Ставрев излезе навън. „Не виждате ли кое време е?“, попита го сестрата. Кое време беше наистина?
„Трябва да е следобед – помисли си. – Как се е смрачило!“
От няколко дена се канеше да вали. Облаците прелитаха бързо – ниски, като паяжини, спуснати от небето, вееха се рехави и перести, нещо ги събираше на мрачна топка, после избеляваха и се разделяха. Дъждът се разминаваше, но през повечето време беше задушно. Запретна ръкавите на ризата, както беше виждал да правят младите, и тръгна напосоки. Не му се прибираше.
Мина покрай безброй магазинчета – от онези малките, които харесваше. Дюканчета, в които имаше всякакви джунджурии: панталони, гащи, кинкалерия, галантерия, обувки, коланчета, панделки, връзцичи. Слава богу, че още ги има тези малки скривалища на уюта от миналия век, там жените влизаха и да си поговорят, да обменят клюки, да се оплачат от мъжете, докато те ги чакаха навън и нервно пушеха. Спомни си една история, която Сия обичаше да разказва.
„Бях на стаж в едно магазинче – говореше тихо, тя все се притесняваше да приказва за себе си. – Работех по заместване като консултант-продавач. Там ме разпределиха от училището. Имаше дрехи, които ме беше страм да продавам – занемарени, отпуснати, сиви и безвкусни. Знаех, че никой няма да ги купи и затова ги посбутвах по-отзад. Особено ме дразнеха три чифта огромни гащи като кюлоти от деветнайсети век – можеха спокойно да послужат за платно на платноход. И цветът им един бозав, груб, на нищо не приличаха. Тях направо ги скрих на най-долния рафт, там не се забелязваха. Идва една лелка и разглежда стоките в магазинчето с поглед на вещ познавач на текстила. Нали съм консултант, попитах я как и с какво мога да помогна. Погледна ме презрително и прочетох в очите ѝ: „Ти, малката, стой настрана. Не ги разбираш тия работи. Когато направя избора си, ще те уведомя.“ Отдръпнах се и зачаках зад щанда. Стоя десетина минути, обърна наопаки всичко и нищо не хареса. Тръгна да излиза и мина покрай мене без да ме поглежда. И изведнъж се опули, сякаш видя нещо ценно, важно, забележително. Проследих погледа ѝ – в гащите-платна зяпаше! Вторачено и жадно Направих крачка встрани, да ги прикрия. А тя: „Дръпни се бе, момиче – пречиш! Дай да видя тези гащички!“ Подадох ѝ ги и се чудех как да се извиня, че продаваме такива неща. Тя ги опипа, остави дамската си чанта, опъна ги, обърна се и се взря през плата срещу външната светлина; зарадва се много. „Дай ми пет чифта! – отсече. Да знаеш колко време търся такова бельо. Качествено и стойностно!“ Щях да падна. Исках да се изсмея, но не биваше. „Но ние имаме само три чифта“, обясних. „Язък! Сигурно са ги разграбили. Другата седмица ще мина пак, дано имате нова доставка.“ Едва се сдържах да не прихна. Тогава наистина разбрах, че всяка стока си има купувач и всеки влак – пътник.“
И се заливаше от смях на собствената си история.
Влакът на Сия дойде много рано. Пристигна без разписание, почака една седмица време и отпътува с нея към неизвестни пътища.
Спря да почине. Къде се намираше? Близо беше до болницата „Шейново“. Краката сами го доведоха. Този район му беше любим. И сега го харесваше, въпреки че не искаше да е така – тук го излъгаха, че Сия ще се оправи. Сигурно си въобразяваха, че с тази лъжа ще си оправдаят рушвета. В градинката имаше хора, на пейките видя много угрижени лица. Видя една млада мургвелка на входа да проси и да пристъпя от крак на крак. Беше бременна. Отмина я бавно без да остави пари в протегнатата ѝ ръка; след малко чу:
– Хайде влизай, циганко! По-скоро, момиче, ще ти изтекат водите!
Обърна се: лекарка или сестра в бяла престилка прихвана под мишницата просякинята и я поведе към входа на болницата. Заговори ѝ нещо. Тя зацелува ръцете ѝ, черната ѝ гъста коса се разпусна и скри разплаканото, смалено от мъка лице; прегърна спасителката си, гушна се в нея.
