Заслепен от болка, той продължи да бяга по шосето, като не виждаше нищо около себе си. Нито колите, които отминаваше, нито се радваше на настъпването на утринната зора.

Момчето беше по анцуг и потник, но на потника ясно се отличаваше червена следа от кръв, точно там, където беше наранен, но болката не бе засегнала плътта му, а само сърцето, което сега беше разбито на хиляди частици, пронизващи плътта му както тризъбецът на фермерите пронизва с такава лекота прясно окосеното сено, всяка с остатък от кипящата любов, която беше събрана в сърцето му, късчета, прилични на счупеното огледало, които едва ли пак щяха да се съберат в едно. Главата го заболя, започна да се тресе целият, дали от умора, страх или пък от болката, изгаряща сега цялото му тяло. Момчето се строполи на земята и остана там. Умът му сякаш започна да му се подиграва, образите и силуетите наоколо започнаха да се размазват и на тяхно място изникна само една сянка, напомняща момиче, така красиво и невинно, но тя сега бе на другия край на света, той отказа да вярва на очите си. Чу стъпки, сърцето се разтуптя с такава сила, че сякаш всеки момент щеше да изхвърчи от гърдите му и щеше да тръгне да броди по широкия свят и да издирва своята половинка, но стъпките не утихнаха, а дори се приближаваха, той изгуби съзнание и остана сякаш във въздуха, за момент затвори очи и се предаде.

"Каква мека кожа" - помисли си. Ръцете, които го галеха не може да са на друг, освен нейните, но това е объркване породено от шока, който преживя по-рано днес.

- Кървеше. - каза някой.

Момчето се заозърта и после видя пред себе си момиче, но напълно непознато за него.

- Зная. - прошепна със сетни сили. - Трябва да боли, но странно защо - не усещам нищо - после пак затвори очи и вече никога не ги отвори.