха готови на всичко. Пазеха военната техника повече от себе си. Селата бяха отдалечени, но се намираха ентусиасти, които носеха храна, вино и ракия. Сгряваха ги със смелостта си, ставаха водачи на разузнаването им и те самите разузнаваха и носеха верни сведения.

На 12-ти октомври се намираха пред укрепените турски позиции при село Пашмакли. Спраха. Христо извика отдельонните командири. Облаците се разредиха. Най после светлина. Слънчевите лъчи не топлеха. Не можеха да изсушат мокрите войници, но радваха душата и погледа. Струваше им се, че излизат на бял свят от гробница. Офицерите се събраха. В състоянието, в което се намираха, церемониалът не бе нужен. Насядаха около него.

-Братя, - обърна се към тях Христо. - виждам, че трудностите са много. Тях българинът е преживял и в Руско-Турската война. Това ще е последната война с турските поробители. От нас зависи тя да е последна. Предстои ни още много и при много по-трудни условия. Идва зима. Трябва да я посрещнем като победители. Не по-малко трудно е и за турците. Те са изплашени. Не трябва да им даваме възможност нито да се съвземат, нито да получават подкрепа. Най трудното за нас мина. Вече сме в населени места и ще имаме поне подслон и топлина. Превземането на Пашмаклииските позиции е много важно за нас. То ни отваря път към дефилето. Занков, какви загуби имаме от прехода? - обърна се въпросително към подофицера, който седеше най-близо до него. Отговорът последва веднага:

-Едно оръдие се разби в пропастта. С него загинаха двама войника. Има трима болни от бронхопневмония. Останалата част е годна за атака.

-Загинали нямам. Двама болни. Загуба -три коня.

Христо изслуша всеки поотделно. Когато свършиха, направи равносметка:

-Две оръдия, десет коня,седем загинали, осем болни. За такъв дълъг и труден преход не е много. Поздравявам ви за положените усилия! Сега да направим план на предстоящите действия!

Изтри камъка пред себе си и постави разтворената карта.Осем глави се наведоха над нея. Дълго разискваха. Обсъждаха донесенията на разузнаването. То ги ръководеше, кои части, къде да бъдат поставени. След дълго обсъждане, планът на действие беше съставен. Пред погледа му картата трепереше. Очите му изгаряха в огън. Потрепера.

-Господин Капитан, Вие сте болен. -обърна се към него Стойчо.

-Нищо ми няма. - отговори Христо, но нова тръпка премина през цялото му тяло и не остана незабележима от околните.

-Ще Ви изпратя доктора.

Капитана кимна утвърдително глава. Защо да си придава важност? Предстоеше битка. Той трябва да бъде на поста си здрав. Разотидоха се. Ординарецът му донесе топъл чай. Пиеше на едри глътки. Горещи вълни се разливаха във вътрешността на тялото му, но отвън сякаш ставаше по-студено. Тези топли и студени вълни се преплитаха в мозъка му и замъгляваха на моменти паметта. Отпусна се по гръб. Зарея поглед неизвестно къде. Завиха го. Не усети кога дойде доктора. Чуваше го край себе си, но не можеше да събере мислите си за отговор. Пи, каквото му дадоха. Съблякоха го и започнаха да го разтриват. Повтаряше си, че не трябва да вика. Цялото тяло го болеше. Свършиха и го облякоха в сухи дрехи. Почувства облекчение и заспа. Кошмарен беше този сън. Ефрейторът, легнал до него, непрекъснато се стряскаше от бълнуването му.

Носеше се като птица над родния си град. Искаше да намери собствения си дом, но все не успяваше. Заваля град и прекърши крилото му. Мъчеше се да запази равновесие с едно крило, но не успяваше. Пищеше по човешки от болка. Най после успя да се закрепи на някакъв прозорец. Дете се пресегна, хвана го и го внесе в къщата. Беше средния му син. Искаше да му каже за себе си, но момчето не го разбираше. Дойде Велика и го погали. Помогна на момчето да превърже крилото му. Сложиха го на топло до печката. Непрекъснато го наглеждаха. Той също ги гледаше и от очите му капеха сълзи. Велика ги триеше и се чудеше, как може птица да плаче. Накрая той се успокои, сложи глава на дланта й и заспа. Тя седеше до него и галеше сивата му перушина.

Сигурно сънят, а може би лекарствата го успокоиха и той действително заспа дълбоко и спокойно. Призори беше на крака. Донесоха чу чай и лекарства. Даде последните нареждания и започнаха да се придвижват към турските позиции.

Ударът беше нанесен повсеместно и внезапно. Отначало в противниковите войски настана объркване, но като видяха, че няма накъде да бягат се сражаваха с надеждата, че може по някакъв начин, чрез пробив да се спасят. Артилерийският огън ги косеше. Които успяваха да се спасят от снарядите, попадаха под българските ножове. Резервите, зад предните позиции се разбягаха, оставяйки бойната си техника и снаряжение. С неспирен устрем ротата превзе Пашмакли, Устово и Райково. Преди да тръгнат за Кавгаджик, се разстановиха в Райково. За пръв път от толкова дни усетиха топлина и домашен уют. Родопчанките перяха и сушеха дрехите им. Заедно с горещите манджи ги топлеха и усмихнатите благодарствено загрижени погледи. За два дни престой, Христо съвсем оздравя. Психически му помогнаха и сведенията, които получи за напредването по фронтовата линия:

„На 14-ти октомври напълно е овладяно Кресненското дефиле.

На 15-ти пета пехотна дивизия от трета армия отблъсква противника при Колиби Караагач. Извършва се подготовка за превземането на турските позиции при река Караагачдере. Разполагат се скорострелните батареи на артилерийските части. Българската войска има голямо предимство с технически усъвършенстваното въоръжаване.

Извършено е първото в историята на военната авиация бомбандиране на противникови войски в района на Караагач. Извършват го пилотът поручик Радул Милков и наблюдателят подпоручик Продан Таракчиев.“

Ротата получи нареждане за още един ден престой, за да се наберат повече разузнавателни сведения и отбележат точно бъдещите позиции.

На 17-ти целият 21-ви пехотен Средногорски полк потегли към новата цел. На 18-ти войската се бе настанила, окопала и напълно подготвила за предстоящото нападение. Късно вечерта получиха сведение, че турците са усетили намеренията им и се стягат да се отдалечат на по-удобни позиции. Взе се решение, нападението да се извърши през нощта. При Христо заповедта пристигна в един и половина. В два часа трябваше да нападнат. За тях това щеше да бъде първото нощно нападение. Разпрати веднага войници до всички отделения. От изток проехтя първия залп. Ротата се хвърли напред. Неподготвените турци се разпиляха между българските войници. Зората освети купища трупове и изоставени боеприпаси. Врагът бе натикан в малкото дере, напълно разбит. Полкът даде много жертви, но в сравнение с турските, това бе капка в морето. Последна почит на загиналите и полкът отново тръгна към предстоящите сражения. По време на прехода, до Голям Палас се наложиха дребни попътни сражения. Планинските вериги се нижеха сякаш нямат край. Прорязваха ги дълбоки клисури. Мътни потоци влачеха водите си надолу към пълноводната Струма. Гъсти борови гори се сменяха с голи, покрити с лишеи и мъх скали. Селата заемаха малките котловини, или просто бяха накацали като бели птици по някое било, закътани от гората. Защо - като птици? Мислеше си Христо. - Нима хората тук не са птици, прелетели от низините, свили гнезда за челядта си далеч от поробителя. Но той, като граблива птица е долетял и тук подир тях, да обира гнездата им. Освен да се бият, какво друго им остава на тези хора? По-нагоре може да литне само душата им. Затова тук са се раждали най-великите, най-смелите, най-непокорните синове и дъщери на България. От край време тук са били непревземаемите крепости на Симеон и Петър, на Асен и Самуил. Тук са се водили най кръвопролитните битки, каквито историята познава. Тая история говори от всеки връх, от всяка котловина от отдавна разрушените крепости на Велика България. Самата Родопа планина е величествена крепост към днешна България. Сърцето на тази крепост живее в българските спомени и създава непокорни сърца.

На 21-ви се настаниха зад гърба на селата Фатово и Аламидере. Нямаха голям избор. Мястото беше почти открито. Отпреде им лъкатушеше реката. Зад нея бяха турските укрепления. Дълго мислиха, какъв план на действие да предприемат. Към тях се бяха присъединили мъже от околните села. Един от тези мъже, на средна възраст, се престраши и пристъпи напред с думите:

-Има още една възможност. Трудно е, но ако успеем, победата ни е в кърпа вързана.

-Казвай, човече! - обърна се към него Капитана.

-Виждате ли ей там – посочи вдясно от турския лагер. - там има дере. По ската му върви пътека. От едната страна е прикрита от боровата гора, а от другата – от скали. Тя води към върха. Там, горе – пръстът му показваше над турските позиции. - ако успеем да прехвърлим две оръдия и част от пехотата, ще ги разбием за часове. Тук огъня трябва да бъде открит, за да ни прикриват.

-Не е ли завардена тази пътека?

-И да е завардена, моите момчета бързо и безшумно ще се справят. Те са свикнали на такива нападения. Познават отлично местността.

Съгласиха се с предложението на комитата. И да не успееше прехвърлянето, огънят вляво щеше да обърка турците. Две оръдия и отряд войници тръгнаха след групата на Велко. Според уговорката, половин час след тръгването им, централните сили откриха огън. Отсреща се нахвърлиха ожесточено. Българите не бързаха. Искаха противника да се убеди, че силите им са минимални. Те действително се полъгаха и изведоха пехотата си напред, смятайки, че лесно ще разбият малката българска войска. Когато излязоха на открито, страничните крила ожесточено ги обсипаха с огън. Уплашени, те се стъписаха и побързаха да се върнат на позициите си, оставайки след себе си не малко трупове. Христо се ослушваше. Ще чуе ли откъм дерето стрелба. Не се чу нищо. По-късно ефрейторът, който водеше отделението му разказа за мълчаливото нападение на постовете. Комитите скачали от прикритията си върху тях и ги повличали, без да им дадат възможност да гъкнат. Така унищожили трите поста до върха. Долу турците се окопитиха и тръгнаха наново. Вече не бяха толкова сигурни и бавно се придвижваха. Посрещна ги разредена стрелба. Когато стъпиха на открито, в гръб ги удариха двете оръдия. Ужасени, те вдигаха глави по посока на снарядите, но тези долитащи отпред, ги доунищожаваха. За един час укрепленията бяха превзети, благодарение добре обмислената операция на Велко. За кой ли път местното население показваше, колко умни и самоотвержени могат да бъдат действията им, когато защитават българщината.

„На 17-ти октомври 3-та и 1-ва армия завършват разгрома на противника при Калаагачдере.

Превзет е Люлебургас. Настъпва се устремно по цялата линия Люлебургаз до Караколин. Турците се оттеглят към Сарай и Чорлу.

На 18-ти 3-та бригада влиза в Неврокоп.

Овладяно е село Пуралия. Противникът е отблъснат и в района на прохода Екшису.

23-ни октомври – Родопският отряд превзема град Драма. Взето е решение да се превземе Чаталджанската позиция.

Ескадрон кавалерия влиза победоносно в град Струмица.

Следобед български войски влизат в Дойран.

Освободен е и Кукуш. Града посреща освободителите с развяни български знамена.

25-ти октомври – Българските войски затварят обръча около одринската крепост. - Първокласна крепост и непревземаема на теория, но не и за добре подготвените и ентусиазирани български войски.

26-ти - Родопският отряд влиза в Сяр.

29-ти – Шеста и седма пехотни дивизии влизат победоносно в Солун. Окупирането му е свързано с много затруднения, породени от разнообразното му по народност население. Солунските българи приветстват освободителите. Към жителите на града войниците имат коректно отношение, което говори за високата им дисциплина.

30-ти – Започва Чаталджанската операция. Силите на турците на тази позиция са подценявани. Въпреки героизма на бойците, атаката е неуспешна. Идват нови подкрепления, но началният удар е произведен и до края операцията не успява. Чаталджа остава в турски ръце.

6-ти ноември – Втора Македоно-Одринска бригада влиза в Дедеагач.

7-ми – Кърджалийският отряд разбива турците при Балкан Тороси.

8-ми – Миноносците „Дръзкии“, „Летящий“, „Строгий“, под командването на капитан втори ранг Димитър Добрев, атакуват турския кораб „Хамидие“. Същият е тежко повреден. Тази атака е едно славно начало на българския флот, който няма никакво минало.

Кърджалийският отряд влиза в Гюмюрджина. Градът се предава от турски и гръцки първенци.

14-ти ноември – Пленен е корпусът на Явер Паша чрез изумително бързо нападение.

Турците искат мир.

След неуспешния опит за превземане неприятелските позиции на Чаталджа, примирието между балканските съюзници и Турция е подписано.

На арената се появяват Великите сили, които раздухват искрите между съюзниците и очакват избухването на големия огън. Последват конференции, на които завоюваното от съюзниците, се разпределя според това, на коя велика сила, какво й е необходимо за утвърждаване на политическите взаимоотношения с останалите сили.

Паралелно с конференциите на посланиците заседава и конференцията на представителите на балканските държави и Турция. Възникват първите спорове при подялбата на турското наследство.

Сърбия и Гърция искат ревизии на съюзните договори с България.

На 23-ти януари 1913г. В Цариград бе извършен преврат с участието на германската дипломация. Дошлите на власт прогермански елементи начело с Енвер бей, обявяват, че ще продължат войната. Съюзниците прекъсват преговорите. На 30-ти те обявяват примирието за вече несъществуващо. Обстановката на Балканите се заплита и усложнява с всеки изминат ден.

Най-неочаквано на 26-и март, след тридневен щурм, българските войски превземат обсадения Одрин. Падането на тази крепост прави силно впечатление в целия свят. Още веднъж потвърждава блестящите бойни качества на българския войник. Цариград е в опасност.

Великите сили отново се намесват и на 30-ти май е сключен мирен договор с Турция, в който се признава линията Мидия-Енос като западна граница на Турция. От момента, в който се явяват противоречията между балканските съюзници по въпроса за териториалните придобивки, Антантата престава да действа съгласувано. От това се възползват централните сили, за да погребат Балканския съюз.

В началото на Юни, неочаквано за България, Гърция и Сърбия започват военни действия срещу нея. Започва нов кървав период за така наречения македонски народ. Жестокостта на гръцката армия към българското население в Македония е официална политика. Не остава назад и Сърбия. Трагедията продължава до сключването на мирния договор в Цариград през септември 1913 г. „

Но старата вражда остава да витае над полуострова. Ще я заличат ли годините, десетилетията...? Една народност е несправедливо поделена. Тя винаги ще иска да се събере на мирната обща трапеза... Ще я има ли някога? Нима разделените души ще се срещат само там – горе в Рая? Има ли Рай? Ако има Рай и Ад – те са тук – на земята. Ключовете им са в ръцете на политиците. Те отключват и заключват. Те мерят на везните греховете на народните маси. На тези политици се кланяте, българи, от разпокъсана Македония. На тези богове коленичите. Но... вие умеете ли да коленичите! Способни ли сте на това...? Бъдещето, бъдещето ще покаже... Ум се дава, но ум се и взема... Доказано е не от един тъпкан народ...

-Защо не спиш? - попита Слав. - Говореше си сам.

-Не мога. - отговори Христо. - По тия места бях зимата. Последната ни битка беше при Голям Палас.

-То не е тук. Нататък... По-на запад е. По-точно, не на запад, а на изток. - Обърна глава в обратна посока. - Обърках го с Голям Пелерик.

-Зная, че не е тук, но планината е еднаква навсякъде.

-Такава ти се е видяла през зимата. Не е еднаква. Всеки връх, всяка долина, всяка пътека говорят сами за себе си. Иначе, как бихме могли да се оправяме в тези лабиринти? Ние по-добре познаваме пътеките. По пътищата рядко ни се е налагало да минем. Красива е тя – нашата Родопа! - Погледът му обиколи от хоризонт, до хоризонт. - Ако беше и мирна, цена нямаше да има. Вие имате ли планина наблизо?

-Имаме. Градът ни е в подножието на Балкана. Красив е и нашия Балкан, но Родопите са по-красиви. Ние имаме повече широколистни гори. - замълча, загледан с носталгия на север. - Христо... Мама ме е кръстила на Христо Ботев. Той загина в нашия Балкан. Аз щях да оставя костите си във вашата Родопа. Славо, - обърна се въодушовено към спътника си. Очите му светеха. - ела с мен! Ела с мен, побратиме!

Влага замъгли очите на Слав.

-Толкова години скитах по чукарите – побратим не си хванах. Ти сам „побратим“ ме нарече. Побратим ще ти бъда. - Стисна ръката му. И двете ръце потръпнаха от мъжкото самоотвержено докосване. Напрежението потече през телата, сърцата и умовете им. - Ще ида! Ще ида по вашия край! И там войводи е имало. Първо да намерим моите. Василка трябва да е родила. Какво ли е? Момче, или момиче?

-Момче трябва да е. В такива времена момчета се раждат. Господ си знае работата.

-Какъв ти господ? - засмя се Славо. Моя работа е. Каквото съм посял – таково ще се пръкне. Пък и момиче да е. Малко ли бяха момичетата заедно с нас по чукарите? Куршуми ни носеха. Ранените влачеха и ги превръзваха. Разузнавачки бяха. Тяхната е по-тежка от нашата... Ние едно си знаем – да воюваме. А те майки стават, дом гледат, пък и на нас помагат. Аз боготворя жената. Мъченица е тя... Всеотдайна мъченица... Ако бях скулптор, на нея паметник бих издигнал.

-Ще ги намерим. Нали при сестра ти ще бъдат. И аз ще търся ротата си. Кой ли я води сега? Какво ли е останало от нея? През цялата война не дадох толкова жертви, колкото от това братоубийство.

-И Кукуш си беше цял през войната, а сега го няма. Какво ли ще стане? Къде ли ще бъдат границите на България?

-Не зная! Сега вече нищо не зная! Преди бях сигурен – ще бием турците, ще ги заврем в миша дупка и българското ще бъде за България. А сега...? - Замълча, но намери сили да продължи. - Не е ли време да тръгваме? Слънцето е на пладне.

-Време е. Ще събудя Жельо.

-Буден съм. Слушам ви. И мене сън не ме лови. За малко заспах, Кукуш сънувах, може би защото вие говорехте за него. - Жельо се изправи. - Там е границата. - Посочи височината насреща.

-Кой я знае, къде е тя сега? Граница няма. Не от границата трябва да се вардим, а от бившите съюзници. Хайде да тръгваме!

Клисурата ги погълна. До залез превалиха планината и се спуснаха в предпланинските котловини. Престрашиха се и влязоха в някакво село. Като разбраха от къде идват, селяните заразпитваха. Бяха чули за събитията и се интересуваха, докъде е стигнал врага. Бяха подплашени. Пътниците ги успокоиха, доколкото можаха и на свой ред те попитаха за бежанците. Отговориха им, че от тук бежанци не са минавали. Имало, но вървели към Горна Джумая. Канеха ги да пренощуват при тях. Не се съгласиха. Лято е. Може и на поляна да нощуват. Свикнали са. Дадоха им храна и ги проследиха с насълзени очи. Другата вечер бяха пред Горна Джумая.

-Ще се отбиваме ли в града? - попита Жельо.

-Няма смисъл. Нашите не са минали от тук. Ще пресечем и ще излезем на пътя за Кюстендил. Еремия е на десетина километра пред него. Сигурно са вече там.

Призори стигнаха в селото. Похлопаха на портата. Кучето се разлая. Обадиха се и съседските. След малко на прага се показа нисък набит селянин, сложи ръка над челото си и се вгледа по посока на кучешкия лай. Похлопа се отново. Слав се провикна:

-Баче Гоше, ние сме – Жельо и аз.

Селянинът се завтече, накуцвайки, към портата. Отвори я. Пътниците наскачаха.Прегърнаха се. По пътеката се спусна и сестра им. Заплака.

-Нашите не са ли тука?

-Кой? Не. Не са идвали. - Яница се отдръпна. - Тук ли трябваше да дойдат?

-Така са казали – тука да ги търсим. Сигурно нещо се е случило по пътя им.

Слав беше готов веднага да тръгне назад, но сестра му го спря:

-Чакай? Влез? От път идваш. Да поговорим, да се разберем, пък тогава върви!

Влязоха. От одърите наскачаха Янините деца. Четири бяха. Най големия – Васил ги прегърна по ред. Той познаваше вуйчовците си. Другите бяха породени дребосъци. Гледаха стреснато и се свиваха срамежливо в полите на майка си. Седнаха. Сестра им се разшета, сложи каквото имаше на масата и ги покани да закусват. Седна и тя до тях. Слав й разказа накратко за последните събития.

-Има тука бежанци, - подхвана зетя. - но вашите не са идвали. Ще идем да ги разпитаме. Може би знаят нещо. Не се безпокойте! Може да са спрели някъде заради Василка, ако е тръгнала да ражда.

Хапнаха набързо и тръгнаха. Чак сега Слав обърна внимание на Гошевото куцане:

-Защо куцаш?

-Раниха ме при Елешница. Едва оцелях. Вече мина. Мога си и така. Нали жив останах.

Спуснаха се към центъра на селото и почукаха на една порта. Стопанинът беше на двора и веднага дойде.

-Санде, у вас нали има бежанци. Може ли да ги попитаме нещо? Това е шурея. - поясни, като видя, че Сандо го гледа любопитно. - Търси семейството си. Трябвало тук да бъдат. Може би вашите знаят нещо.

От къщата изскочи млада жена. Беше ги видяла през прозореца и познала Слав, дотича. Прегърна го. Сълзите й се затъркаляха. Задавена от тях, заговори:

-Вашите останаха в Дупница. Майка ти умря от холера. Голям мор беше. - запъна се. Страхуваше се да му каже за момичето му. Преглътна. - И баща ти беше зле, когато се разделихме. Василка е добре. Имаш син.

Слав беше онемял от новините. Краката му се разтрепераха и той седна направо на земята. Стегна главата си с ръце. Всички мълчаха. Виеха от болка душите им. Като се поокопити, Слав се изправи. Изтерзаните думи сами се изляха от устата му:

-Благодаря ти и за това, Катерино! Аз ще вървя при тях. Ще ги намеря.

Тя се прекръсти. Прекръсти и него с думите:

-Върви! Бог да ти помага!

-Бог ли? Кому Бог помага? Знае ли и той на кого по-напреде да помага? - мърмореше под нос Слав, докато се заизкачва към дома на сестра си. Зет му куцукаше след него.

Сбогува се набързо със сестра си и останалите, хвърли се на коня и полетя по обратния път. Гонеха го мъката и неизвестното. Той усети, че не всичко му каза Катерина. Остана нещо недоизказано на устните й. То го гореше отвътре,стягаше до болка сърцето му. Пред очите му се носеха като пеперуди отломки от кушкия пожар. Притискаше с колене коня – тази жива частица от неговия дом и му говореше. Изплакваше му мъка, която никому не би изплакал. Всички смятаха, че македонския мъж не може да страда. Чел ли е някой дълбоко в очите му? Усетил ли е туптежа на сърцето му? Винаги ги е мамила суровата маска, която още баби и дядовци са наложили на лицето му. Страдаше той. Това болезнено страдание ги извеждаше в гората и ги правеше комити. Комита без сърце беше просто хайдук, обирчия. За такива нямаше място в редиците на Организацията. Малко ли воюваха с върховистите? Те бяха такива хайдуци, или просто казано – айдуци. Обикновения народ не можеше лесно да ги различи, но те ги различаваха отлично. Много пъти се е срещал лице, в лице с тази паплач. Много жертви взе тя, но още повече даде. Не можеха да ги унищожат – с пара си играеха, а парата караше сиромаха да ходи по петите на „благодетеля си“ и да му ближе краката. Организацията вместо да затвърждава престижа си сред населението, тези кучи синове правеха така, че не всички им вярваха. Но защо да обвинява хората? Знаеха ли те кой, какъв е? Вярваха, че и едните, и другите се борят за свободата им. То е като партиите. Всяка гледа да събере повече съмишленици, пък че от едните излизаха айдуци, а от другите – истински хора, по-късно се разбираше, когато първите вече са си напълнили гушите. Иди ги гони тогава! В тях парите – в тях силата.

-Па, като сте улави, та сте тръгнали да се биете за тия просеци и да гладувате... - беше му казал един от онези, когото хванаха в една акция.

-Кои са улави, бре? Кои са просеци? - не му даде повече да гъкне Слав и го цапардоса с приклада на пушката си. - Просеци... Ама вие тях обирате, а не те вазе.

Летеше коня му. Летеше черния му перчем. Летяха и мислите му. Разбунтуваната му душа, заслепяваше очите. Замалко да отмине каруцата, която идваше насреща му. Чу вик:

-Славо! Тате!

С мъка спря пришпорения кон. Върна се обратно. Каруцата беше спряла. Василка и Милен тичаха насреща му. Сирма я нямаше. Тя първа би го посрещнала. Преобърна се сърцето му. Нож го подхвана и го запрати на някъде. Душата му заплува, осиротяла, към тичащите насреща. Краката му се подкосиха. Спря.

-Сирма къде е?

Този въпрос накара и Василка да свали протегнатите си ръце. Изхлипа и се хвърли на врата му.

-Няма я вече нашата Сирма. Гърците я убиха. Тате стрелял по тях. Разбягали се. Но Сирма убиха.

Горчивите сълзи се лееха по гърдите му. Мокро бе и неговото лице. Мъж беше – трябва по-силен да е. Взе Милен на ръце и го зацелува. Целувки ли бяха, недоизплакани сълзи ли, радост, че е оцеляло момчето ли...?

-Тате, ела да видиш Сокол! Имам си братче. Сокол се казва.

-Сокол ли? Хубаво име. Кой го измисли?

-Баба. Тя умря от холера. Дядо оздравя.

Кого по-напред да жали? Сърцето му се беше свило на топка и в него повече място за жалост нямаше. Сякаш му стана все едно. И сто мъртъвци да имаше, все еднакво ще ги жали, все с тая мъка. Сирма погълна цялата му жалост. Сирма... Защо Сирма? Тая мила душица, кому, какво бе направила? Като розичка разпукваше. Не я откъснаха, а я скършиха и смачкаха... Баща му седеше в каруцата. Прегърнаха се по мъжки. Впитите пръсти в плътта говореха всичко... Запозна се с човека, чиято беше каруцата. Чак тогава се обърна към повитото бебе. Взе го на ръце.

-Соколе на татко! - Очите му гледаха бебето, но погледа блуждаеше и търсеше образа на Сирма. То се усмихна. Това го пробуди от унеса. - Много е голямо...

Василка заплака. Бяха вързали коня му и колелата й трополеха по пътя за Еремия. Прегърна я. Не беше малко мъката й. Не подозираше, че тя беше по-голяма, отколкото той мислеше, че е. Очите й се взираха в неговите. Търсеха закрила и утеха. Вечерта бяха нясядали вече около Янината трапеза. Ставри поглеждаше Жельо от време, на време и си мислеше, колко е отслабнал, но се и радваше, че е оцелял. Господ бе опазил поне синовете му.Вечерята свърши и Яна се засуети. Къде да ги сложи да спят? Имаха само две стаички. В едната спяха тя и мъжа й. В другата, където вечеряха, им беше и кухня, и гостна, и децата спяха на скованите миндери. Те им служеха за спане и за седене през деня. Ставри я спря:

-Не се кахъри, Яно! Ще спим навън в тлаканата. Само ще ни постелеш по някоя стара черга. Лято е. Не е страшно. До зимъс ще се оправим някак си. Милен ще легне при твоите.

Милен вече се бе съюзил с братовчедите си и обикаляха масата, гонени от някаква си тяхна игра. Бебето спеше в другата стая. Василка не каза истината за него и на зълва си. Само Васил седеше на масата като голям и попиваше всяка дума от разговора на възрастните. Имаше какво да чуе. Всичко оживяваше в юношеската душа. Не всичко разбираше, но военните действия му се виждаха толкова величави, което правеше вуйчовците му и този мъж с пагоните най-големите герои. Заклеваше се, че ще стане като тях...

-Гоше, - обърна се Яна към мъжа си. - И на нас ще застеля в тлаканата. Там има много място. И сено има. Нека в стаята спят Василка и Слав с бебето!

-Така да бъде, душо! - той прегърна жена си през талията. Беше си пийнал. Тя се дръпна смутено от ръцете му. - Я, каква се сеца. Будала... - пресегна се отново, но Яна го цапна през ръката и той се обърна към масата. - Златна женичка имам. На ръце ме е носила, докато оздравея. Сега и куц си ме харесва. Дедо, ти си ми отгледал това злато.

-Зер, аз съм я отгледал. То, ако не беше бабичката, Бог да я прости, нямаше ни един да оцелее. Ама добра си ми е Яна. На майка си прилича.

Разпръснаха се за лягане. Слав влезе при бебето. Василка застана зад него с лампата в ръка.

-Аз не разбирам, - заговори той. - но ми се вижда много голямо бебето.

Василка се реши. Закачи лампата на куката и го примъкна на леглото до себе си.

-Това не е нашето дете, Славе. - Той рече да извика, но тя сложи ръка на устните му. - Не викай! Те не знаят. Аз родих мъртво момче, когато намерихме Сирма. Не съм го виждала. Бях в безсъзнание. Това тате го донесе. Убили майка му.

Обясни му всичко така, както го бе разказал Ставри. Слав си представи Кукуш. Вървеше по улиците и търсеше въпросната къща. Сети се:

-Това дете е на Туше. Раниха го още в началото на войната. Беше много зле. Не зная какво е станало с него. Може да е умрял. А може и да не е. Познавах и жена му. Хубава беше... - изпсува по адрес на грабителите. - Добре си направила, че на никого не си казала. Всички ще си мислят, че е нашето. То си е наше – с твое мляко го кърмиш. Ще го отгледаме. Хубаво соколче ще ни стане. Нали и Милен не знае!

-Не. Мама му казала, че това е нашето бебе и той много му се радва. Нека поне то живее като хората! Ако не го беше намерил тате, така да си е умряло от глад. Не – тя се ужаси от мисълта си. - Щеше да изгори в пожара. - Затрептя като лист, гонен от вятъра, пронизан от болката.

Слав я прегърна. Всред мъката изплува мъжката жажда за взаимност, нежност, ласка. Засипа я с целувки – по очите, лицето, косите, врата... Устните му жадно се впиха в нейните. Усети соления вкус на сълзите й. Преглътна ги. Нейните сълзи бяха и негови. Взе я на ръце и я постави на леглото. Продължи да я целува, сякаш искаше устните му да запомнят всяка част от женското й тяло. Когато се измори, сложи глава на скута й и както я милваше, заспа. Ръката му увисна, стиснала в шепите си тези мигове на щастие, слънчев лъч в човешката мъка. Василка леко я повдигна и я притисна до гърдите си. Не смееше да мръдне, за да не го събуди. Гледаше го и му се радваше. Светлината на газената лампа докосваше само черните му къдрици. Лицето оставаше в сянка. Тя проследи отпуснатите му вежди, дългите мигли, спря се на устните. Те бяха леко открехнати. Поемаха дълбоко дъха от женското й тяло. Продължи по окосмените му гърди и се върна отново на устните. Усети горещите приливи на желанието – да го има, да е с нея сега и завинаги. Преглътна шумно, сякаш искаше да скрие надълбоко връхлетялата я страст. Бебето изплака. Не! Не му е времето, нито момента за такива въжделения. Ще бъде ли някога време? Тя повдигна леко главата на Слав и я положи на възглавницата. Той не се събуди. Спокоен ли беше съня му, или умората го носеше над жестоко минало и неизвестно бъдеще, над мъката и страданията, а може би – в нейната прегръдка...

Сутринта трябваше да се разделят. Слав и Христо тръгваха. Христо да търси своите части, а Слав – остатъци от отряда си, ако имаше такива. Имаше и други отряди от Опълчението. Познаваше ги. Ще се присъедини към някой от тях. Новата раздяла беше мъчителна. Може би много по-мъчителна от всички други. Погледът му дълго бе отправен в посоката, в която остана бялата, махаща за довиждане ръка и малките ръчички на Милен. Конят го носеше и последният мил образ се закри от пелените пепел, която вдигаха конските копита.

Христо намери лесно полка си. Частите му бяха изтеглени като резерви зад Кочериново. На раздяла, той каза на Слав:

-Побратиме, ако не намериш своите, ела при мен! Пази се! Надолу е опасно. Не се доверявай на никого! Сега не можеш да разбереш кой, какъв е.Дори и да ги намериш, ела по-късно при мен! Ще ви заведа в моя град. Там и работа можеш да си намериш и семейството ти мога да настаня. Уверен съм, че отново ще се съберем.

-Добре. - отвърна Слав. - Но сега ще вървя. Македония ме зове. Тя има нужда от чадата си. Ако не се върна, погрижи се за семейството ми! На Василка съм казал. Тя ще тръгне с теб. Жельо не спирай! Когато оздравее, сигурно ще тръгне след мен. Довиждане, побратиме!

Кратка мъжка прегръдка и Слав препусна по друмищата, а Христо седна на първия му попаднал камък. Мислите му го водеха в различни посоки. Накрая се спряха там – при последната битка за него и Никола.

Цялата зима полкът му бе изпращан в различни посоки. Последно бе за подкрепление на Чаталджа. Докато пристигнат, дойде споразумението за мир. Върнаха се обратно към Солун. Там се бяха настанили гръцките войски. Враждебността се чувстваше още тогава. Говореше се за споразумението им със сърбите. Много български войници си изпатиха от това, че защитаваха онеправданото население. Христо им забрани да влизат в града. Злодействата се приписваха на българската армия. Гръцката и Сръбска пропаганда бе решила да смели мозъците на живеещите до сега в мир народности и да ги изправи една, срещу друга. Малко се поддаваха на тази пропаганда, но имаше и такива, които срещу заплащане, вършеха най-различни золуми и временно оправдаваха получените средства, с породените разногласия между народа.

Една вечер го извикаха двама негови войници. Казаха му, че са проследили, преоблечен като български войник, грък. Били сигурни, че не е българин. Христо се съгласи да тръгне с тях по следите на гърка. Безшумно го настигнаха в покрайнините на града. Вървяха на разстояние зад него, но не го изпускаха от погледа си. Оня зави в друга посока и се отправи към близкото село. Не се оглеждаше. Вървежът му бе клатушкащ се и по това установиха, че е пиян. Последните къщи в селото бяха български. Прескочи оградата и влезе в двора. Почука на вратата и на български им се помоли да му отворят. След малко вратата се отвори. Той влезе. Тримата, които също бяха прескочили оградата, останаха в очакване навън. Не след дълго се чуха женски писъци. Те се спуснаха към къщата. С един ритник Христо отвори вратата. Насочи пистолета си към разгащения грък. Войниците го хванаха и вързаха. Жената се притисна до стената с разпокъсани дрехи. С една ръка прикриваше голата си гръд.

-Защо отваряш? - попита я разгневеният Христо.

-Каза, че носи новини от мъжа ми. - отговори разплаканата жена.

-Какви новини? Та този е грък.

-Говори български и знае името на мъжа ми.

-Подготвен е. Взе ли ти нещо?

-Да. - отговори жената и посочи с ръка джоба му. Гърдата й увисна и тя бързо отново я прикри. - Там са.

Претърсиха го. Намериха пари и бижута. Поведоха го. На излизане Христо се обърна към жената:

-Не отваряй на никого! - допълни. - Кажи и на останалите да се пазят, че такива преоблечени безчинстват, а хвърлят вината на българските войски.