Остана още малко да погледа как се отдалечаваха двете жени – бяло и черно, слети в едно. Покрай него говореха:
– Бременна е в последния месец. Още през зимата дойде да проси милостиня тук. Събираше пари за аборт.
– Знам, нали я виждам всеки ден. Изнасилена била.
– Май не е събрала достатъчно да махне бебето.
– Ще роди. Много е закъсняла вече. Дано да ѝ помогнат вътре. Хора сме.
Кварталчето беше тихо и уютно, но сега, под сивите снопове бледа светлина, която едва се промъкваше през наедрелите облаци, тук му се струваше пусто, тъжно.
Ето я и кръчмичката – „Щурото кебапче“. По-малка му се стори от преди, едно от помещенията ѝ беше затворено. Сигурно оборотът е намалял. Сядаше вътре да пие кафе или чай, докато дойде време да чуе новините за Сия от болницата. Имаше си собствена маса – закътана, до тоалетната, там никой не искаше да сяда. Сега бяха сложили на тротоара две маси с раирани покривки. Чашка от ракия по средата, в нея – изкуствено цвете. Погледна през прозорците на заведението. Вътре нямаше почти никого: неговото място до тоалетната едва ли беше заето. Май наистина е никое време. Все пак предпочете да седне навън, нищо че е облачно. Сервитьорът дотича.
– Едно кебапче с гарнитура и малка кана бяло вино, моля – поръча.
Не беше сигурен, че е гладен. Но знаеше, че не е ял от сутринта. Трябва да е гладен.
Храната беше вкусна. Допиваше виното, когато рукна изведнъж. Изправи глава да види облака – този небесен сюнгер, който беше решил да се излее точно над него. Стори му се, че на съседната улица не вали. Не стана от масата. Не видя причина да го прави. Сертитьорът дотича и попита дали ще пожелае да се премести вътре. Поклати глава отрицателно и плати.
Когато стана, дъждът беше притихнал съвсем. Едва ръмеше. Наблизо имаше спирка на автобуса. Подмина я и направи дълга мокра разхода в малкия, после в големия парк. Гледаше унило игрушките, малките локвички край тях и веселите, цветни, а самотни кончета. Светът беше опустял.
Прибра се пеша до вкъщи. Чувстваше се много уморен. Когато влезе във входа, се изненада – там имаше цели пет човека, събрали се един до друг във вестибюла между асансьора и портата на мазето. Обсъждаха нещо и млъкнаха отведнъж, щом го видяха.
А, да – общото събрание. Беше забравил за него. Поздрави хладно и тръгна по стълбите.
– Ставрев, няма ли да присъстваш на общото събрание? – попита го Мария на прекалено висок глас. – Има официално съобщение, залепено отпред.
– Да, видях го. Няма да присъствам.
– И защо?
– Защото не искам.
– Длъжен си.
Както беше уморен и умислен, изведнъж изстреля:
– Това е право, а не задължение, по дяволите! Колко човека сте, а? Петима. А в кооперацията има деветнайсет апартамента! Нямате кворум. Каквото и да обсъждате, решенията ви нямат сила.
Детелина, касиерката, се уплаши: не беше виждала адвоката в такова състояние – един такъв смачкан, с вдигнати ръкави на ризата, сякаш беше готов да се бие или идеше от бой. И мокър от главата до петите.
Мария омекна: Ставрев изглеждаше зле. Сигурно нещата му с оная квачка, Николина, не вървяха. Трябваше да се възползва.
– Стига де, комшу – смени тона и провлачи говора си, – не говори като юрист. Събрали сме са обсъдим текущи въпроси. Например защо направи така, че за малко да подпалиш целия вход? Очакваме да получим обяснение.
– Ами чакайте. Лека нощ от мен.
Почувства се добре от мисълта, че ще си легне.
– И все пак! – настоя домоуправителката. – Дължиш ни обяснение също така колко човека живеят в твоето жилище. Виждам, че се е самонастанила една жена. Непрекъснато се сблъсквам с нея на входа – не че ми е приятно. Тя трябва да се регистрира в домовата книга. Такъв е правилникът.
