Глава 8 – Фани
Бе адска жега и мечтаех за басейн, плуване и тишина. Дядо сякаш прочете мислите ми и предложи да отидем до реката да поплуваме.
- Нямам бански - притеснено признах аз.
Дядо се засмя.
- Какъв бански те гони? Тук се плува така. Ще вземем и въдици. Може да хванем вечерята.
И без това този ден в къщата бяхме излишни. Баба и нейните дружки приготвяха тархана. Измъкнаха отнякъде дървено голямо корито, няколко метални сита и започнаха да месят и пеят. Гледах известно време техния езически танц. Първо омесиха тестото няколко пъти. После започнаха през огромно ренде да го търкалят като лоена топка. Излизаха рендосани кръгли парченца, първо големи, после по-малки. Трахното трябвало да бъде с различна големина. През зимата дали само това ще варят за закуска? Защото количеството юфка беше голямо. Сега се правеше и тархана. После се сетих за традицията баба да подарява храна на бедните. Въпреки този факт, пак ми се струваше прекалено много. Баба сякаш отново надникна в главата ми и прочете моите мисли.
- И ти ще си вземеш за София, сине. Майка ти няма да свари, но ти си голям и ще можеш. Нали баница Трааник ти е любимата?
Обожавах тази баница. Тя е много специална - прави се от юфка и тархана. Препичат се с горещо масло и после се редят като мусака. Залива се с вода и се захлупва с друга тава. Така се пече в двойна фурна. После се отхлупва и се чака да хване златиста кора, като си изпие цялата налична вода. Тогава се залива с кисело мляко и разбити яйца. А ако между корите и върху заливката има сирененце, вкусът ù е просто мечта.
Пак се отплеснах. Казвах, че жените приготвяха тархана и току-що я бяха разстлали по двора върху чисти чаршафи и сега сядаха на кафе и сладки. Оформяше се весело женско парти и ние благоразумно трябваше да напуснем кораба. Взехме сладки, бутилка с минерална вода и казахме ”чао„ на дамите.
Тръгнахме в силния пек. Краката ни потъваха по пътя в прахта. Аз носех въдиците. Бяхме навили крачоли заради жегата. Пред последната къща на селото една жена ни настигна.
- Змия имам в къщата, зад дървата се крие, моля те, Горане, ела.
Дядо погледна босите ни крака мълчаливо. Жената улови погледа и протегна ръка.
- Имам ботуши, ще дам и на двамата. Само елате. Сама не мога се оправя. В тоя живот все сама съм се борила. Ама с това точно, не мога. Страх ме е, нали съм жена.
Каза го с някаква скрита мъка. Дядо си гледаше още в краката. Дали така ми се стори, или между тях прехвръкна искра?
- Да идем да видим – и аз се обадих - може да е безобидна.
Имах чувството, че тази реплика чакаше дядо. Погледна ме и палаво се засмя. Бутна назад шапката и попипа ножа отдясно. Бе готов за приключения. Аз се загледах в жената.
Беше възрастна, но светеше от чистота. Обикновената рокля-престилка ухаеше на сапун и лаванда. Явно беше, че живее сама, имаше походката на момиче и въпреки бялата коса, бе естествено мила, но някак свита и комплексирана. Очите ù с цвят на море и лешници срамежливо се отклоняваха встрани. Сякаш се боеше да не ù причиним вреда. Избягваше да среща нашите погледи.
Влязохме в двора на къщата. Пътеките - покрити с релефни плочки, а около тях - красиви летни цветя. Прозорците бяха мити наскоро. Виждаха се перденца от бежов тюл. Всичко бе уютно и хубаво, но някак тъжно и тихо. Дори цветът на жълтата къща навяваше не усмивки, а нежна тъга.
С дядо обухме ботушите и застанахме до дървата. Печеше като във фурна. Минаха 10 минути. Ние не мръдвахме, започнаха да ми щипят очите от горещината и потта. Нямаше шум и от близките дърва в навеса. Жената отиде в къщата. Тънката рокля на ситни цветя подчертаваше нейната хубава фигура с тънки и стройни като на манекенка крака. Дядо ми даде единия нож и знак да изчакаме още. Тогава тя изпълзя. Смок, обикновен и досаден. Обтегна се по дължина. Погледнах питащо кой ще работи с ножа. Ръката ми затрепера, но исках да го направя сам. Спомних си един от уроците на дядо: ”Мисли, че убиваш муха.” Прицелих се точно и хвърлих. Острието за секунда го закова. Усетих как си отдъхвам. Горан Старши ми подаде малка торба. Навихме змията в нея и се запътихме към къщата.
Жената ни чакаше под лозата. Бе извадила и подредила красиво вкусни неща върху масата. Искаше да ни почерпи, но дядо, странно, отказа. Сякаш се страхуваше да не остане с нея по-дълго. Не разбирах. Усещах само, че между тях е имало нещо, а може би го имаше и сега. Баба Фани беше красива, много по-хубава от моята баба у дома. Беше някак по-фина, от друго тесто жена.
- Ще ви ги сложа за после – каза решително тя.
Зави старателно в плик курабийки и сладък салам, бисквитено руло и напълни шише с мътеница. Запитах се кой похапва всички тези сладки неща. И ми светна. Това бяха любимите сладки на дядо. Тя е знаела, че ще минем по пътя към Струма. Дядо беше голям конспиратор. Или Фани имаше отнякъде информация. Може би бяха приятелки с баба. Или с някоя от съседките. Харесваше ми крехката усмивка на ангел на това момиче-жена.
- Поздрави на Василка. И много, много благодаря.
Щом излязохме от вратата, погледнах въпросително дядо.
- Много е дълго за разказване – намръщи веждите той.
- Имаме достатъчно време - упорито настоях.
- Ми тя си е още мома. Не е редно да сядаме с нея - и тръсна странно глава.
Прокара ръка по косата, повдигна шапката без никаква нужда и пипна ножа от лявата страна. Беше време за тайни.
Тук всеки крие поне по една. И се опитва да накара Съдбата да му даде печеливша ръка.
Вървяхме покрай брега на реката. Тополите бяха оплетени с други дървета в страстна прегръдка. Имаше акации, къпини и магарешки тръни като гора. Тъкмо се приготвих да седна на едно сенчесто място и дядо ме разколеба.
- Знаеш ли, тук е малко опасно. Лесно се рони брегът.
Отидохме още надолу. Сянка от върбите галеше прохладно телата ни. Застърга ме глад и отворих пакета от баба - соленки с ким и сладки. Препечени, домашни и вкусни. Подадох на дядо. Той посочи пакета от Фани. После стана сериозен, отхапа парче от бисквитеното руло и започна да ми разказва.
- Беше красива. Не и от най-бедните. Тогава тъчаха чаршафи, покривки за легла, такива неща. Тя разпънала сама кросното на улицата да го наглася, но го оплела. На всеки се случва. Опитвала се да го оправи, но, нали беше сираче, нямало кой да ù покаже как. И вместо да извика помощ, събрала го в една торба, и, хайде в реката. За беля, я видели. Разнесоха го из селото. Така ù излезе име. Всъщност е много добра домакиня. Цял живот се трепе сама. Първо израсна без майка, после изгледа болен баща. Не можа да ù излезе късмета.
- Тогава е била млада. Случват се подобни неща, каза го сам. Какво толкова страшно е станало? Не е убила, откраднала или измамила.
- Тук е малко така. Излезе ù име, че е нефелна. Заговори се, че е осиновена. Някой го разнесе усърдно и през околни села. И никой не щя да я вземе.
- Това е глупаво. Ти ядеш бисквитеното ù руло. Жена като всички други.
Дядо взе ново парче и го захапа с наслада. Направи физиономия на пълно блаженство и продължи.
- Така е, Горане, обаче, ако те нарочат тук, трябва да се махнеш веднага. Иначе ти излиза име и до живот си втора ръка. А тя не го направи. Трябваше да замине веднага. Никой не взема жена, дето не ù знае рода. Щеше да има друга съдба тогава.
- Както жената на Явор - припомних си случката с плочата.
- Точно така, отиваш далече и почваш на чисто. Тя не го направи. Не пожела. Не знам точно защо остана. Сама си избра Съдбата. А е по-достойна от други.
Дядо остави сладкиша и замълча. Очите му станаха тъмни. Още го болеше за нея. Имах усещането, че обвинява себе си за нейната драма. Но нямах доказателства за връзката между двамата. До моето заминаване имаше много време и смятах да разплета загадката.
Хвърлихме въдиците. Отворих пак пакета от Фани и си хапнах от рулото и сладките. Бяха приготвени с истинско майсторство. Топяха се в устата и оставаха невероятен вкус на ванилия и мандарина. Пийнахме с дядо и мътеница. Замислих се за съдбата на тази жена. И за света, в който живее. Жесток македонски свят. Трябва да има решение и начин да промени тази съдба и сега. Грешките имат ли прошка?
Наловихме риба, достатъчно за вечеря, дори се оказа много. Вече бях решил да опитам да пробия стената. Трябваше да не бързам само, а да следвам мъдрите уроци на дядо.
Докато вървяхме по пътя покрай реката и пресякохме моста, много узрели къпини се мярнаха зад усмихнатите магарешки бодили. Единият плик от сладките зееше празен. За половин час набрахме почти килограм. Къпините бяха черни и сладки. Сокът им лепнеше по пръстите като целувка.
- Какво къпиново сладко става, да знаеш - дядо се облиза като дете и се засмя. - Пак ще отворим работа на Василка. Но тя е добра душа, истински ангел. Друга не би ме търпяла.
- Любовта е странна река. Нали ти ми го каза?
- Любовта е просто река. Понякога тиха и кротка, понякога бурна и страшна като смъртта. Аз избрах кротка река у дома. Мисля, че не бива да съжалявам.
- И аз мисля така.
На връщане минахме покрай къщата на Фани отново. Аз ù занесох риба. Тя се усмихна като дете, получило неочакван подарък за Коледа. Даде ми цвете за баба:
- Много го искаше Васето. Носи ù го, да ù гали душата.
Фиданка, или по-простичко – Фани, спечели неусетно моята мъжка душа. Някой трябваше да преобърне съдбата заради нея. Да се пребори тя да бъде щастлива без да го интересува каква е била някога, а каква е само сега. Аз бях мъж и носех сърцето на рицар. Бях готов да го направя за нея. Дори да убия с голи ръце някоя непозната змия.
© Илияна Каракочева Все права защищены