Жената веднага се спусна да затвори след тях, а те отведоха завързания грък така, както си беше разгащен в стана си. Офицерите се събраха. Изплашен и изтрезнял, той се молеше за пощада. Бил изпратен от някакъв грък. Дал му дрехи, напоил го и като му казал името на мъжа, го изпратил при жената. Било за пръв път, но си личеше, че не е така. Въртяха го, сукаха го, но нищо повече не каза, освен името на гърка, който го е изпратил. На сутринта го застреляха. Но с един грък свършваше ли се цялата подла, кръвопролитна война?

Настъпи и момента, когато гръцките войски ги нападнаха. Макар че се говореше за такава вероятност, те не бяха подготвени за отбрана. Биеха се отстъпвайки. Както частите на войската, така и селата попадаха под ударите на, пияните от първите си успехи, гръцки войски. Жестокостта им над населението минаваше границите на човешкото съзнание. Колони от бежанци се поточиха към спасителната Родопа и България.

Раняването му стана в самото начало на сражението край Кукуш. Оттеглиха се. Получи донесение, че гръцките войски са разположени в отсрещните височини. За да не бъдат нападнати в гръб, даде нареждане да се подготвят и приемат боя. Не бяха още заели напълно позициите, когато ги обсипаха с град от снаряди. Той минаваше от част, в част, за да провери готовността. Така, когато притичваше между окопите, го раниха. Войници го изтеглиха, но ботушът му бързо се пълнеше с кръв. Не беше възможно да се движи. Предаде нарежданията си на своя заместник. Наблизо санитарна част нямаше. Никола – един от осведомителите му, помоли да го изведе от полесражението в близкото село, в което живееше. Обеща му и първа медицинска помощ. Нямаше време за обмисляне. Поеха през окопите. Щом излязоха в горичката, Никола го превърза. След малко попаднаха на Слав и Жельо. Никола остана за него един от най-самоотвержените българи, които е познавал. Не само затова, че го спаси, а и за смелостта, която проявяваше в разузнавателната дейност. Неговите сведения бяха винаги точни и верни. Христо искаше да го има не само като съучастник, а и като свой войник. Веднаж съвсем искрено го попита:

-Никола, защо не останеш в полка ми? Ще ти дам звание. Ще учиш. От теб ще стане добър офицер, независимо от напредналите ти години.

-Звание, учене... - засмя се той. Ако е за звание, аз си имам най-доброто звание, което ми е дал народа – Воевода. Ако е за учене... Кое учение ще ми даде повече от Руско-Турската война, Организацията и самата Родопа? Не. Аз съм волна птица. Мен не можеш да затвориш в редиците на войската си. Там ще загина, а тук познавам всеки камък, всяко дърво. Зная кой е враг и кой не е. За тук съм си аз. Каквото и да става, тук ще си остана. Аз, момче, съм ученик на Левски и Гоце. По-голямо училище не познавам. Мое верою са думите на оня революционер и воевода, когото не можах да видя с очите си. Той остави костите си във вашия Балкан. Христо Ботьов -“Но стига ми тая награда да каже нявга народа...“ - Христо се присъедини към него и стиховете на Ботев звучеха като заклинание. -“...умря сиромахът за правда. За правда и за свобода.“ Прегърнаха се като съзаклятници, като син и баща. В негово лице Христо виждаше своя умен и добър баща, както го описваше майка му. Обикна го истински, както може да обича само Човек – Човека. Сега, когато намери Никола, той искрено съжаляваше, че баща му не е бил до него със своите напътствия и грижи, но си повтаряше -“Умря сиромахът...“ и тези редове изпълваха душата му със законна гордост и отмиваха солеността на болката.

Слав обиколи гръцките позиции. Когато смяташе, че вече е отминал опасността, попадна на задните им постове. Откриха го. Посипаха се рояк куршуми. Помогнаха му дебелите стволове на вековните дървета. Не му беше трудно да им се изплъзне. Не го гониха, но стана още по-предпазлив. Разбра, че така скитайки из горите, едва ли ще намери своите. Трябва да се свърже с някой от тях по селата. Той можеше да му даде по-точни сведения. Но кой? Опитва на няколко места, но населението, или беше избягало, или този, когото търсеше, го нямаше. На места дори, подплашени, хората не му отваряха. Реши, че трябва да влезе през деня, каквато и опасност да крие това. Така стигна до Кукуш. Седеше в гората, над града и се двоумеше, дали да влезе в пепелищата. Не че там го дебнеше някаква опасност – такава нямаше. Кой ще тръгне из руините и за какво? Каквото е имало, отдавна е ограбено. Трудно е да застанеш пред гроба на най-свидното си, най-близкото до сърцето. Още по-трудно е да влезеш в него. Но той зове, крещи в теб... Не! Това не е зова на смъртта, а зова на живота. Мъртвите не молят. Не викат. Моли живата кръв! Моли сърцето! Душата сама полита! Тя стократно се връща там, където е изпитала радост и болка, щастие и разочарование, където е оставила най-свидното! То е живо и в смъртта зове... Тя поведе Слав като малко, заблудено дете. Водеше го за ръка между жалките останки от хилядолетието. Не го измъчваше. Не го караше да страда. Само го водеше и чертаеше в паметта му картата на една разрушена Атлантида, не от земетръс, или вода, а от човешкото злодеяние. Тези руини ще потънат, погълнати от вълните на времето, но картата в паметта му ще остане. По нея ще се върнат тук и ще търсят скритата Атлантида. Ще я намерят. Ще издигнат паметник – един нов град, който да доказва, че животът продължава и корените на великото дават филизи на ново величие. Намери мястото, където беше някога неговия дом. Не погледна в руините. Влезе в малкото дворче. Заслепи го жълтия блясък на цветето, разцъфтяло на гроба. Кой го беше посадил? Не... - това са русите косици на Сирма! Ето очите й! Ето ги белите й ръце! Те се протягат и молят! На лицето е легнала печална усмивка! В едната си ръка държи неразпукнало кокиче – момчето ми...! Ти никога няма да разпукнеш, да поемеш глътка въздух! Устенцата ти никога няма да ми кажат „татко“! Зацелува ги лудо – тези пратеници му от Бога. Седна. В ръцете му беше жълтото цвете, измачкано от целувките, оросено от сълзите. Притисна го до гърдите си. От вцепенението, или лудостта, го откъсна човешки глас:

-Славе, стига! Хайде да вървим!

Повдигна глава. Пред замъгления му поглед израстна мъжка фигура. Никола... И това ли е видение? Какво ще търси той тук? Загледа го като някакво чудо, паднало от небето. Но това чудо го хвана за раменете и го повдигна. Стана и тръгна...

-От къде се взе пък ти?

-Взел съм се. От никъде не съм се взел. Дойдох с краката си.

Слав напълно се осъзна, мушна цветето в пазвата си и се метна на коня. Редом до него яздеше и Никола.

-Все пак – как ме намери?

-Казаха ми, че си търсил връзка. Търсих те и се сетих, че може да си тук. Видях те, още когато влезе в града. На кого е гробът?

-На дъщеря ми. Убили са я гърците. Беше само на дванадесет.

-Ти си ми говорил за нея. - Никола замълча. Остави го да се отърси от болката си. Тази болка му беше безкрайно позната. Плъзна като змия и в неговата гръд.

Яздеха мълчаливо. Слав не попита, къде го води. Знаеше, че е в сигурни ръце. Отбиха се в селото. Нахраниха се. Преспа и тръгнаха към отряда.

-В какво се състоят действията на отряда ви? - Попита Слав.

-Предимно в защита на селата от набезите на гърци и сърби. Доста срещи имахме. Тръгнали са като гладни вълци. Не само грабят и обявяват едно, или друго село за техни, ами объркват и главите на хората. Убиха Кръсто Пешелията. Ти ще бъдеш воевода на групата му. Как е Жельо?

-Добре е. И той ще дойде някой ден.

-По-добре да не идва. Раната му беше лоша. Едвам оцеля. Вече няма да може както преди.

-Зная, но той е решил.

-Трудно е да се откажеш от борбата, особено при сегашните условия. Чудно ми е, как се дадоха нашите войски.

-Знаеш, че военната стратегия я определя внезапния удар. Освен това „съюзниците“ не се изпотиха много във войната с турците. В нея българите дадоха силите си. Дойде им на готово. Не забравя, че много зависи и от самото население, а тук то е разнообразно, един грък да има, ще се държи за гърците, сърбин – за сърбите.

-Вярно. Прав си. Но българите са много повече.

-Повече са и бъди сигурен, че където са повече, ще е българско!

-Съмнявам се, момчето ми. Тези въпроси не ги решаваме ние и народа. За нас е важно да опазим селата. За градовете не ни достигат сили.

-Как сте с оръжието?

-Оръжие има. Трудно го доставяме, но България дава. Намираме и от изоставените турски позиции. Българските войски не са имали време да приберат всичко. Отряда на Крум се занимава с това – да ни доставя оръжие.

-Сега с кои предстои среща?

-Ще видим. Разузнаването ще покаже.

Центърът им беше в Кресненското дефиле, не далеч от Свети Врач. Тук доставяха оръжието и го разпределяха. Тук получаваха сведенията и обмисляха бъдещите си ходове и действия. Никола го заведе в отряда. Имаше и такива, които погледнаха накриво новия воевода, но повечето го познаваха и прегърнаха братски. Питаха за Жельо. Имаше много от Кукуш. Поогледа. - Няма ли да види Туше тук? Нямаше го. Попита един от съгражданите си за него.

-Туше ли? Да не ти е род?

-Не. - запъна се Слав. - На жената е род.

-То – рода на жената малка рода ли е. Не зная жив ли е. Когато го раниха, го пренесоха в някакво село. Между нашите се говореше, че семейството му било избито от гърците, преди да подпалят града. Хубава жена имаше. Язък и за жена му, и за детенцето му!

-И него ли са убили?

-Сигурно.

Тези думи поуспокоиха Слав. Никой не знаеше, че детето е при Василка. Не чакаха дълго. Дойдоха сведения, че сърбите се канят да нападнат Градево. Два отряда се отправиха натам. Водеше ги селянин от същото село. Бързаха да стигнат преди сърбите. Успяха. Сръбския отряд не бе от редовната сръбска войска. Главозамаяни люде, подкокоросвани и те за македонска земя и грабеж, вземаха оръжие и тръгваха, накъде – Бог знае. Оградиха ги точно пред селото. Канеха се да преминават рекичката. Отряда на Слав залегна отпред, а другия -отзад. Изчакаха ги да навлязат във водата и откриха стрелба. Подплашените сърби побегнаха, кой накъде види. Стреляха напосоки, без точен прицел. Едни се пързаляха по хлъзгавите камъни и там си оставаха, довършени от куршумите. Други налитаха направо в ръцете на отряда. Тук ги посрещаха с ножовете. На лунната светлина Слав видя ужасените очи на сърбин и насочената пушка, но докато отскочи, куршумът го парна по лакътя. Изпсува, Хвърли се и заби щита в гърдите на неприятеля. Това бяха последните му сили, които дяната ръка употреби. Опита се да я раздвижи. Не успя. По пръстите му се стичаше кръв. Един едър мъж го отведе настрани. След десетина минути сражението приключи. Върнаха се обратно, като водеха и двама пленници. Слав придържаше почти бездвижната си ръка и продължаваше да псува наум. В толкова сражения с турците не бе ранен, а сега един смрадлив сърбин щеше да го убие. Беше му обидно да се върне ранен още от първата среща с тия... Не можеше да намери точната дума, с която да ги нарече, с която да ги наругае. Какви бяха наистина те? - До вчера-братя, а днес – врагове. И това ако е история? Понеже беше най-силен в историята, навсякъде я намесваше. Въпреки, че знаеше много примери за братоубийства, все му се струваше нелепо. Как може днес да си с едните, утре – с другите? Свеждаше обяснението си до обикновеното семейство и комшолук. Уверяваше се че е възможно брат – брата си да убие за межда, за имот, но той самия нямаше сърце за това. Когато убиваше турци, не му мигаше окото. Това бяха врагове. А какви врагове са тези посерковци? Но ръката го болеше и той отхвърли тези разсъждения. Врагове са си и това си е, макар да не са турци.

Ръката му беше не само ранена, а и изкълчена. Наместиха я. Започна да движи пръстите си, но да стреля – не можеше. На компетентна лекарска помощ не можеше да разчита. Раната се възпали. Убеждаваха го да не движи ръката си и понеже той не ги слушаше, я вързаха за врата му.

-Я го вижте нашия, - поднасяше го незлобливо Симо Харамията. - стрелял ли си някога с лявата ръка?

-Не съм, ама ще се науча. - отвърна с крива усмивка Слав. Вече беше посвикнал с положението си.

-Докато се научиш, ще ни разтурят. Сериозно се говори, че ще сключват примирие.

-Зависи, какво разбират под „Примирие“.

-Каквото и да мислят, нас няма да ни оставят, да обикаляме горите до края на живота си.

Слуховете излязоха верни. Българското правителство вече отказваше съдействието си. Получиха нареждане да разпуснат отрядите. Оттегляха се и гръцките и сръбски войски. Все по-трудно ставаше и снабдяването с храна. Ядяха по един път на ден, а понякога и толкова нямаше. Някои се разотидоха по селата си, преди да получат нареждане. Слав не ги спря. И те имаха семейства. Трябваше да съберат останалото и да започнат отново, преди да е настъпила зимата.

-Свърши се и тая. - Каза един ден Никола. Беше краят на август. - Ще се разделяме. От горе ни делят. И ние ще се разделим. - намигна му. - Мирни жители ще ставаме. Мен гърци ще ме управляват.

-Ела с мен! - отвърна му Слав.

-Не. Тук оставам. Може пък още някой да има нужда от баче ти Никола. Ти върви! Млад си. Семейството те чака. Поздрави Христо! Син ми е той и син ще ми остане. Кажи му, че аз няма да забравя сина си. А той да не забравя баща си!

-Ще му кажа. Той ми е побратим. Значи и на мене си баща. Благодарен съм ти за всичко!

-Не ми благодари! На теб не съм баща. Ти си имаш баща. По-добър човек е той дори от мене. Зачитай го и му вярвай!

-Винаги съм му вярвал, бате Никола.

-Е... тогава върви при тях и както съм ти казвал... голям човек да станеш! Справедлив и честен да бъдеш! Не се дели от народа! Той може да обича, но и да мрази. Прави така, че да те обича!

Слав тръгна с няколко свои другари, чиито семейства също бяха в България.

Зад гърба му оставаше родния край, борбата, майка му, две от децата му. Имаше за какво да жали. Незабелязан, взе камъче, отронено от родопските скали и го сложи до отдавна изсъхналото цвете. Повече назад не се обърна. Цялата земя е мъченица, с черни забрадки покрита, свила мъката си дълбоко в сърцето и само капещите кървави сълзи ще парят душите. Усмивка на радост трудно можеше да се види в очите на българина, когато му се ражда дете, защото тя е замъглена от прежна смърт. Радост и болка се сливат в една надеждна въздишка, че утре денят ще бъде светъл и мирен.

По пътя се чудеха, къде ли ще е българската граница, но така и не разбраха. Навсякъде българска реч. Срещаха войници. Едни отиваха нагоре, други – нагоре! Питаш ги, но и те не знаят.

-Абе, карай! Какво си заразпитвал? Върви напред! София със сигурност е наша. - обади се един от спътниците. Слав го стрелна сърдито и той млъкна.

-Ще питам. Как да не питам? За кой вятър воювахме до сега?

-Че е за вятъра, за вятъра е, но точно за кой ще разберем по-късно.

Все пак с питане Слав успя да разбере, ако не къде е границата, то поне къде се намира полка на Христо. Раздели се със спътниците си. Бяха му омръзнали с непрекъснатото говорене за своите и желанието им час по-скоро да се приберат, без да ги интересува нищо друго. А то – другото е важното... И той искаше час по-скоро да е при Василка, но и всичко останало го интересуваше. Много пъти е бил по тези краища, но такава беднотия не беше виждал. Войната съсипа и селата, и хората. Бежанци имаше навсякъде. Те само увеличаваха сиромашията, но никой не се оплакваше. Човек, само при човек може да чуе лоша, но и добра дума. А те нямаше какво да делят. Защо да се карат. Взаимно си помагаха, за да изплуват от страданието и недоимъка.

Намери полка на Христо в Горна Джумая, но него не намери. Беше ранен и пуснат в отпуск. Сигурно е при близките си. Така му казаха, но го завари при Яница. Като се видяха, се смяха до сълзи. И на двамата десните ръце бяха ранени. Не можеха да се здрависат и прегърнат като хората.

-Защо ти трябваше побратим да ми ставаш? - смееше се Слав. - Виж сега, каква ти е ръката! Щеш, не щеш, ще делиш с мен болката.

-Нищо, нищо... И с лявата ръка мога да прегърна булката.

Василка се отдръпна, на което още се посмяха.

-Трай си, невесто, нали главата ми е на раменете!

-Аз всякак те искам! - промълви изчервена Василка.

-Къде е Жельо? - огледа се трескаво Слав.

-Болен беше. В Кюстендил е, в болница. Мина му вече. Утре, други ден ще го изпишат.

-А тате и Милен?

-За сено отидоха. Ле, ле – ще падне детето! - Василка се спусна към къщата. Всички тръгнаха след нея.

Сокол, мъчейки се да се измъкне от възглавниците, с които го бяха заобиколили, се бе обърнал по очи и плуваше с ръчички, а дупенцето му и крачетата се мъчеха да лазят. Майка му го взе в ръце. То кокореше очи срещу дошлите и се разплака.

-Как няма да плаче? - рече Христо. - Я се огледай в огледалото, на какво мязаш! Къде е виждало такъв брадат като тебе? Яно, вземи детето, Василка да изкъпе тоя хубавец!

-Приличам на Христо Ботев.

-Приличаш... Сега на нищо не приличаш. Не ми отнемай правота аз да приличам на него! Не напразно са ме кръстили Христо.

-Защо не си оставиш брада тогава?

-Защото Уставът не позволява.