„Това ли било?“ Подготви ѝ зашеметяващ отговор, но в същото време някой отвън натисна с електронното устройство входното копче и автоматичната врата се отключи. Влезе младеж с рядка коса, мокър като Ставрев, бледен и с бели очи. Поздрави неохотно и се опита да се шмугне в асансьора.
– Вие кой сте? – подрипна Детелина и го дръпна за дрехата. Искаше да бъде властна като Мария, смяташе, че така ще спечели благоволението ѝ. – Откъде-накъде имате ключ? Не съм ви виждала!
– Ти пък коя си? – облещи се младокът. – И всички вие? Защо сте се събрали като хипита? Май ще шмъркате, а? Без мен. Аз съм готов.
Говореше заваляно.
Ставрев го попита:
– Къде живеете?
– На последния етаж, зад тенекиената врата. Тя ми даде ключа – и посочи с брада Мария.
Тя стоеше неподвижно като истукана. Беше объркана и сломена. Този идиот ѝ дължеше десет лева и имаше нахалството да я издава.
Останалите се размърдаха – „Но ние не сме вземали решение да даваме общото помощение под наем!“; „Мария, кой е този наемател?“; „Май домоуправителката е превишила правата си!“.
– Чакайте малко! – окопити се Мария. – Трябва да обясня. Този е мой роднина – излъга. – Далечен роднина. Ще си отиде до няколко дни. Просто го приютих от добро сърце. Това е.
Младежът вдигна рамене и влезе в асансьора. Тия всичките му изглеждаха глупаци.
Всички се разотидоха. Текущите въпроси останаха нерешени.
Мария изсъска към касиерката:
– Ти при мен! Веднага. Горе! – бутна я пред себе си. – По-бързо. Пеш!
Детелина подтичваше пред нея по стълбището и се страхуваше да не получи ритник отзад. Не знаеше какво е сгрешила. Тя искаше само да прилича на домоуправителката: от нея лъхаше толкова много сила и самоувереност.
Влязоха в апартамента с ковьорчетата и касиерката започна да киха. Не спираше. А нямаше въздух. Задушаваше се. Пак се чувстваше виновна и отново не знаеше защо. „Каква глупачка съм!“ Когато видя същото уиски и шоколадовите бонбони пред себе си, поиска да повърне. Домакинката забеляза това и ѝ предложи чаша вода.
Изпи я наведнъж и се поуспокои.
– Виж какво, моето момиче! – започна Мария и отпи от своята чаша. – Ти каква си?
– Аз ли?
Детелина искаше да бъде майка. Но не можеше. Толкова пъти бяха опитвали. Сигурно за това мъжът ѝ все бягаше в чужбина, уж да работи, а всъщност кой знае за какво. И това я тормозеше, много. Каза неубедително:
– Аз съм касиерка.
– Така. А аз? Аз каква съм?
– Домоуправителка.
– Именно! Управителка! Това нищо ли не ти говори? Аз управлявам това общежитие. То е един дом. У-пра-вля-вам! Аз давам думата на присъстващите на общото събрание. А на теб кой ти даде думата тази вечер?
– Ама аз почти нищичко не казах...
– Да, но се намеси в най-неподходящия момент. Какво те сърбеше езика да питаш младежа кой е и какво прави тук? Това не е твоя работа. Ти само събираш пари и издаваш квитанции, при това под мой контрол. Нищо повече не те интересува и не е твоя работа.
– Съжалявам, Марче.
– Мъжът ти защо не дойде на събранието? Не виждаш ли, че не можем да съберем кворум?
– Той замина за Австрия.
– Ааа! Виж ти! Хукнал чак за Австрия, та да отсъства от събранието ми. Виж го ти! Дезертьор.
– Той за пари отиде. Да работи там през лятото. Не заради събранието.
– Това са си ваши работи. Но аз искам всичко да знам. И така: занапред да не си отваряш устата без мое разрешение. И без това няма какво умно да кажеш. Ясно ли е?
Детелина помоли за позволение да се оттегли и го получи. Затича надолу по стълбите, отключи нервно квартирата си и тръшна вратата след себе си.
(Следва)
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados