Ставрев излезе навън. „Не виждате ли кое време е?“, попита го сестрата. Кое време беше наистина?
„Трябва да е следобед – помисли си. – Как се е смрачило!“
От няколко дена се канеше да вали. Облаците прелитаха бързо – ниски, като паяжини, спуснати от небето, вееха се рехави и перести, нещо ги събираше на мрачна топка, после избеляваха и се разделяха. Дъждът се разминаваше, но през повечето време беше задушно. Запретна ръкавите на ризата, както беше виждал да правят младите, и тръгна напосоки. Не му се прибираше.
Мина покрай безброй магазинчета – от онези малките, които харесваше. Дюканчета, в които имаше всякакви джунджурии: панталони, гащи, кинкалерия, галантерия, обувки, коланчета, панделки, връзцичи. Слава богу, че още ги има тези малки скривалища на уюта от миналия век, там жените влизаха и да си поговорят, да обменят клюки, да се оплачат от мъжете, докато те ги чакаха навън и нервно пушеха. Спомни си една история, която Сия обичаше да разказва.
„Бях на стаж в едно магазинче – говор ...