-На теб, ако не разрешава, на мен разрешава и ще бъда с брада.

-Дабре, добре! Остави я! Само да не е пълна с въшки.

-Пари нямам и въшки нямам. Като съм с една ръка, няма да въшлясам, я.

Яна се зае с подстригването и бръсненето. Беше станала майстор в тая работа, откак се налагаше да гледа мъжа си. Въртеше се около брат си, питаше го от къде да намали, къде да остави. Брадата му не обръсна. Подравни я, оформи я и той наистина заприлича на Ботев. Въртеше глава и не можеше да я види цялата в парчето счупено огледало.

-Благодаря ти, Яно, благодаря ти и като забогатея, ще ти купя голямо огледало, да се оглеждаш цялата в него. Това е жива мъка. Едното си око не можеш да видиш.

-Нищо. Нали Василка те гледа с двете. В нейните очи се огледай!

-Аз на тебе ще купя, сестро.

-Добре, добре. Забогатей, пък тогава ще видим. Сега и така си мога. И без огледало си зная, че съм хубава. Е, по-хубава бях някога. При тия четири деца хубост ли ще диря? Те да са здрави и хубави, пък аз...

-Не думай така! Млада си. Още четири ще родиш.

-С какво ще ги храня, Славе?

Василка и Христо ги слушаха и се смееха. От време, на време подхвърляха по някоя закачка към брата и сестрата. Когато се събраха всички, Слав се бе изкъпал и действително изглеждаше по-млад и красив. Погали детето по нослето и то му се усмихна.

-Виждаш ли, че сега те позна? - отново се подкачи Христо.

Наскачаха, запрегръщаха се... Милен се хвърли на врата му. В тая малка къщица се разшета радостта, родена от живота и близостта на хората в нея. Ставри се усмихваше, но в очите му имаше тъга. Защо не е жива бабичката му сега, и тя да се порадва? Спомените го теглеха все назад и той не можеше да им се противопостави. То, кой ли можеше, но животът продължаваше за живите и те трябваше да се радват на останките от миналия живот, защото можеше и тях да ги няма.

Сутринта отидоха при Жельо. Посрещна ги здрав и весел. Помоли да го изпишат и те се съгласиха, като му дадоха необходимите напътствия. Ставри се разпореди:

-Славе, аз докато се оправя с плащането, ти върви да видят ръката ти! Тук докторите са добри.

Слав го послуша. От прегледа установиха, че ще е необходима операция, за да се справя напълно с ръката си. Осведоми се, колко ще струва тя и се върна при баща си.

-Нямам толкова пари. - отговори му той. - Не изкарваме, а харчим. До къде ще стигнем така, не зная.

Сина успокои баща си. Можело да почака. Не е наложително точно сега, в тези още смутни времена. Когато се прибраха на село, Христо му каза, че ще го заведе във военната болница. Там ще го оперират без пари. Вече се бяха събрали всички и решиха, че е време да тръгнат към Балкана. Достатъчно са затруднявали Яниното семейство. Набързо се приготвиха. На тръгване тя ги зарече да пишат, да не ги забравят. Васил прегърна вуйчовците си и Христо, с когото беше свикнал. Целуна на прощаване дядо си, Милен. Бебето, Василка и помоли Слав на ухо:

-Като станеш учител, ще ме вземеш при тебе да уча!

Вуйчо му, му смигна съзаклятнически, от което той остана много доволен.

С влака стигнаха до София, а от там се прехвърлиха на друг влак за Видин. Всички виждаха нарастващото напрежение, което обхващаше Христо. Година не бе виждал близките си. Не го свърташе на едно място. Гледаше през прозореца и поглъщаше познатите пейзажи. Докато той приближаваше родните места, останалите се отдалечаваха на стотици километри от своите. В очите им се четеше болката по родното и непълната увереност в бъдното. Как ще живеят при чужди хора? Дори говора и традициите са им различни. Как ще ги посрещнат? Ще намерят ли работа? Десетки обезпокоителни въпроси и само един успокояващ отговор – нали са сред българи. Българин няма да остави в беда друг българин.

Велика знаеше, че Христо ще доведе побратима си с цялото му семейство. Беше й писал, а и телеграма й прати да ги чака на гарата. Тя ги чакаше с цялото си домочадие. Никой не искаше да остане вкъщи. Видя го от перена, преди още да бе спрял влака. Първи полетяха тя и майка му. Децата тичаха отзад като пилци. Ставри дръпна настрана своите. Нека се видят първо и се порадват на срещата си, пък тогава и те ще се представят. Бяха особена гледка за посрещачите с необикновените за града облекла. Тук такива не бяха виждали. По тоя край бежанци нямаше. Чуха разговора на две жени до сами тях:

-Македонци са, Гано. Нали, когато Живко доведе булката си и тя беше в такава носия.

-Хубава е, Кино. Виж какви цветове са наредени. Ние, с тези рокли, да не сме по-хубави.

-Защо са дошли чак тук? Да не са роднини на Живковата?

-Не знам. Но, ако бяха техни, щяха да ги посрещнат.

-Чувала съм, че от Македония има много бежанци. София е пълна. Може и те да са такива. Май че с офицера дойдоха.

-Това е Христо. Не познаваш ли го? Велика ми беше съученичка. Хубава беше, зел я гявола. Затова стана офицерша.

-Той, баш че ли е ранен? Дясната си ръка не движи както трябва.

-Нищо му няма. Ще се оправи. Нали жив се е върнал. На Севда мъжът и така и не се върна. Оставил е кости там – по Македония.

Леко смутена, но усмихната Велика се приближи към тях.

-Извинете ме! Каза, леко покланяйки се на всички. Подаде на всеки ръка поотделно. Слав й подаде лявата. Тя се засмя искрено и я пое. - Нали сте побратими...

-Милен гледаше какво правят другите и той подаде своята ръка. Велика го погали по косата.Това го зарадва и тя веднага му стана близка.

Свършиха церемониите по посрещането и трите момчета хванаха за ръка Милен. Средният син на Христо беше на неговата възраст и пръв се лепна за малкия гост. По целия път приказваха. Разпитваха го. Едва смогваше да отговаря.

Къщата на Христо наистина беше хубава – на два етажа, в центъра на града. Личеше си че го уважават съгражданите му по поздравите, които му правеха всички срещнати. От портата ги лъхна уханието на цветя. Шаренееха се във всички цветове на дъгата. Слънцето се отразяваше като пламъчета от листецата им. Клонеста ябълка надвесваше плодовете си над главите им. Милен зяпна. Петко – големият син веднага се покатери и като маймунка се намери в средата на клоните. Василка понечи да спре момчето си, но Велика я спря:

-Остави ги! Деца са. Не се смущавай! Нали този дом ще е и ваш дом.

Тези думи наистина я успокоиха. Тя разбра, че и тук хората се посрещат човешки, както в родния й край, както тя самата би посрещнала изпадналите в беда.

Настаниха ги на горния етаж. Велика беше приготвила всичко. Трите стаи блестяха от чистота. Пердетата и завивките на леглата трептяха в белотата си от слънчевата светлина. Шарените черги грабваха погледа с пъстротата си. Всичко в уредбата беше по-различно, но топло и уютно. Василка призна през прозореца, но срещна погледа на любопитна съседка и се отдръпна. Пристъпваше с босите си крака и не смееше да се докосне до нищо. На помощ й дойде пак Велика. Мъжете бяха долу.

-Защо стоиш така, Василке? Дай детето тука! - Взе Сокол от ръцете й и го сложи на леглото. - Седи ли?

-Още не може добре. Да му сложим нещо отдолу. Ще изцапа.

-Всичко ще оправим. Не се безпокой! - Извади от шкафа бял губер, използван, но чист. - На моите деца съм го слагала. Ще ти свърши работа. Не е ли гладен? Нали Сокол се казва. Христо ми писа.

Василка кимна с глава. Сърцето й ту се свиваше, ту се отпускаше. Не можеше да преодолее неудобството си от тая възпитана жена. Не, че тя е невъзпитана, но говорът им беше друг, а и навиците. Седна на крайчеца на леглото, взе детето и смутено извади гърдата си. Велика разбра неудобството й и тръгна да излиза.

-Аз отивам долу. Накърми детето и ела при нас да обядваме. Сигурно сте огладнели. Пък сте и много изморени. Два часа е. - Изтича с моминска лекота по дървеното стълбище.

Сокол заспа докато бозаеше. Василка го остави на леглото и го загърна със завивката, която й остави стопанката, преди да слезе при останалите. Тя седна до него, погали го по главичката, усмихна се на трепкащите в съня нежни мигли и устица. Какво знае тази душичка? Какво я очаква, свързала завинаги съдбата си с тяхната скитническа съдба? Нейните две останаха там – в незнайният си гроб, непрекръстени от нея, непростени и непростили. Ще идват в мисълта, в съня й, когато ще трябва да изпитва някаква радост. Но тя ще ги крие от очите на околните, за да не ги наранява. Всеки носи мъката си сам. Тя се сподели с трудния път, който извървяха и с това ангелско създание, което Бог им прати, чрез топлите ръце на свекъра й. Но не! То не трябва да бъде заместител. Трябва да го приеме като отделен живот, създаден от нея, съдба, сляла се с нейната. Чу шума от гласовете в долния кат. Побърза да се изтръгне от мъката си и слезе при останалите. Гостната беше голяма, добре подредена. Мъжете, вече насядали около масата, пиеха ракия и шумно разговаряха. Василка попита за свекърва си и Велика.

-В мутвака са. - отговори Христо. Като видя, че тя не го разбра, допълни – Зад

къщата има пристройка. Там готвят. Това е „мутвак“ по нашему. По вашему „при оджака“.

Василка веднага излетя от къщата, заобиколи я и намери лесно пристройката. Бяха приготвили чиниите. Не се уговаряха. Тя и Велика носеха, а баба Галина приготвяше следващите.

-Я, виж, какви са ни чевръсти жените! - похвали ги Христо. Лицето на Василка се покри с руменина.

-Чевръсти сме, я. Мъже посрещаме. - отговори жена му. - Има ли по-голям празник от тоя? Очите ми те виждат един път в годината. Ще те посрещам и хоро ще ти играя.

-Хорото после. Сега викни мама да ядем! Ти, Василке, сядай! Децата ядоха ли?

-Ядоха и изчезнаха по махалата. - отговори Велика.

Обядът наистина бе празничен. Новодошлите отначало се срамуваха, но подканяни от домакините, се отпуснаха. Мъжете седяха около масата до вечерта и когато се прибраха по стаите, бяха порядъчно пийнали. Велика дотътри от някъде дървена люлка, натъкми я и сложи Сокол в нея. Той се смееше и гукаше, сякаш отдавна я познава. Тя опъна конец над люлката и върза на него плетени цветни гъбки. Детето веднага се пресегна, ритайки и говореше нещо на своя си език. Беше доволен и се смееше на тая нова придобивка. Душата на Василка се изпълни с благодарност към тия хора, на чиято синия се бяха струпали петима чужденци. За пръв път й се случваше да бъде на толкова далечно и непознато място. При Яница беше друго. Макар и да е тясно, тя е своя – сестра на мъжа й. Тук всичко я смущава. Ще свикне. Трябва да благодари на Бога, че й даде покрив над главата. Върна се в онези страшни мигове на бягството от опожарения град. За кой ли път преживяваше в съзнанието си ужаса? Едва изгубили от погледите си пожара, ги връхлетя болестта. Тоя мор беше дълго пред очите й. Никога не бе виждала толкова много трупове. Ами страхът за децата й... Мислеше за тях, а болестта взе свекърва й. Мислеше, че не може да го преживее. Беше свикнала с тази жена повече отколкото с майка си. Майка ми... Къде ли са те сега? За последен път се видяха някъде след Неврокоп. Родителите й ги застигнаха. Тя искаше да ги спре, да поговори с тях, да изплаче болката си, но те я отминаха, а баща й подхвърли през рамо:

-Къде е мъжа ти? Казахме ти, че комита жена не гледа. Върви сама!

-Не съм сама. Проклети да сте! - извика тя ридаейки.

-Недей, чедо, не кълни! Остави ги! От простотия го правят. - избърса сълзите й свекървата. Тя се гушна в гърдите й. Топла, майчина ръка галеше косите й. - Не плачи! Друг път няма да кълнеш, колко и да ти е тежко! Клетвите понякога се връщат, чеда. От мен го запомни! На виновния, съвестта ще е тая, която ще търси сметка.

Съвестта... Наистина и нея я гризеше съвестта, че ги прокле, но то от мъка беше – родилка планината да премине... Мъжете трудно се справят, ами тя? Тежкото мина. Сега Слав е до нея и винаги ще бъде до нея. Дано оздравее ръката му, работа да започне, с пари да се видят, пък може и дом да си построят. Жельо е млад. Колко са четиридесет години? И той ще се задоми. Всичко ще си дойде на мястото. Така се успокояваше тя. За пръв пат заспа спокойно, сложила глава до брадата на Слав и сънува красив сън. Слънчево поле. Тя бяга сред поляна от цветя. Тревата е до коленете й. Разпуснатата й коса се носи подир нея като конска грива и свети на слънцето. На главата й цъфти плетено венче от маргаритки. Слав тича срещу нея. Прегръща я. Целуват се и полягат на още росната трева. Телата им са вплетени във възела на любовта, в святото тайнство на дълбоките чувства. Те не избират мястото и момента. Идват с погледа от дълбините на сърцето и душата, от пламъка, изгарящ две влюбени същества. След голяма раздяла и много болка, този пламък за взаимност се разгаря в буен огън.

Тия парещи искри се запромъкваха и в сърцето на Христо, още когато тръгнаха от София. От тях се опияняваше душата му, обхващаше мислите, връхлиташе в представите, бликаше в кръвта на приливи и отливи. Все виждаше Велика такава, каквато я видя в съня си, когато галеше птицата със счупеното крило. Може би, защото ръката му бе ранена и наистина приличаше на оная птица. Не се усъмни ни за миг, че тя ще бъде мила, както винаги, когато се завръщаше в дома. Прекрасно е да се завърнеш в дома и да те прегърнат две топли гащи ръце, да потънеш в мокрия блясък на две, дълго гледали за теб очи, да склониш уморена глава на едно рамо, което винаги ти е било сигурна опора в живота, да забравиш всички ужаси и болки, и като малко дете да се отпуснеш в дъхащия на цветя скут. След дългото горене, пламъкът бавно затихва споделен. Две парещи въгленчета остават да тлеят и трептят в съня, за да запазят огъня през целия труден живот.

Велика беше сираче – загубила майка си още при раждането. Баща й починал по-късно, но и него не помнеше. Бяха воювали заедно с Христовия баща в Руско-Турската. Тежко ранен, той се прибра, колкото да я създаде и види първите й стъпки. Преди да умре заръча:

-Нямах по-добър приятел от Илия. Той загина преди да ме ранят. Оставил е момче при жена си. Едничкото ми желание е, когато порастат да се съберат, а ние на оня свят ще ги гледаме и ще им се радваме.

Отгледа я леля й. Бяха заможни и й подсигуриха спокойно детство и добро образование. Растеше в културно семейство на адвокат. Не скриха последното желание на баща й. Тя познаваше Христо. Той беше малко по-голям от нея, но вече й хвърляше погледи, които тя знаеше, какво означават.От дълг към баща си, тя му остана вярна, преди той да е разбрал. По призива на кръвта, Христо стана военен. Още не й бе продумал за чувствата си, а много лични ергени я искаха. Отказваше. Знаеше, че ще дойде деня, когато ще стане негова. Орисаното не може да не се сбъдне. Има ли по-голяма орис от думите на бащата преди смъртта му? Душата й тръпнеше в очакване. Ако той се беше оженил за друга, тя би проклела Бога и всички Светии. Но пророчеството се сбъдна. Той я поиска ей така, без да й е казвал дума преди. Изпратил майка си да поговори с леля й. Страхували се, че няма да я дадат, като имат в предвид авторитета на вуйчо й. Винаги ще си спомня, как леля й я извика и направо пред майка му каза:

-Веле, ти познаваш тая жена, целуни й ръка! Тя е дошла да моли за теб. Христо я е изпратил. Иска те за жена.

Дълго събираните сълзи рукнаха от очите на момичето. С тях ороси ръката на бъдещата си свекърва.

-Защо плачеш, чедо? Не искаш ли моя Христо? Той е кротък като агне и добър къщовник. Добър мъж ще ти стане.

Искаше й се да изкрещи, че го иска, че го е чакала винаги, сигурно от рождението си, но не беше редно и тя срамежливо отговори:

-Искам го, мамо!

Обръщението само се отрони от устните й. Веднъж ли я е наричала така в мислите си, а и майка си не е виждала и й се искаше час по-скоро да произнесе тази свята дума. Разплакаха се и трите. И от радост се плаче. За сърцето и мъката, и радостта са чувства. То не прави разлика.

О, колко нежен беше нейния Христо! Как гледаше пъстрите й очи до опиянение! Милваше лицето и косите й, за да усети тръпката на тялото й. Как впи устни в нейните устни, за да се слеят душите им! Тя сама му се отдаде с цялото си жадно за обич същество. И станаха едно цяло во веки веков! Как страстно може да се люби, когато дълго си чакал този свещен миг! Нищо не ти вземат, не те ограбват, дават ти обич и даваш обич. Двата пламъка се сливат в буен огън, който поддържа живота, дома, семейството до гроб. От топлината на този огън се родиха трите им деца. Обичаше ги като грижовна майка, но Христовото място в сърцето й си оставаше само негово. Не си отиваше. Не идваше. Той бе там и когато го нямаше. Когато идваше, само плътта й беше в повече от всичко, което му е давала в отсъствието му. Как страда тя през цялата война? Очакваше с трепет писмата му. Целуваше плика преди да го отвори. Прекръстваше се с молбата да е жив и здрав и тогава го четеше. Събираше ги. Те я крепяха през цялата мъчителна година и ето го – до нея жив, нежен, всеотдаен...

 

© Надежда Борисова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??